Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (78)

Наруших всички писани и неписани правила на Агенцията и изложих на риск работата си, като поствах тук под измислено име, но майната му на всичко — тази ситуация е извън контрола на която и да било агенция, на която и да било държава и нация. Преживяваме критичен момент, хора, гигантска промяна. Името ми е Скот Шолър и аз съм JSC Guy.

Поствано на neomission.com, 24 август 2019

 

Около растящата „индустриална зона“ имаше нещо като свободен периметър, без паваж, наподобяващ пистата около игрище за бейзбол. Пръстта беше сравнително гладка, достатъчно гладка и влажна да запази следи от стъпки — стъпки на босо човешко дете.

— Мисля, че я намерихме — каза Меган. Гласът й беше слаб и хриплив. Нещата вървяха на зле.

— И някой друг я е намерил. — Зак посочи друга следа, дълги прорези, редуващи се локвички лепкаво вещество, оставени успоредно на детските стъпки, на места върху тях.

— Трябва да е Пазач — каза Зак. — Чуваш ли нещо?

Меган също се оглеждаше.

— Не.

— Боже, къде е Камила?

— Няма да вземеш да я викаш, нали?

— При положение че наоколо се мотае машина за убиване? Не, по дяволите! — Зак плъзгаше поглед по конструкциите в ядрото на Фабриката. Примижа. Слабата светлина и чудатият урбанистичен пейзаж объркваха зрението му. — Дано се е скрила някъде…

На едно място следата се отклоняваше.

— Там. — Стъпките на Камила водеха право към Фабриката.

Зак хвана Меган за ръка и тръгна по дирята. Ако не беше толкова уморен и ако смяташе, че Меган ще издържи на темпото му, сигурно щеше да се затича.

— Ако имаш някаква информация защо това същество е излязло на лов, сега е моментът да я споделиш.

— Пазачите не са машини. Те са интелигентни същества.

— И с какво сме заслужили враждебността им?

— Те вече не реагират на командите, само това знам.

Зак се вслуша. Чуваше се основно вятърът. Някъде отдалеч долиташе равномерен трясък, все едно някой забива клинове в земята, имаше и някакво постоянно жужене.

Но момичето не се чуваше.

— Май трябва да продължим напред — каза той. Меган не възрази, когато я поведе по един от широките сенчести проходи. — Можеш ли да попиташ твоя Архитект защо не ни помага?

— Не бива да приемаш, че той е на твоя страна. Или че изобщо му пука.

— Ако е така, не виждам как ще насърча няколко хиляди души да се запишат за еднопосочно пътуване.

— Мисля, че си има свои неприятности. Не забравяй, че Архитектът също е възкресен.

— А вие, възкресените, се защитавате един друг. Чакай! Навътре във Фабриката… не просто писък, а думи. На португалски?

— И аз я чух — каза Меган.

Уморени и с подбити крака, двамата въпреки всичко се затичаха. Скоро откриха, че проходът свършва при трептяща стена, навярно сглобена от вездесъщите молекулярни машини на Киану. Върнаха се назад, откриха разклонение и тръгнаха по него.

— Като мишки в лабиринт сме — каза Зак.

Камила извика отново.

— Сякаш е по-близо…

— Много близо — каза Меган.

Сега и двамата чуха друг глас, груб, гърлен.

— Това е той, нали? — попита Зак.

— Да.

— Та колко точно интелигентни са тези същества, казваш?

— Били са избрани заради размера и подвижността си — каза Меган. — Но онези, които видяхме ние, може и да не са типични представители на расата си. Все едно си събрал наемници да се бият, а после се оплакваш, че не могат да преповият бебето. — Почука с пръсти по челото си, сякаш се опитваше да подобри притока на информация. — Големият проблем е, че не са били оптимизирани за същата атмосфера като хората. Това им пречи да следват дадените заповеди.

— Искаш да кажеш, че цивилизация, която може да построи кораб като този и да го прати на галактическо пътешествие, траещо десет хиляди години… не може да се справи с някакви грозни същества, които е качила на борда?

— Нямат пълен контрол върху тях. — Меган поклати глава. — Поне аз мисля така. Не получавам отговори…

— Добре щеше да е, ако имахме някакво оръжие. — Зак спря. Бяха стигнали до кръстовище, където се пресичаха пет прохода.

— Някакви идеи накъде трябва да тръгнем?

Меган изведнъж започна да се смее.

— Кое ти е толкова смешно? — попита той.

— Ами помисли малко. Толкова пъти е трябвало да избираме в живота си… по кой път да тръгнем. И виж докъде стигнахме! Какъв избор ни остава?

И тогава Зак осъзна, че са стигнали до крайната точка на пътуването си.

Намираха се на нещо като площад. Като всичко, което Зак беше видял досега във Фабриката, и този площад беше съвсем нов… и в същото време вече се рушеше.

Една от „сградите“ беше отворена към площада. Вътрешността й беше пълна с панели и екрани, по които течаха колони променящи се данни. Но Зак и Меган нямаха време да се занимават с тях — друго привличаше вниманието им.

Архитектът, осем метра висок, лежеше мъртъв в основата на отворената сграда… насечен на парчета точно като Пого Дауни.

Зак погледна Меган, която тъкмо извръщаше поглед от трупа.

— Нищо чудно, че отговорите секнаха.

Зак лесно запази клиничната си обективност при вида на осакатеното тяло — Архитектът не приличаше на човек, следователно не предизвикваше съчувствие и жал. Но миризмата беше ужасна… както и заключението, че сега с Меган са съвсем сами. Не че Архитектът им беше от голяма полза приживе… но поне ръководеше мисията, или най-малкото им спускаше информация.

А с какво разполагаха сега?

В един от проходите вляво видя Камила — ужасена, сополива, изпаднала в ситуация, в която не би трябвало да изпада никое дете, никога.

Точно срещу нея, в друг проход вдясно от Зак, стоеше Пазач. Крайниците му бяха омазани с някаква отвратителна синкава течност… кръвта на Архитекта?

— Зак, скъпи — каза Меган.

Той не й отговори. Не можеше да откъсне поглед от Пазача… съществото буквално се тресеше, сякаш водеше жестока вътрешна борба. Въртеше глава, оглеждаше се.

— Ще му дам да се разбере.

— Не, няма. Искам да вземеш Камила и да се върнеш в тунела. Отидете в храма или… Някъде далече оттук.

Зак я погледна и се ужаси. Меган беше бледа като платно, сгърбила рамене, превита на две като от силна коремна болка.

— Дръж се…

— Млъкни! С мен е свършено! Ще отклоня вниманието на Пазача, докато вие се измъквате…

— Няма да те зарежа така…

— Нямаш избор. Едва ли ми остават повече от десет минути.

Искаше му се да спори, но видът на Меган беше красноречив. Тя едва се държеше на крака. Ала очите й хвърляха мълнии — само един път я беше виждал толкова ядосана, за някаква негова простъпка, която вече не помнеше. Или предпочиташе да не помни.

— Веднъж вече те загубих. Не мога да те загубя отново!

Гневът изведнъж се отцеди от очите й, изместен от сълзи.

— Налага се. Просто помни: „в смъртта си сме свободни“. — И се хвърли на врата му за най-кратката и най-силна прегръдка, която бяха споделяли за почти двайсетгодишния си съвместен живот. Това, и една последна целувка за сбогом.

— А сега вземи детето и тръгвай!

Обърна му решително гръб и хукна право към Пазача.

Който насочи вниманието си към нея, наежен като див звяр. После се отвори и я погълна.

Зак успя да откъсне поглед от страшната гледка и хукна към Камила.

Грабна я на ръце. Детето беше много леко, почти безтегловно, и това беше добре.

Време беше да бяга.