Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (46)

В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви го кажа. Отивам да приготвя място.

Йоан 14:2

Беше едничка дума, по-скоро звук дори, повторен няколко пъти в различни форми, сякаш някой изпробваше силата на радиовръзка земя-въздух.

Пого.

Позивната на Патрик Дауни му беше дадена още при първото му участие в мисия като пилот на Р-35. По време на тренировъчен лагер в Нелис той беше успял някак да надбяга една от собствените си ракети.

Надбяга я и тя възприе самолета му като мишена. За щастие ракетата беше учебна, без заряд. Изпаднал в паника, лейтенант Дауни включи антирадарните системи и другите мерки за спешни случаи и успя да не бъде уцелен от собствената си ракета. Дори си спечели похвала от инструктора, задето бил „изпреварил учебната програма“ — по учебен план с противорадарните мерки щели да се занимават подробно след две седмици.

Същата вечер в клуба Шон Бекман каза на Патрик пред още десетина пилоти:

— Пич, ти сам си си най-лошият враг.

А Джеф Зажак, друг пилот, подхвърли:

— Да, като в онзи стар комикс. „Открихме врага си и това сме самите ние“. Как, по дяволите, се казваше онзи комикс?

Трети пилот, Рики Бел, каза: „Пого“ и така се роди позивната на Патрик.

Правилото с позивните беше следното — ако предложенията не ти харесват, не се тревожи, непременно ще предложат нещо още по-лошо. Бел се сдоби с Тенеке и си остана с него до края на пилотската си кариера. Бекман си спечели сравнително неутралното Бекон, но Зажак, след злополука по време на бръснене, която му остави временен белег, се сдоби до живот с Краста.

Ако питаха Пого, така му се падаше.

Но защо мислеше за това? Тренировъчният лагер в Нелис беше свършил преди двайсетина години.

Сън. Нищо повече.

Изведнъж се появиха въпроси. Къде? Какво? Как?

Не можеше да диша! Имаше нещо на лицето му! Разкъса го… и откри, че, да, вижда… и диша. Божичко!

Но беше в ковчег! Чакай, имаше светлина. Започна да се мята и стените поддадоха. Бяха като дебел найлон.

А после си спомни Пазача. Замахването… дивия ужас от мисълта, че е разсечен, нарязан на филийки, сетне всичко поаленя пред очите му, усети как се разпада на парчета… мъртъв.

Но вече не.

Плъзна се от килийката.

И за пръв път в живота си — животите си — изпищя. Писък на ужас и радост едновременно, писък, който не би могъл да преглътне. Все едно тялото му имаше нужда да заяви с писък появата си, да се калибрира.

Под втората си кожа беше гол. Да, безспорно се намираше на Киану…

Но беше жив!

А ако се съдеше по ситуацията наоколо… безжизнените пчелни килийки, тихото сиво „небе“, липсата на вятър и други звуци… явно и сам.

„Мисли, мисли“, повтаряше си той. Зак и другите… наблизо ли бяха? Господи, ами ако си бяха тръгнали? Можеше да е бил „мъртъв“ дълго време. Седмици. Месеци. Векове.

Стана и се протегна. Беше схванат, сякаш дълго време е лежал неподвижно. От друга страна, напъхали го бяха в ново тяло. Разкърши се, наведе се да си докосне пръстите на краката, стегна и отпусна мускулите на ръцете. Освен чувството, че е гладен, и слабото главоболие всичко друго изглеждаше наред.

Огледа се. Плъзна поглед по стената с килийките, оттам по пода — сега покрит с мъх, а не гола ледена скала като преди, — по дърветата със странна форма, които закриваха гледката към вътрешността на Киану.

Направи няколко предпазливи стъпки. „Добре, че има мъх“, помисли си. Мъхът беше мек и щадеше стъпалата му, които се оказаха меки и нежни като на новородено… или като на астронавт, който е прекарал половин година в космоса.

Погледна отново към килийките… трите, които беше видял със Зак, Наталия и Лукас, сега бяха отворени, изсъхнали, тъмни. Сякаш каменната плоча е била отместена от входа на гробницата, библейски казано. Не че правеше някакви богохулни сравнения: неговото възкресение не беше онова Възкресение, макар че предвид събитията от последния ден идеята за въпросното Възкресение му се струваше доста по-правдоподобна отпреди.

Неговата килийка още сълзеше, парчета от ципата висяха безжизнено. „Плацента“, помисли си той. Изхвърлянето на плацентата придружаваше раждането, в неговия случай — прераждането.

Чак сега съобрази, че има поне още две отворени килийки освен неговата… макар и не толкова влажни и сълзящи.

Поне още двама бяха преродени.

Къде ли бяха отишли и кога? И кои бяха?

Въпросите му нямаха край… и несъмнено бяха причината за болезненото пулсиране в слепоочията му. Например, ако се върнеше на мястото, където беше умрял, какво щеше да намери? Разкъсаното си тяло? Останките от космическия си костюм?

Защо се беше сетил за костюма? Защото чувстваше, че трябва да го намери — костюма и шлема. Трябваше да ги намери…

„Без паника, Пого“.

Той беше войник, обучен да действа хладнокръвно, да прецени ситуацията и да действа своевременно. Ако целта му беше да се върне на „Венчър“, значи първата му стъпка беше да… да потърси костюма си.

Ако попаднеше на други съживени същества, щеше да се оправи с тях. А ако по някакво чудо Зак и другите астронавти бяха тук, толкова по-добре. Защото Пого имаше послание за тях, за тях и за хората от Земята.

Време беше да действа. Да намери нещо за ядене.

Време беше главата да спре да го боли.

Пого Дауни тръгна към гората.