Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (44)

ВЪПРОС: Как разбрахте, че сте избрана за астронавт?

ХОЛ: Ами… знаете как става. Ако ти се обадят от Човешки ресурси, значи не си успял, но ако е главният астронавт, значи новините са добри. По онова време бях в Хюстън, в космическия център, за една среща във връзка с ракетата носител „Сатурн“. Налетях на един служител от отдел Човешки ресурси. Той направи физиономия и каза: „Трябва да говоря с вас“. А аз казах: „О, по дяволите“, а той: „Не, чакайте, всъщност друг иска да говорите с него…“ И тогава разбрах. Беше много типично, един вид… но пък на мен целият ми живот е свързан с НАСА.

Интервю с астронавта Ивон Хол

преди полета на „Дестини-7“

 

— Не пипай там!

Денис Черток подскочи толкова високо, че си удари главата в извитата навътре стена на кабината. Слабата гравитация на Киану в действие. Ивон се беше събудила и видя как космонавтът отваря шкафчетата при задната преградна стена.

Той потърка главата си, намръщи се и каза:

— Нищо не пипам.

След няколкото часа дълбок наркотичен сън Ивон реагира, без да мисли, само поради чувството, че нещо не е наред.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Аз съм лекуващият ти лекар. — Облечен беше с трико на Коалицията и на всичкото отгоре носеше очила. Приличаше на селски доктор, дошъл на домашно посещение.

— Мислех, че си си тръгнал! — Привикнала — като всички — с постоянния шум на вентилаторите и помпите, Ивон осъзна, че са сами. — Къде е Теа?

— Навън — каза Черток. — С Тадж слязоха в шахтата при другите.

— И те е оставила да ме дундуркаш?

— И Хюстън, и Бангалор одобриха — отговори той и кимна към комуникационното табло в предната част на кабината. На монитора имаше гъст снеговалеж, макар че по аудиовръзката се чуваха тихи гласове, прекъсвани от статичен шум. — Можеш да ги попиташ лично, ако държиш.

— Не, благодаря. — Посегна към една от монтираните в стената скоби с намерение да се измъкне от хамака.

— Внимавай.

— Дори да падна, няма да се нараня при тази гравитация. — Само че още при първото движение й се зави свят… а със или без слаба гравитация превързаният й крак тежеше като олово. — Какво си ми направил?

— Наместих счупената тибия и отстраних увредените от вакуума тъкани.

— Ами, благодарско. Обаче се чувствам адски зле.

— Нараняванията ти са наистина тежки. — Ивон познаваше Денис Черток съвсем бегло, бяха участвали само в един тренировъчен лагер заедно, при това отдавна. Познаваше репутацията му, разбира се. Той беше едновременно момчето за всичко и домашният майстор на руската космонавтика, истински ветеран с пет космически полета зад гърба, човек, който можеше да поправи тоалетна с парче картон и кламер или да препрограмира компютър с едната си ръка вързана зад гърба.

Всичко това, плюс медицинско образование. Ивон погледна бинтования си крак и се запита какви ли импровизации е измислил Денис, за да се справи с нараняванията й.

— Май трябва да хапна нещо.

Денис махна към шкафчетата, с които беше предизвикал гнева й, и каза:

— Точно това търсех. Храна.

— Виж в крайното отляво. Моите неща са на третия рафт.

В шкафчетата имаше не само храна, но и аптечка, дрехи и други неща, които не бяха пряко свързани с оперативни задачи като извънкорабната дейност.

— Нека първо ти помогна да слезеш…

— Мога и сама! — сопна се тя.

Денис й обърна гръб, без да спори. Това беше едно от чудесните качества на руснаците според Ивон. Нямаха нищо против да си изкопаеш сам гроба, щом си решил.

— Какво ти се яде? — попита Денис през рамо.

— Сандвич. — Астронавтите сами си избираха храната и по време на престоя си в Международната космическа станция Ивон беше установила, че любимите й сандвичи са с шунка, сирене, много туршия и още повече горчица. Животът при нулева гравитация явно изостряше апетита към храни със силни вкусове.

Докато космонавтът преглеждаше кутийките със сок и вакуумно опакованите тарелки, Ивон се съсредоточи върху задачата да се измъкне, усложнена от голямата ЛК, с която делеше хамака си.

Накрая, доста тромаво, успя да прехвърли крака през ръба му, а кутията остави зад себе си. Палубата, която изглеждаше далеч в ниското, пое нежно тежестта на предпазливия й скок.

— Е, какви са последните новини?

— Случи се нещо много лошо. Патрик Дауни е мъртъв. — Явно още беше под влияние на наркозата, реши Ивон, иначе едва ли би приела тази шокираща новина без въпроси и без сълзи. Знаеше, че астронавтската професия е изключително опасна. Имаше ясни спомени за трагедията с „Колумбия“, по онова време беше първокурсничка в университета „Райс“. А предвид това къде се намираха сега и какво беше сполетяло самата нея, новината й се стори някак очаквана, неизбежна дори.

— Какво е станало?

Денис й подаде един сандвич, а за себе си извади порция пуешко, и докато се хранеха, й разказа фабулата на научнофантастичен роман… така поне го възприе Ивон. Странната вътрешност на Киану, променящата се околна среда, светулките, атмосферата.

И другите неща, разбира се, растителността и…

— Чакай, чакай… мъртвата съпруга на Зак?

— Така изглежда. И покойният треньор на Наталия. И едно мъртво дете, което Лукас е познавал.

— Какво означава това?

Денис не вдигна поглед от тарелката си. Чак сега Ивон си даде сметка колко е объркан.

— Това… не мога да го разбера. Извънземен кораб — да. Но да открием тези… възкръснали от мъртвите? Объркан съм. — Насочи пластмасовата си вилица към комуникационния панел. — А и липсата на връзка влошава нещата още повече. Умът ми просто не го побира… — Млъкна, стана, пристъпи към предната част на кабината и погледна през прозореца.

— Плашиш ме, Денис.

— То си е за плашене. — Обърна се да я погледне, после плъзна поглед по вътрешността на кабината. — Жалко, че не носите никакви оръжия.

— Може би трябва да донесеш нещо от „Брахма“.

Той я погледна над очилата си.

— Не ми казвай, че си повярвала на тези глупости.

— Организациите, за които работим, не хранят любов една към друга.

— Дори по време на Студената война, когато страните ни, твоята и моята, са разполагали с хиляди ракети, насочени към „врага“, сме имали категорични споразумения да не пренасяме враждата си в космоса.

Ивон реши да не спори и вместо това попита:

— Кога ще разберем какво става? Не е за вярване, че от толкова време са навън. — Извънкорабната дейност би трябвало да продължи осем часа, плюс един-два най-много, а не повече от двайсет.

— Нямам представа. От време на време осъществяваме контакт чрез „Брахма“, но това е всичко. Последното съобщение беше преди два часа, от Тадж. Поне знам, че той е жив. — С тарелката в ръка той изведнъж й се стори самотен и изгубен. — Къде ги слагате?…

— Дай на мен. — Върнала се автоматично към ролята си на добрия и отговорен астронавт — но не на добрата и отговорна дъщеря, това никога, — Ивон взе тарелката. И чак тогава осъзна… че е от шкафчето на Пого Дауни.

— Ивон, какво има?

И дума не можеше да изрече. Успя само да махне с празната тарелка.

Денис разбра какво има предвид.

— Ивон, него го няма. Никога няма да изяде тази храна. Със същото основание можеш да ме обвиниш, че му дишам въздуха.

— Знам. — Знаеше, но това не правеше студената истина по-приемлива. Пого го нямаше! Едрият гръмогласен пилот, с когото беше тренирала повече от две години… ходила беше на барбекю у тях, а миналата година дори бе прекарала Коледа със семейството му.

Убит от някакво извънземно!

Денис излезе и я остави сама. Върна се чак след като Ивон си изтри очите и си пое дълбоко въздух.

— Това какво е?

Държеше сребристото куфарче, нейната ЛК. Макар Ивон да знаеше, че Денис не може да повреди бомбата, още по-малко да я задейства, пак й стана неприятно, че я вижда в чужди ръце.

— Лични вещи — каза с насилена усмивка. — Колекцията ми от редки марки плюс водката. — Руските космонавти се бяха прочули с навика си да внасят тайно алкохол на борда на космически апарати.

Денис отвърна на усмивката й, но Ивон усети, че не е успяла да го убеди.

— Току-виж се наложило да отворим водката — каза той. — За медицински цели.

— Не още. — Ивон взе куфарчето и го прибра в друг шкаф. После си погледна часовника. — Кога ще се възстанови връзката?

— Хюстън ще е на линия след четири часа.

— Ще взема да пооправя малко. — Усмихна се. Още се чувстваше слаба и объркана. — И пак ще ми останат три часа за убиване.

— Едно мога да ти кажа — отвърна Денис. — Гледай вратите да са заключени.