Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (26)

Помните ли класификацията?

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ПЪРВИ ВИД — наблюдение на извънземен апарат.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ВТОРИ ВИД — материално доказателство за съществуването на извънземен апарат.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ТРЕТИ ВИД — контакт с извънземни същества.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ЧЕТВЪРТИ ВИД — отвличане на хора от извънземни същества.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ПЕТИ ВИД — двупосочен контакт между хора и извънземни същества.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ ШЕСТИ ВИД — смърт на хора, причинена от извънземни същества.

Къде сме ние в момента? Близка среща 5,5?

Поствано на keanu.com от Almaz,

22 август 2019

 

— Какво мислите? Дали е някакъв вид плазма? Или просто извънземен еквивалент на неоновите лампи? — Зак гледаше към тавана, към нещата, които наричаше за себе си „светулките“.

— Трябва да е плазма някаква — отвърна Пого.

Последните двайсетина минути се бяха разтеглили и разкривили до точката, в която времето губеше значението си. Странните светулки се бяха кротнали на постоянни позиции на тавана, на няколкостотин метра над „пода“ на каверната.

Междувременно всичко наоколо бе продължило да се променя, и то бързо. Светлината се беше усилила и те вече виждаха по-ясно — виждаха стените на Кошера, гората от корали и огромните разстояния. Толкова големи, че отсрещната стена на каверната всъщност изобщо не се виждаше.

Освен това бе започнало да вали. Не като кроткия летен дъждец, който Зак помнеше от детството си в Средния запад… не, тук дъждът се лееше на порой, брулен от вятъра, като тропическа буря.

„Като дъжда, който се изля на погребението на Меган“. Четиримата стояха безпомощно, дъждът се лееше като из ведро.

— Ако не друго, сега шлемът ми изглежда еднакво и отвън, и отвътре — каза Наталия.

Дъждът не представляваше непосредствена опасност за тях — част от обучението им в извънкорабна дейност се провеждаше в големи резервоари, пълни с вода. Опасността щеше да настъпи, когато излезеха на студа от другата страна на мембраната, студ от двеста градуса под нулата.

„По-късно ще се тревожа за това“. А тропотът на дъжд по шлемовете… при други обстоятелства би бил адски изнервящ сам по себе си.

Само дето тук и сега всичко беше изнервящо. Теренът под краката им започна да се тресе. Кораловите структури започнаха да се срутват.

— Като земетресение е — каза Наталия.

— По-скоро като на кораб в морето — каза Зак. Имаше опит и с двете — разликата беше, че земетресенията бяха силни трусове, които започваха без предупреждение, а морските бури набираха сила постепенно и човек буквално ги усещаше как наближават.

А вълните, които тресяха Киану в момента, траеха вече повече от минута.

— Чувствам се по-тежък — обяви Лукас.

— И аз — каза Пого.

— Е, вече видяхме зората — отбеляза Зак. — Може би машините за изкуствена гравитация също са се включили.

— Надявам се, че стандартните настройки не са като на Юпитер — каза Наталия. Зак всъщност се беше пошегувал, но казаното от Наталия го отрезви. Размерът на проходите говореше, че стандартните форми на живот тук са по-големи от човешките, което от своя страна говореше за по-голяма гравитация… да речем, два пъти и половина колкото земната.

Определено нямаше желание да се разхожда при гравитация три или четири пъти по-голяма от земната.

В тази връзка, едва ли биха стигнали далеч дори ако гравитацията не надвишаваше земната — тогава костюмите им щяха да тежат повече от самите тях.

А и как изобщо щяха да се измъкнат от Везувий? Ако рампите не стигаха до самия ръб на шахтата…

Наистина се чувстваше по-тежък. Направи няколко крачки за проба. По дяволите, това беше краят.

— Хайде, вземайте си нещата. Изтегляме се.

— Не!

Каза го Лукас, но Наталия и дори Пого реагираха по подобен начин, макар и с миг закъснение.

— Това е непроучена територия, хора! — каза Зак. — Целта ни е да се приберем живи. Тревожи ме…

Млъкна, загубил мисълта си. Погледът му шареше по странната вътрешност на Киану. Намираха се в гигантска пещера, по това спор нямаше, но приликите свършваха дотук. Пещерата беше осветена от мърдащи жълти неща, увиснали уж неподвижно над пейзаж в зелено, цикламено и розово — ако разтеглиш определението за „пейзаж“ толкова, че да включва „растителност“, която прилича повече на организмите в коралов риф. И приемеш небе, което смътно напомня купола на гигантска спортна арена. (Най-горната част на каверната — таванът — се губеше в мъгла и сенки.)

Дъжд и вятър. Силен вятър духаше отляво на Зак, откъм мембраната. Ако духаше от срещуположната посока, щяха да се тревожат за евентуален теч.

Чакай… Нещо се движеше там.

— Ъ-ъ, виждате ли…

— Виждаме го! — каза Лукас.

По-голяма версия на мехурчетата в мембраната — с диаметър от три метра — се търкаляше по земята към тях, като сменяше посоката, за да заобикаля коралите, разплискваше локвите и оставяше след себе си мокра следа, която личеше ясно дори върху влажната почва.

— Някакви идеи? — попита Зак. — Местната версия на търкалящ се трънак? Не личи да има собствени средства за придвижване. — Търкалящият се мехур, изглежда, се носеше свободно, тласкан от вятъра.

— Ами ако е живо? — попита Пого.

— Тогава ще ни се наложи да осъществим Първи контакт — каза Лукас.

— Ама ние нямаме нужната подготовка за това! — възкликна Наталия. Беше на ръба на паниката.

— Стегнете се. Дръжте се като професионалисти.

Търкалящият се мехур свърна право към тях. Беше непрозрачен, с по-тъмни петна, които приличаха на пресечено мляко. Пого отстъпи крачка назад, извън ограниченото периферно зрение на Зак, и каза:

— То се движи срещу вятъра, Зак!

— Така е. — Не се сети за друго, освен да вдигне камерата. Да бягат нямаше смисъл.

Друго астронавтско правило гласеше — когато се съмняваш, не прави нищо. Иначе шансът да влошиш нещата е голям.

Все по-близо и по-близо…

— Идва право към нас — каза Лукас.

— Направете му място! Дръпнете се! Всички! — извика Зак. Командирите получаваха най-сладката хапка — първите стъпки. Редно беше първи да вкусят и от горчивото. — Аз ще го посрещна.

Наталия и Лукас се дръпнаха надясно, така че една от рушащите се коралови кули да остане между тях и търкалящия се мехур.

Който беше скъсил разстоянието до петдесетина метра.

— Горещо се надявам това нещо да е миролюбиво — каза Пого.

— Нека приемем, че е така…

Млъкнаха, защото мехурът изведнъж спря… изстреля от себе си обект с приблизително същите размери, след което се разля в белезникава локва на пода.

Изхвърленият обект приличаше на мокрица, но само в първия миг, преди да спре и да се разгъне.

И да се изправи. Зак се опитваше да запази спокойствие, да се държи като учен. Билатерална симетрия — налице. Имаше два крака, две ръце, както и два чифта израстъци в средната част, която изглеждаше по-тежка и широка от другите части на тялото му.

Нещо като глава — налице. Но нищо, което да прилича на физиономия, на нос, очи… само различни отвори, единият от които обрасъл с реснички. Ресничките сякаш потрепваха ритмично… дишане?

Животно ли беше, или машина обаче? От това разстояние и на тази светлина беше трудно да се прецени… кожата на създанието лъщеше, но дали като мокър метал, или като слуз? Течност капеше от съществото, със същия цвят като локвата от мехура.

— Сякаш стои на пост — каза Наталия. Права беше — веднага щом се разгъна в пълния си ръст, един път и половина колкото човешкия, създанието не помръдна повече.

— Може да е пазач — каза Зак. Съзнаваше, че се опитва да натика случващото се в човешки калъпи, но не знаеше как другояче да си го обясни. А и изглеждаше логично строителите, собствениците или обитателите на Киану да са сложили тук някой, който да проверява документите на пристигащите.

За миг изпита чувството, че се е изправил лице в лице със създанието. Деляха ги двайсет и пет метра разстояние и поне един метър височина, да не говорим за незнайните еони еволюция. И въпреки това му се стори, че Пазачът му взема мярката…

— Дъждът май спира — каза Лукас.

Зак така се беше съсредоточил върху Пазача, че не забелязваше нищо друго. Но сега съобрази, че поривите са утихнали… цялата каверна лъщеше влажна, а мокрите повърхности отразяваха златистото сияние на светулките.

И тогава Пазачът се раздвижи.

Израстъците от лявата му страна внезапно се вдигнаха към главата. Зак неволно беше свързал създанието с образа на Тенекиения човек от Оз… търпелив, ръждясал до неподвижност… който сега се опитваше да поздрави новодошлите.

„Гледай с очите си, а не през детските книжки!“

Създанието направи крачка напред… и се олюля.

— Сякаш е ранено! — каза Наталия.

— Останете по местата си! — нареди Зак. Пазачът се преви, като човек, измъчван от силна болка.

Гърдите му се надигаха, видя Зак. „Добре, значи е органично, а не машина“.

А после Пазачът внезапно се обърна към Пого Дауни, който, незнайно защо, беше тръгнал напред.

Създанието протегна ръка, сякаш се опитваше да достигне Пого…

Ограничен от неповратливия си костюм, Зак регистрира само част от нещата, които се случиха след това. Но светкавицата я видя. Лукас беше направил снимка с тъпия си „Цайс“! И понеже светлината беше слаба, автоматичната светкавица се беше включила!

Със страховита бързина Пазачът се завъртя към Пого и замахна с един от средните си израстъци, както самурай замахва с меча си.

Шлемът се отдели заедно с главата на Пого, от вратния пръстен на костюма му шурна кръв. С три бързи движения Пазачът транжира тялото на Пого: с първото отдели едната ръка и единия крак, с второто — другата ръка и другия крак, а с третото — хоризонтално — довърши разфасовката на Патрик Дауни, полковник от ВВС на САЩ.

Наталия изпищя. Лукас изкрещя.

Зак стоеше вкаменен, объркан, ужасен. Виждаше само тялото на Пого, разсечено и кърваво на пода.

После вдиша, обърна се и подкара Лукас и Наталия към мембраната.

— Бързо, бързо, бързо!

Искаше да увеличи максимално разстоянието между тях и Пазача, и то по най-бързия възможен начин.

Но визьорът на Наталия се замъгли и тя, изглежда, не виждаше нищо. Падна два пъти още на първите десетина крачки; Зак и Лукас с мъка успяваха да я изправят.

Тези прекъсвания позволиха на Зак да хвърли поглед назад към Пазача, който ги преследваше, но някак по-предпазливо.

— Изглежда зашеметен — отбеляза той.

Струваше му се, че гигантът губи подвижността си… размахваше бавно ръце, сякаш страдаше от прегряване или болка.

При третото си падане Наталия беше тази, която погледна назад. И каза:

— Мисля, че умира…

Инстинктивното им желание да избягат изчезна веднага. Зак и Лукас се обърнаха. Пазачът се гърчеше конвулсивно като в пристъп. От тялото му се вдигаше пара, сякаш съществото изгаряше отвътре.

А после Пазачът изведнъж се срина… и след секунди спря да се гърчи.

— Какво стана, по дяволите? — каза Лукас и се прекръсти несръчно.

— Веднъж в Ленинград видях как обгазиха животно — каза Наталия. — Изглеждаше по същия начин.

— Дали пък не го е убила околната среда? — зачуди се Зак.

— Нали точно за тази среда е било създадено? Или не? — възрази Лукас, сякаш самата мисъл му се струваше обидна. — Не е ли живяло тук?

— Не знаем. Не знаем нищо — каза Наталия. Лежеше неподвижно в краката им и Зак се запита какво ли е да си в нейния костюм в момента.

Но нямаше време да се разправя с Лукас… нито да скърби за Пого.

Ясно беше, че Наталия ще ги забави. Че ще трябва да й помагат на всяка крачка… а колкото по-дълго останеха в Кошера, толкова по-уязвими щяха да бъдат.

— Лукас, иди при модула. Кажи на Хюстън и Бангалор какво е станало. Презареди си костюма, вземи храна и вода и се върни. Ние тръгваме след теб.

Искаше му се да беше дал по-смислени заповеди на бразилския астронавт, но не се сещаше за нищо по-смислено. Знаеше само, че новините за случилото се трябва да стигнат до Земята… и че поне един от тях трябва да оцелее.

Ако той и Наталия също извадеха късмет, може би щеше да им остане време да помислят и за Пого… как да измъкнат тленните му останки.

Лукас не възрази — знак, че опасността е очевидна дори за него. Зак го загледа как тръгва нагоре, после каза на Наталия:

— Хайде, ние също трябва да тръгваме.

Наталия успя да се изправи и каза храбро:

— Мога да вървя.

— Добре. Но все пак ме хвани за ръка.

И двамата тръгнаха като влюбени, които се разхождат в парка… и горе-долу толкова бързо.

Не стигнаха далеч. Само след няколко метра Наталия седна на пода.

— Не мога.

— Няма проблем — каза й Зак, което беше доста встрани от истината. — Просто ще изчакаме Лукас да се върне. — Провери собствените си запаси: още два часа, достатъчно време за наблюдение, ако не и за действие.

Средата в каверната продължаваше да се променя. „Времето“ се беше успокоило, дъждът беше спрял, но все още имаше лек вятър — Зак го регистрираше по облака частици, които прелитаха покрай визьора му.

Коралите се бяха сринали. И търпяха трансформация сякаш, реши Зак, макар да не беше сигурен, че може да вярва на очите си. В ситуация като тази трудно можеше да се вярва на каквото и да било. Загледа се в един участък, където купчина розови отломки от корал отстъпваха пред зеленикави форми, които се разширяваха и разтягаха.

Растяха. Това беше правилната дума. Коралите се превръщаха в нещо като растителност.

Или в полумашини като Пазача.

Искаше му се да е някъде възможно по-далече. Всъщност не би имал абсолютно нищо против да наблюдава ставащото на запис от борда на „Венчър“.

Или още по-добре — от Хюстън. Преди беше уплашен; сега беше уплашен до смърт. И не само заради шока и насилието… Ужасяваше го мисълта, че е попаднал в ситуация извън неговата компетентност, че се е озовал извън уютната зона на познатото, толкова далеч, че вече не си спомня какво е да работиш при нормални условия.

Обърна се към Кошера с надежда да зърне Лукас, но Най-великият астронавт на света явно си беше плюл на петите, пришпорван от собствения си страх, защото не се виждаше никъде.

Нямаше какво друго да прави, освен да зяпа Кошера. Видя, че някои от килийките също са се променили. Преди бяха отворени, а сега част от малките и поне две от големите бяха запечатани, покрити с някакъв прозрачен слой, който се издуваше.

Почти все едно дишаха…

— Това е глупаво — заяви Наталия и се надигна.

Изправи се неочаквано бързо, макар и със залитане, и тръгна обратно към каверната, преди Зак да я е спрял.

— Движението генерира допълнителна топлина, момиче. Не тичай — каза й той. Визьорът й беше толкова замъглен, че лицето й почти не се различаваше. — Как е в тоя костюм?

— Горещо и влажно. Все едно се давя.

Това звучеше страшничко. Едно от най-големите предизвикателства пред астронавтите беше да се научат да живеят и работят в космически костюм, под напрежение, без да се поддават на клаустрофобията. Задачата не беше лесна дори когато костюмът ти функционира нормално.

Щом Наталия се чувстваше все едно се дави, значи най-вероятно наистина се давеше. А Зак не можеше да й помогне с нищо…

— Ще пробвам нещо — каза тя. После вдигна ръце, опипа вратния пръстен на скафандъра си и го отключи.

— Наталия, не…

Твърде късно. Тя вдигна тежкия шлем от главата си. Лицето й беше мокро и неестествено зачервено.

За колко време щеше да умре? Щеше ли да посинее заради липсата на кислород? Или щеше да замръзне за броени минути… или да се сгърчи в конвулсии като Пазача?

Нищо от това не се случи. Наталия отвори очи, погледна Зак и вдиша.

Разкашля се.

— Добре, опита. А сега бързо си сложи шлема — каза Зак. Беше изгубила безценни секунди кислород, но поне още беше жива.

Само че кашлицата спря. А Наталия каза:

— Добре съм.

Зак се облещи. Не би трябвало да чува думите й — нали самият той беше със скафандър. А тя не би трябвало да е жива… не просто жива при това, а и в не по-лошо състояние, отколкото в жегата на прегрелия си костюм.

— Има кислород — каза тя. — Видях го на спектрометъра. Висок процент, около трийсет може би… но налягането все още е ниско. — Пое си дълбоко дъх. — Все едно си на висок планински връх. Въздухът е сух. И има много миризми, непознати.

— Не бързай да се успокояваш — каза й той. Добре беше да се знае, че вътрешността на Киану не представлява такава непосредствена опасност като открития космос… поне докато не налетиш на някой като Пазача. — Бог знае какви чужди организми има във въздуха.

— Само преди няколко часа температурата тук беше сто градуса под нулата. Не би трябвало да има нищо живо. А виж го сега.

Наталия бавно тръгна назад към каверната, към мъртвия Пазач и Пого.

— Къде отиваш? — попита я Зак, преди да осъзнае, че Наталия едва ли го чува, защото той все още говореше по вграденото в скафандъра радио, а тя — не. Повтори въпроса си по-високо.

Наталия кимна, че го е чула. И каза:

— Винаги съм искала да направя аутопсия на извънземно.

Зак не я последва. Прецени набързо собствените си запаси, вероятността Лукас да се забави повече от очакваното… както и факта, че Наталия изглеждаше добре.

А и трудно я чуваше сега, когато си беше свалила скафандъра.

Безотговорна ли беше постъпката му? Засега единствено Наталия беше в пряко съприкосновение с местния въздух… а чрез нея и „Брахма“. Засега „Венчър“ беше в безопасност, Теа и Ивон — също.

„Идиот! Каквито и микроорганизми да е вдишала Наталия, след като си свали шлема, същите са полепнали и по твоя костюм!“ Освен това гравитацията продължаваше да нараства — на Зак му беше все по-трудно да се движи.

Не че държеше да отиде някъде. Виждаше Наталия, която обикаляше бавно около мъртвия Пазач, правеше снимки с камерата си, после поглеждаше екранчето на спектрометъра.

По-интересни му се струваха пчелните килийки на Кошера. Продължаваха да се подуват и обезцветяват. На моменти му се струваше, че различава силуети в някои от тях.

Това го тревожеше — цветът на килийките беше съвсем същият като цвета на мехура, от който се беше пръкнал Пазачът.

Господи, ами ако имаше някаква връзка между Кошера и Пазача? Зак се разкъсваше между желанието си да отиде при Наталия и… болезненото любопитство да разбере какво става тук.

Мамка му! Костюмът му пречеше да се приближи достатъчно, за да огледа килийките, тежеше му, спъваше го.

Хвърли един последен поглед към Наталия, която се занимаваше доволно с аутопсията на извънземното, и отстъпи пред решението, което вече беше взел.

Щом средата във вътрешността на Киану се променяше така, че да е съвместима с тях — заключение, което изглеждаше все по-неоспоримо, — значи не би трябвало да му навреди. Това диктуваше логиката. А и Наталия очевидно се чувстваше добре.

Зак спря притока на въздух от кислородните бутилки, за да го запази за обратния път през мембраната, и завъртя вратния пръстен на скафандъра си.

Миризмата на Киану го блъсна в ноздрите — комбинация от мирис на влажна пръст и други ухания, които му бяха непознати, но не бяха неприятни. Нещо растеше тук… нещо растеше с неестествено бързи темпове.

Пое си дълбоко дъх. Почувства се добре, всъщност живна някак дори.

— Хей — извика на Наталия. — Права си!

Стресната от гласа му, Наталия вдигна поглед.

— Да. Знам.

— Разбра ли нещо интересно? Човек ли е, или машина?

— И двете, струва ми се… — А после млъкна, загледана в нещо зад него. Погледът й никак не му хареса.

— Какво има, Наталия?

— Кошерът — промълви тя толкова тихо, че Зак едвам я чу.

Зак се обърна.

Няколко от по-малките килийки в Кошера бяха станали прозрачни… и формите вътре в тях се различаваха ясно. Зак видя едно възвишение наблизо. Ако се качеше по склона му, щеше да е на по-удобна позиция за наблюдение. Тръгна натам.

След няма и минута беше на броени крачки от килийките — би могъл да бръкне в най-близката, ако поиска.

Не че искаше да докосва нещо тук. Нещата в килийките бяха големи, зеленикавокафяви и пулсираха. Изглеждаха живи.

Наталия дойде при него.

— Какво са според теб?

— Ами, нещо като еволюиращ живот може би — отвърна Зак. — Но еволюира няколко милиарда пъти по-бързо от обичайното.

— Еволюира в какво?

— В каквото трябва да еволюира.

— Не знам. Не в Пазач като одевешния, надявам се. Чакай… — Наталия посочи една килийка, където „еволюцията“, изглежда, приключваше. — Боже, знаеш ли на какво ми прилича това?

— Да — каза Зак. Приличаше на увито в целофан човешко тяло.

— Това не ми харесва! — заяви Наталия. — Изобщо.

Зак се разкъсваше между отвращение и чувство на изумление и чудо, толкова силни, че се родееха със сексуалната възбуда. Точно затова беше изучавал звездите и планетите… затова беше станал астронавт.

Да научи тайните на вселената… да види нови чудеса.

Руската космонавтка отстъпи назад, спусна се по склона по-далеч от килийките.

— Наталия… — Гласът му трепереше. Всяка частица от съзнанието му, от тялото му, го подтикваше да избяга! Да се скрие!

Погледна отново тялото в клетката… два крака, торс, две ръце, глава. Беше по-ниско и по-малко от Пазача. Беше с размерите на човек.

Ръцете имаха палец и четири пръста.

Тялото буквално се сгърчи, ръцете задраскаха по прозрачния материал, който покриваше „лицето“. Зак с мъка потисна импулса си да помогне…

Нямаше нужда, оказа се. „Лицето“ изведнъж се избистри.

Лице не просто човешко, а лице, което Зак познаваше.

През последните осем часа Зак Стюарт беше видял повече немислими неща, отколкото деветдесет и девет процента от хората виждат през целия си живот. Видял беше повече доказателства за съществуването на извънземен живот, отколкото човечеството беше открило през цялата си история.

Но онова, което видя в пчелната килийка на Кошера, беше толкова неочаквано и невъзможно, че в сравнение с него чудесата на Киану бяха като бутици в търговски център насред Хюстън.

Лицето, което Зак виждаше съвсем ясно — кафявите очи, устните, които се отваряха да поемат дъх, — беше лицето на неговата мъртва съпруга, на Меган.