Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (60)

Би ми било неприятно да умра два пъти. Досадно е.

Последните думи на Ричард Файнман,

нобелов лауреат за физика

Рейчъл се събуди в собствената си стая, объркана и не особено отпочинала. Светлината не беше както трябва — вмъкваше се твърде ярка през процепите на щорите. Така, явно беше следобед… беше спала много.

Но и звуците в къщата не бяха както трябва. Жуженето на климатика се чуваше, а не би трябвало. В това беше проблемът — Рейчъл буквално чуваше машината.

Което означаваше, че нещо липсва.

През последните две години беше свикнала да е сама в къщата. В началото баща й полагаше неистови усилия да й прави компания — променил си беше работното време така, че да е с нея следобедите. Или седеше на масата в кухнята, докато Рейчъл се преструваше, че си пише домашните, или висеше с плочата си край футболното игрище — последното свърши, когато Рейчъл му призна, че мрази футбола и повече няма да ходи на тренировки… и че има лични планове за времето между три и шест следобед.

Но винаги, когато си беше вкъщи, Зак пускаше музика… кънтри, класика, ужасното диско от началото на деветдесетте… готов беше да пусне всичко, стига в къщата да не е тихо.

Сякаш не можеше да търпи тишината. Преди време, когато двамата още си говореха нормално, вместо само да се карат, Рейчъл все се канеше да го попита за музиката… но така и не го направи, защото чувстваше, че и сама се досеща за отговора.

А сега… щеше ли да го попита някога?

Баща й беше… някъде на Киану, без връзка с контролната зала, а според онова, което беше чула в космическия център, отдавна беше останал без кислород, без храна и вода… Затова пък незнайно как беше открил покойната й майка.

По-добре да беше взела успокоителното, което й бе предложила Джилиан Дуайт. Ако навън не беше толкова горещо, щеше да се измъкне на верандата и да палне един джойнт.

Пътуването им към къщи се оказа много неприятно. Ейми не млъкваше, говореше ли, говореше за адски странните неща, които била видяла, и как нямала търпение да разкаже на всички, че с Рейчъл едва не ги арестувало ФБР-то. Фактът, че Рейчъл беше разговаряла със същество, което се представяше за покойната й и впоследствие възкресена майка… е, това явно не беше достатъчно интересно по скалата на Ейми.

Рейчъл си отдъхна, като й видя гърба.

Когато се прибра, мина покрай телескопа, с който Зак за пръв път й беше показал Киану. През последните няколко месеца, разбира се, Киану се виждаше и без телескоп.

Зачуди се бе какво ли би видяла, ако погледне през телескопа сега. От дванайсет часа не беше влизала в Мрежата.

Преди да провери личната си страница, хвърли поглед на новините онлайн.

Всички бяха за Киану. „Няма връзка с астронавтите“… „Космически екипажи в опасност“… „НАСА крие планета на зомбита“…

Някои съвпадаха с онова, което Рейчъл беше видяла и чула в космическия център, други бяха пълни измишльотини.

Това за „планетата на зомбита“ беше гадно. Кианската Меган не беше зомби. Тя знаеше неща, които би могла да знае само истинската майка на Рейчъл!

Отвори страницата си и видя, че броячът е ударил седем хиляди съобщения. Прехвърли набързо първите стотина и прочете седемдесет и повече варианта на „Много съжалявам за баща ти!“. Останалите бяха от сорта: „Какво мислиш, че ще стане сега?“.

Имаше ги, разбира се, и глупавите флиртаджийски съобщения — момчета и мъже от целия свят й предлагаха да я „утешат“. Рейчъл живееше онлайн от шестгодишна и нищо не можеше да я учуди. Но нахалните закачки я подсетиха за Етан Ландолт, който не беше направил дори опит да се свърже с нея от изстрелването насам.

Упорито продължи да прехвърля съобщенията. Едно и също, едно и също. „Съболезнования… ти си виновна… прати ми гола снимка“.

Но после очите й се спряха на нещо по-различно. „Това е началото на нова епоха — гласеше съобщението. — И ти си първата, която разбра, че продължаваме да живеем и след смъртта си. Ти си като жените около Иисус при Възкресението“.

Съобщението й изкара акъла, защото и сама беше стигнала до подобен извод… а в същото време се чувстваше адски глупаво, че изобщо е допуснала такава мисъл да се задържи в главата й за повече от секунда. Тя беше най-обикновено четиринайсетгодишно момиче от Тексас, чийто баща работи като астронавт. Имаше десетки астронавти, така че защо тя да е по-различна от техните деца? Майка й беше умряла, но в Щатите сигурно имаше стотици хиляди момичета в същото положение.

Дръпна ръце от плочата. Изведнъж тя й се стори чужда и непозната като всички онези неща на Киану. Идеше й да я изхвърли…

На вратата се почука. Беше Джилиан.

— Гладна ли си?

Служителката на НАСА беше направила сандвичи с пуешко и салата. Накара Рейчъл да изпие две чаши вода.

— Това сигурно ти е първата домашно приготвена храна за последните няколко дни.

Рейчъл се съгласи неохотно.

— Как се чувстваш?

— А ти как мислиш? — Рейчъл се усети навреме и промени интонацията така, че репликата да прозвучи жално, а не като заяждане.

— Не знам. За себе си мога да кажа, че съм изумена и уплашена, а аз все пак съм външен наблюдател.

— Ти работиш с татко.

— Да. Но имах предвид по-скоро… — „Майка ти“. Явно не знаеше как да го изрече.

— Да. И аз. — И най-неочаквано, просто така, Рейчъл се разплака, сви се на топка, хълцаше и ревеше като бебе.

Джилиан скочи от стола си, заобиколи масата и се опита да я утеши, което само влоши нещата. Скоро и двете хълцаха. Накрая Рейчъл успя да каже:

— Не знам какво да правя!

— И аз, миличка — каза Джилиан. — Мисля, че никой не знае. Виж, ти изживя поредица от силни емоционални трусове. Не си спала като хората. Няма ли да премислиш за успокоителното?

— Не — каза Рейчъл. Стана, намери кутия хартиени кърпички, изтри си очите и си издуха носа. Мислеше си за онова съобщение, за жените около Исус. Не че често се сещаше за Исус Христос, но идеята й се струваше интригуваща. — Не искам да проспя всичко. Ако се свържат пак с татко…

— Искаш да си там, разбирам. — Джилиан се огледа. — Добре. Ами да се връщаме в центъра тогава.

— Да. Но първо трябва да се отбием на едно място.

— Аз съм ти личният шофьор. Където кажеш, там ще те закарам.