Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (67)

Каквото и да сте чули… 3 е жив!

Поствано на neomission.com от JSC GUY

— Ще сме във връзка с теб само няколко минути. През „Дестини“.

Очите на Зак се напълниха със сълзи. „Успокой се — каза си той. — Бъди силен. Гледай напред. Съсредоточи се върху задачата. Не мисли къде си и какво губиш“.

— Какво е станало?

Трию му обясни накратко и завърши с новината, че „Дестини“ е оцелял след взрива, но „Венчър“ и „Брахма“ — не. Че Теа и другите са на повърхността, а екипът в Хюстън подготвя спасителна операция с минимални шансове за успех. (Не се изрази точно по този начин, но Зак и сам стигна до това заключение.)

— А ти как си?

Беше негов ред да разкаже накратко за патилата си.

— С две думи, ударих на камък.

— Изчакай така — каза капкомът. Неизбежното и вбесяващо забавяне правеше последните й думи излишни.

А после Зак чу гласа на Харли Дрейк.

— Здрасти, Зак… Включиха ме към канала. Рейчъл също е тук, между другото.

— Поздрави я от мен.

— Тя те чува. Но понеже времето ни е ограничено, искаме да ти подхвърлим една идея. Мозъците от моя екип смятат, че маркерите са не само антени, които улавят информация… а може би служат и като ключалки на вратите.

— На мен ми хрумна същото. За заключването де.

Още забавяне. Зак си даде сметка, че е гладен и че не му стига въздух. Два знака, и двата — лоши.

— Ще ти изпратим запис на сигнал, който да пуснеш на най-близкия маркер. Надяваме се, че това ще задейства отключващ процес.

За пръв път от дни Зак се ядоса истински.

— И откога сме започнали да вземаме решения, които се основават на надежда?

Следващото забавяне се проточи повече от нормалното. Зак веднага съжали за избухването си — целият план беше отишъл по дяволите малко след като кацнаха на Киану. Самият той беше в кофти ситуация, рискуваше живота си в чужда среда… но поне можеше сам да решава и да живее с преките резултати от решенията си.

Екипът в контролната зала носеше същата отговорност, но за разлика от него, работеше на тъмно. Чудо беше как още не са откачили.

— Добре де, все едно не съм го казал това — добави Зак.

И, естествено, репликата на Харли съвпадна с неговата:

— … ще се направя, че не съм го чул, защото знам, че ти би искал така. Всички искаме едно и също, Зак, което в този конкретен момент е да влезеш през вратата. Така че изчакай да ти пратим записа. Ще го пуснем и ти ще го чуеш, както чуваш гласа ми в момента… и ако имаме късмет, маркерът също ще го регистрира.

— И какво се казва в записа? — попита Зак. Вярваше, че му дължат поне тази информация.

— Е, няма да е „Сезам, отвори се“. Ще е повторение на оригиналния сигнал, излъчен от маркерите… с една значима промяна.

— Дано промяната не казва: „Застреляйте този тип“.

Зачака. После чу Харли да казва:

— И, приятелю, това е риск, който ще трябва да поемеш. Ще ни трябва минутка да заредим записа. Междувременно нека обсъдим стъпка втора. Излизаш от храма и се връщаш на повърхността.

Зак не пропусна факта, че Харли не добави: „с Меган“. И че не спомена за резервен план, ако номерът с отключващия сигнал не сработи.

— Кажи ми направо, Харлс. Имам ли реален шанс да стигна навреме до „Дестини“?

Изчака, макар да знаеше, че каквото и да отговори Дрейк, съдбата му ще се реши от състоянието на костюма му, който бе на мястото, където бяха лагерували. Щеше ли да се херметизира? Имаше ли достатъчно кислород в бутилките, за да стигне до повърхността?

— Имаме достатъчно време за изстрелване. Приземим ли „Дестини“, въпросът е да натоварим хората и корабът да излети. Което не значи, че цялото време на света е наше, разбира се. Теа би могла да се спусне с модула до дъното на шахтата и да те прибере оттам.

Зак веднага разбра, че това няма как да се случи.

— Стига, Харлс. Това би отнело часове и би изложило на допълнителен риск оцеляването на четирима души. — Нищо лошо нямаше в оптимистичните планове, но сега му беше нужен хладнокръвен реализъм. — Говорил ли си с нея за това?

Поредното забавяне. После:

— Още не.

Зак се зачуди… боеше се, че Теа всъщност чува разговора им. От друга страна, той използваше канал на „Брахма“, прехвърлен незнайно как чак до Хюстън, така че може и да не го чуваше.

— Добре, готови сме. Следващият глас, който чуеш, няма да е глас… Възможно е непосредствено след като чуеш записа връзката да се изгуби, но ние ще сме тук, ще се ослушваме и ще се надяваме. Дръж се, приятел.

Зак зачака. Киану все така вибрираше… напомняше му за гигантски звяр, който потрепва в съня си, измъчван от кошмари.

А после тоновете започнаха. Звукът беше дисхармоничен, истинска каша, каквато би се получила, ако смесиш, да речем, звуци, издавани от кит, сигнал от старите аналогови интернетски модеми и отделни прещраквания. Беше толкова зловещ, че Зак се вкисна, което си беше истинско постижение предвид ситуацията, в която така или иначе се намираше.

Оставаше му единствено да чака. И да се чуди какво ще прави, ако номерът не сработи. Ще се откаже? Ще си пробва късмета с костюма? Ще се сбогува с последния си шанс да види отново Меган или другите?

Даде си сметка, че са минали поне три минути. Харли мълчеше… а сигналът, който му бяха изпратили, очевидно не беше ключ за вратата.

— Хей, Харлс… Зак до Рейчъл. Рейч, ако се питаш защо баща ти прави това, което прави… то е защото цял живот съм търсил отговори на големите въпроси, като „Какви са онези светлинки в небето нощем?“. Затова исках да стана астронавт и затова станах астронавт. И ето ме тук, един от първите, които получиха златната възможност да видят и изпитат живот извън Земята. Не мога да си тръгна просто така. Най-лошото би било да си тръгна сега и да умра по пътя към къщи. А и не мога да оставя мама. Така че, ако записът не проработи… да знаеш, че ще счупя някой прозорец. Стига да намеря прозорец.

Още нищо от Хюстън. И от храма. Все едно последните десет минути не бяха изтекли. Зак все така стоеше на старта.

В такъв случай, преди да потърси въпросния несъществуващ или в най-добрия случай труден за достигане прозорец… поне да опита с вратата.

Натисна я. Е, може би не трябваше да натиска в средата. Дали да не опита десния ъгъл?

Натисна отново. Нищо. Не помръдваше.

Премести се в другия ъгъл и натисна отново.

Мама му стара! Нищо!

Отстъпи назад с ръце на кръста и сълзи на ярост в очите.

И тогава трижди проклетата врата на храма се вдигна нагоре като врата на гараж…