Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (6)

Подход към Киану: последна фаза

— Хюстън, на петнайсет хиляди сме… начало на контролираното спускане след пет.

Зак зачака отговора на Шейн Уелдън, застанал — и вързан, тъй като „Венчър“ все още беше в режим на микрогравитация — край предното контролно табло до Пого. Не беше свалил шлема и ръкавиците и се чувстваше като дете, което са навлекли за игра в дълбок сняг.

Хюстън и Уелдън изглеждаха по-далечни от всякога, сигналът от космическия център пращеше и се накъсваше.

— Разбрано, „Венчър“… начало по план… спускане в 78:15:13 КВ.

КВ — корабно време. Наистина ли бяха минали седемдесет и осем часа, откакто „Сатурн VII“ се беше обгърнал в пламъци, изстрелвайки Зак и неговия екипаж в околоземна орбита?

Теа и Ивон се бяха вързали малко зад тях, но на практика бяха невидими, а и за момента мълчаха.

Последното, което бяха казали от контролния център по въпроса, беше следното: „Съветническият екип работи по проблема“. Съветническият екип беше група експерти по Киану, предвождани от Харли Дрейк, които сега несъмнено звъняха по телефона и пишеха имейли до различни точки на света, за да потърсят мнение от широк спектър светила по околоземните обекти. Звъняха, пишеха и ругаеха.

А какво ли си мислеше Рейчъл? Какво й бяха казали? Зак не беше говорил с дъщеря си от изстрелването. Разменяли си бяха текстови съобщения — тя предпочиташе да комуникира така — през първите шейсет часа. След това — нищо. Тя беше продължила да му праща съобщения — натрупали се бяха в личната му папка, — но Зак така й не беше намерил време да й отговори.

Е, щеше да й пише от Киану.

Който вече беше съвсем близо. Намираха се на по-малко от петнайсет хиляди метра височина, долу-горе колкото самолет, прекосяващ въздушното пространство над Съединените американски щати. Още три минути и двата двигателя RL-10 на „Венчър“ щяха да се включат и да забавят апарата достатъчно, за да излезе от орбита и да подходи за кацане…

— Хюстън, от „Венчър“. Някакви новини от нашите коалиционни комшии?

— „Венчър“ — каза Уелдън след по-дълго забавяне от обичайното. — „Брахма“ е на по-ниска и по-кръгла орбита… равнината им се отклонява от вашата… двайсет градуса. Пращам ви данните.

Тласъкът с гравитационното предимство беше извел „Дестини-Венчър“ в широка орбита около Киану. След двайсетина минути по заповед от Хюстън (предизвикана без съмнение от доклада на Теа) на Зак му инжектираха приспивателно, напъхаха го в спален чувал и го прибраха в шлюза на „Венчър“. Докато той спеше, Патрик, Ивон и Теа се заеха с досадната задача да конфигурират „Дестини“ за едноседмичен — или едномесечен — безпилотен полет и да прехвърлят оборудването, храната, водата и другите запаси на спускаемия апарат.

Събудиха Зак за маневрата по разделянето на двата апарата половин час преди последния тласък. „Дестини“ остана зад тях и четирикракият „Венчър“ вече летеше сам.

Междувременно екипажът на „Брахма“ беше извършил своя тласък и сега корабът им се намираше в сравнително кръгла орбита, която им осигуряваше повече възможности за кацане. Екипажът на „Дестини“, който беше заложил всичко на гравитационното предимство и чийто тласък ги беше извел в много по-ексцентрична орбита, пръв щеше да се озове в позиция за кацане… но ако по някаква причина не успееше при първия си опит, трябваше да чака още цял ден, преди да се озове в нова позиция.

„А докато ние чакаме, «Брахма» ще кацне“. И първите стъпки на Киану щеше да ги направи не друг, а старият колега на Зак от Международната космическа станция, избухливият, но способен астронавт Тадж.

— Три минути — каза Зак. — Момичета, добре ли ви е на задната седалка?

— Да.

— Супер сме си. — Двата гласа бяха толкова напрегнати, че Зак не различи чий чий е.

— Така, ето и данните за „Брахма“ — каза Пого и посочи дисплея с дебелия пръст на ръкавицата си. Около голямата топка на околоземния обект бяха изобразени въртящите се орбитални равнини на двата космически апарата, заедно с колони менящи се числа.

— Хюстън, по канал Б — каза Зак и превключи на кодираната връзка. — Да сте забелязали ново изригване на Киану, когато „Брахма“ извършиха своя тласък? Вие или Съветническият екип?

— Добър въпрос — отбеляза Пого.

Забавянето се проточи над нормалните шест секунди. Накрая по връзката се чу нов глас.

— Зак, от Харли. Отговорът е „не“… и „да“…

— Да ти го начукам! — избухна Ивон и Зак се усмихна. Пого Дауни беше класическият военен тип с класическото военно мислене — зададеше ли въпрос, очакваше ясен отговор. Ивон, инженер по образование, също не обичаше нюансите.

Но дори Теа Новински, която играеше ролята на медиатор и умееше да намира златната среда на разнопосочните мнения, се присъедини към възмутения хор:

— Какво означава това, по дяволите?

— Спокойно! — повиши глас Зак, като вкара в употреба командирския си тон. — Харли… интересна новина ни съобщаваш. — Зачуди се дали сарказмът му ще може да прелети разстоянието от четиристотин и четиридесет хиляди километра. — Би ли навлязъл в детайли, ако обичаш?

— За жалост детайлите не са много. Действително уловихме второ изригване на Киану, но приблизително половин час след тласъка на „Брахма“. Изглежда, няма връзка между двете. Освен това станахме свидетели на трето изригване.

Тази новина се стори на Зак крайно интересна… и успокояваща също.

— Значи не е изключено първото изригване да е било съвпадение? И става въпрос за обикновена вулканична активност? — На повърхността на Киану се наблюдаваха изригвания от самото начало; нещо повече, „Венчър“ и „Брахма“ се бяха насочили за кацане близо до кръглия кратер, станал известен под името шахтата Везувий, който през последните две години на няколко пъти беше изригвал пара.

Харли потвърди умозаключенията му с думите:

— Засега това е и нашата най-логична теория.

— Ами да — каза Ивон. — Другите теории са доста откачени…

— Добре е да се знае — изпрати по линията Зак. — Ще си държим очите отворени. — Остави настрана въпроса за странностите на Киану и вместо това се запита какво ли ще направи „Брахма“, когато кацне. Какво беше онова ракетоподобно нещо, което бе прикрепено към корпуса на кораба? Нищо такова нямаше в конструкторските планове на „Брахма“, които бяха качени в интернет.

— „Венчър“, остава ви една минута — каза Уелдън от контролната зала в Хюстън. — Оттук всичко изглежда добре.

— Някой ще се засегне ли, ако кажа, че тая работа с кацането ми се струва пълен идиотизъм? — каза Теа.

Въпреки гневните реплики целият този разговор беше проформа, а тонът му подхранваше илюзията, че мъжете и жените от екипажа се намират в хюстънския симулатор, а не се готвят за първото пилотирано кацане върху околоземен обект.

Предстоящото предизвикателство беше десет пъти по-голямо от онова на Армстронг и Олдрин при първото кацане на Луната — да, „Венчър“ имаше много подобри насочващи системи, но екипажът на „Аполо“ се беше прицелил в един свят, който имаше своето място в човешкото съзнание от хилядолетия, който човечеството изучаваше от векове, а в годините преди полета на „Аполо“ автоматични сонди бяха вземали проби от повърхността му.

Допреди три години никой не беше подозирал за съществуването на Киану. Оттогава само две сонди бяха взели проби, при това от разстояние. (На Земята нямаше правителство или корпорация, способна да измисли, финансира, построи и изстреля сонда към Киану за по-малко от пет години, а дотогава околоземният обект щеше да е излязъл от максималното си приближаване до Земята и щеше да е продължил към междузвездния мрак, откъдето беше дошъл.)

Астронавтите от екипажа на Зак Стюарт щяха да са първите хора, осъществили контакт с този свят.

— Трийсет секунди — каза Пого.

Числата бързо се стопиха до нулата. С грохот, който стресна Зак — това беше първият му тласък на борда на „Венчър“, — двата двигателя се включиха и ускориха от двайсетпроцентен тласък до стопроцентен.

Технически Зак беше командирът на „Дестини-7“, факт, който той намираше за особено нелеп в момента. Кацането им беше в ръцете на пилота Пого Дауни.

Разбира се, Пого все още не управляваше нищо. Стотици часове в симулатора го бяха подготвили за задачата да насочи ръчно „Венчър“ към равен участък на лунната повърхност… те, плюс няколко десетки симулации в последния момент, насочени към осъществяването на същата задача, но при по-слабата гравитация на Киану.

Само че реално решенията се вземаха от изключително сложната насочваща система на „Венчър“: радарът й обхождаше повърхността на Киану, записваше обхвата и изчисляваше скоростта на спускането, после нанасяше деликатни промени в наклона на двигателите, чиято комбинирана ос на тласъка — определяна от по-малките реактивни тласкачи, монтирани на корпуса на апарата — задаваше посоката на движение.

Двоен гръм разтърси кабината.

— Спомагателните двигатели — побърза да каже Зак. Буквално чу по вътрешнокорабната система стреснатите възклицания на Теа и Ивон.

Ухили се. Не го бяха избрали за командир заради уменията му с джойстика. Колкото и да се майтапеше с Теа за желанието й да се прави на кака, самият той страдаше от още по-тежка форма на стремеж към всеобщо щастие. Тази черта на характера му беше задала посоката и на професионалния му живот — беше загубил бройката на хората, с които бе имал сериозни разногласия и които бяха приемали кротките му отстъпки и спокойните аргументи като знак за искрено приятелство. Ако се налагаше да работи до късно, добре. Ако преценеше, че трябва да се извини, извиняваше се. Ако ситуацията изискваше да е чаровен, ставаше направо неустоим.

А ако всеобщото добруване изискваше изблик на гняв и лошо настроение, можеше да избухне по всички правила на изкуството.

След втория му престой на Международната космическа станция един лекар от НАСА му беше казал, че по един от показателите се класира най-високо от всички изследвани астронавти — не по технически умения (макар че неговите били отлични), нито дори по емоционален контрол (макар че и в това отношение резултатите му удряли тавана).

Не, той просто „умеел да си играе с другарчетата“. Охотно делял играчките си с тях. Помагал им да се изправят. Поемал повече неприятни задачи, отколкото му се полагали.

Първото кацане на Киану в много отношения беше неприятна задача. Тренировъчното време беше недостатъчно, опасността беше голяма, екипажът беше събран в последния момент. Имаше и голяма вероятност да се стигне до конфликт с екипажа на „Брахма“.

НАСА искаше хората на Земята да са щастливи и доволни. А кой беше по-подходящ за тази задача от Закари Стюарт? Той беше опитен астронавт, който две години се беше обучавал за работа с „Дестини-Венчър“, освен това беше експерт, когото търсеха по всички въпроси, свързани с Киану. И не на последно място, Зак се познаваше лично с командира на конкурентния кораб — и не просто го познаваше, а и хранеше добри чувства към него.

— Напускаме вертикалата — каза Пого. Това бяха първите му думи, откакто бяха започнали контролираното спускане.

Макар че нямаше никакво чувство за движение — не като в самолет, който се накланя, например, — гледката през предния прозорец се промени и черното небе отстъпи пред сиво-белия хоризонт на Киану.

Все едно „Венчър“ се беше изправила на крака — което, технически погледнато, отговаряше на истината. След броени минути вече бяха с главите нагоре, или „плюс 2“, според терминологията на НАСА.

— Какво е това? — каза Пого.

Откакто бе навлязъл в орбита около Киану, „Дестини-Венчър“ беше направил два ниски захода, но и двата откъм тъмната страна на околоземния обект, където видимостта беше близка до нулата. Сега захождаше за кацане към осветената от слънцето страна на Киану, като презокеански самолет, който лети към европейската зора.

Само дето тяхната зора показваше гигантски гейзер, бликащ на хиляди метри в черното небе. При липсата на вятър — Киану нямаше атмосфера — гейзерът приличаше на съвършеното торнадо от детските кошмари на Зак.

Той се стегна вътрешно и каза:

— Хюстън, виждате ли какво става долу?

Виждаха го, разбира се. В контролната зала получаваха същия образ, уловен от камерите на „Венчър“, но хората там нямаше как да изпитат същото благоговение и изумление… нито същия с мъка удържан страх.

— Надявам се, че това не е от Везувий — каза Зак и само след миг получи отговор на въпроса си, когато гейзерът се плъзна наляво — от друг отвор сякаш, — наблюдение, което Уелдън потвърди със спокоен глас.

Точно както беше направил Бъз Олдрин преди десетилетия, докато Нийл Армстронг насочвал „Аполо“ за първото кацане на Луната, сега Зак се нагърби със задачата да коментира ставащото.

— Добре, Пого, имаме триста при двайсет. — Триста метра височина при скорост на падане двайсет метра в секунда, като и двете числа намаляваха в различно темпо. — Теренът долу изглежда равен.

Виждаха района за кацане през предните прозорци, чиято долна половина беше извита под ъгъл навътре, но яркото бяло на снежната покривка и леда ги заслепяваше. Радарният образ на дисплея над главите им даваше по-добра представа за терена — пръснати камънаци и скали, но нищо, което да препъне „Венчър“.

— Разбрано — изръмжа Пого. Веднъж Зак беше летял с него с реактивен самолет на НАСА при адски лошо време. Докато кацаха, Пого не каза и една дума, забил поглед в уредите, стиснал лоста за управление.

„Тотално забил“.

Кацането на „Венчър“ върху повърхността на Киану беше различно от онзи тъмен и страшен заход към пистите на Кейп Канаверал с реактивния самолет на НАСА. „Венчър“ все още се управляваше от компютъра, а пилотите мразеха автоматичното управление.

— Двеста при петнадесет. Хоризонтът изглежда близо. — При височина под двеста метра околоземният обект все още изглеждаше кръгъл! Все едно се промъкваха странично към гигантска бяла топка. Илюзията беше толкова могъща, че Зак буквално тръсна глава да я прогони.

Реакцията му явно бе проличала дори в обемистия космически костюм, защото усети как някой го потупа успокоително по рамото. Теа. Нямаше начин Зак да й отвърне със същото и тя го знаеше.

— Наближаваме сто при десет — каза Зак. — Преминаване към ръчно управление.

Според летателния план ръчното кацане беше резервен вариант, но помежду си Зак и Пого бяха решили, че човешките очи и рефлекси са по-подходящи от компютъра за деликатната задача на сложното кацане. Последните думи на Зак бяха знак за Пого да завърти ключа, който прехвърляше управлението на „Венчър“ към лоста при дясната му ръка, бяха знак и за Хюстън, че става въпрос за съзнателно действие, а не за грешка в системата.

— „Венчър“, преминете на ръчно управление. — Зак знаеше, че Уелдън ще одобри решението. А ако грешаха, така и така щяха да са мъртви.

— Зависнахме — каза Пого тъкмо когато Зак се канеше да отбележи, че „Венчър“ е на четиридесет метра височина при нула метра снижаване в секунда. Вместо да повтаря очевидното, Зак каза:

— Вижте!

На разстояние колкото две футболни игрища шахтата Везувий лежеше пред тях — голяма черна дупка, дъното й се губеше в сенки.

— Да включа ли чистачките? — каза Пого и изуми Зак — а несъмнено и милионите хора, които го слушаха сега и които щяха да слушат записа в бъдеще — с хладнокръвието си.

— Просто кацни — каза Зак, съвсем ненужно. — Гориво на единайсет процента. — Бяха изгорили почти деветдесет процента от течния водород и кислород на „Венчър“, но имаха достатъчно, за да кацнат. (Горивото за излитането беше в отделни резервоари и захранваше самостоятелен двигател.)

Заснеженото поле се надигна нежно да ги посрещне. Зак вече различаваше отделни скали — нито една не беше достатъчно голяма, за да се превърне в проблем.

— Десет метра. — Не си направи труда да отчете скоростта на снижаване. — Вдигаме пара! — Невидимите, но нажежени струи от четирите двигателя на „Венчър“ изпаряваха снега. Надигна се пара, която напомни на Зак за Горното езеро в студен зимен ден.

— Изключване — каза Патрик. Двигателите замлъкнаха, вибрациите в кабината на „Венчър“ изчезнаха.

— Контакт! — Традиционният син индикатор светна… после угасна.

— Мамка му! — изръмжа Патрик.

Зак го усети в стомаха си, онова характерно повдигане като в скоростните панаирни влакчета.

— Подскачаме!

Разтърсиха ги три кратки експлозии — Пого включваше спомагателните тласкачи, монтирани около корпуса на „Венчър“.

— Дръж кораба прав! — извика Зак.

— Спускаме се отново…

Зак гледаше как четирикраката сянка на „Венчър“ се втурва да ги посрещне. Индикаторът за контакт светна повторно…

— Триста дяволи! — Отскочиха отново.

— Този път сме по-ниско — каза Зак, без да е съвсем убеден.

Но се оказа прав — този път „Венчър“ не отскочи като топка, а се хлъзна по снега.

И спря изправен върху повърхността на Киану, на петдесет метра от ясно очертания ръб на Везувий.

— Хюстън, тук база „Везувий“. „Венчър“ е на повърхността и всичко е наред.

Потупа Пого по ръката. Пилотът се хилеше широко, после бързо се прекръсти. Чак сега Теа и Ивон си позволиха да възкликнат с облекчение.

Уелдън най-после отговори:

— „Венчър“, от Хюстън. Куп хора тук бяха на ръба на инфаркта, момчета. Следващия път пуснете котвата.

Зак посочи към Пого и той каза:

— Разбрано, Хюстън. Кажи на оперативните да ми пишат премия за три кацания.

През следващите минути четиримата извършиха задължителните проверки след кацане, които да потвърдят, че както двата главни двигателя, така и спомагателните тласкачи са изключени, че „Венчър“ е добре нивелиран и че не потъва в езеро от вода, която вече бе започнала да се втвърдява в лед.

— Изглежда, сме уцелили твърда скала — каза Ивон. — Това е добре.

После се заеха да свалят шлемовете и ръкавиците, макар че двама от тях скоро щяха да ги сложат отново за първите стъпки на Киану.

Зак се измъкна от креслото си и се промуши покрай Теа и Ивон. Кабината на „Венчър“ беше претъпкана — щяха да живеят доста натясно през следващата седмица, — но имаше начин да се раздели на две символични половини.

Зак дръпна завесата на „стаята“, пресегна се към клавиатурата и написа частно съобщение до Рейчъл: „Успяхме — заходът за кацане беше ужасен, но пък аз имах място до прозореца. Ха-ха. Татко“.

Натисна бутона за изпращане. И тогава напрежението от последните няколко часа, от последните четири безсънни дни, от последните две години го удари между очите като чук. Той наведе глава, докато брадичката му не опря в гърдите, и се разтрепери от вълнение заради чудото, което току-що беше преживял… от възбуда пред страховитите предизвикателства, които предстояха… от скръб, че жена му никога няма да научи за всичко това.

А най-лошото бе, че именно катастрофата, при която бе загинала тя, му бе осигурила тази възможност. Трябваше тя да умре, за да рискува той очи в очи със смъртта.

„Меган… успяхме“.

Върнал се две години назад, той отново почувства стария гняв — гняв към бог, към вселената, към който или каквото отговаряше за тези неща. Плачеше от скръб, но и от ярост.

— Зак, как си? — Теа се беше мушнала зад завесата. Говореше много тихо, така че Ивон и Пого да не я чуят.

Типичната мъжка реакция би била да омаловажи въпроса с небрежен отговор. Но с Теа се познаваха отдавна.

— Бил съм и по-добре.

— Пътят беше труден. — Тя го потупа по ръката, после се обърна и го остави сам в малкия и крехък мехур на усамотение.

Той си пое дълбоко дъх и си изтри очите. Бяха кацнали. Сега им предстоеше да проучат цял един нов свят.

А, да, и да чакат изненадките, които им беше подготвил „Брахма“.

Колкото до Зак, той току-що бе доказал експериментално един важен научен факт — в гравитационното поле на околоземен обект сълзите не капеха.