Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (38)

Киану е космически кораб — откъде изтече тази новина? Невъзможно е да се каже, макар че един ден някой докторант по медии несъмнено ще успее да реконструира поредицата събития, довела до изтичането. За момента основни заподозрени са анонимни източници в контролните центрове на Бангалор и НАСА. Едно текстово съобщение би било напълно достатъчно.

Новинарски сайт „Хафингтън Поуст“,

23 август, 2019

 

Огънят гореше едвам-едвам, независимо колко листа слагаха да го подхранят. Но им осигуряваше малко светлина, както и една чудата сянка по стената на Кошера… която се оказа на приближаващия се модул Бъз.

Вече и петимата астронавти бяха свалили шлемовете си.

— Това ме тревожи обаче — каза Тадж. — Влизаме в пряк контакт с околната среда.

— А имаме ли избор? — каза Зак. — Ако трябваше да разчитаме на запасите си, отдавна да сме се върнали на повърхността. Освен това няма голямо значение на какво са изложени телата ни. Костюмите ни са тотално контаминирани. „Венчър“ има начини да се справи с лунния прах, но не и с микроорганизмите на Киану.

— Това изобщо не ме успокоява — заяви Тадж и се отдалечи, взел камерата си „Цайс“.

Теа и Зак извадиха малко храна от модула, използваха го и за кратко усамотение.

— Слава богу — отбеляза Зак. — Памперсът ми беше започнал да пропуска.

— Колко секси — каза Теа.

Но в модула нямаше дрехи, нито одеяла.

— Не са го предвидили за къмпингуване — каза Теа.

Немъртвите още спяха и Зак нареди на Наталия и Теа да си починат в модула.

— Ще ни трябват свежи сили за разузнаването.

Тадж ги чу и попита:

— Какво разузнаване?

— Киану е непознат за нас свят. Трябва да го проучим в максимална степен.

— Зак, Киану вече е в орбита. Нека следващата експедиция се заеме с проучването. За разлика от нас, те ще имат нужното за целта оборудване.

— НАСА едва ли ще може да организира нова експедиция по-рано от година. Не ми се вярва и Коалицията да успее.

— И какво значение има една година? Това нещо пътува от поне десет хиляди, а сигурно и от повече!

— Но не е било живо като сега — възрази Лукас. Вдигна ръка и обхвана с жест пейзажа, който отново се беше променил и приличаше на амазонска дъждовна гора… само дето „дърветата“ бяха високи не повече от два-три метра. И всичко това се къпеше в сумрачната светлина на странните светулки.

— Прилича на… знам ли, Райската градина.

— И ние какво сме тогава? — изсумтя Тадж. — Змията?

— Едва ли — каза Зак. — Средата изглежда съобразена с човешкия метаболизъм.

— Засега — каза Тадж. — Очевидно не е била съобразена с метаболизма на Пазача. — Кимна към спящите. — Чудя се дали нашите… новородени могат да ядат нещата, които растат тук.

— Като стана дума — каза Лукас, — какво ще правим с тях? Със или без допълнителни проучвания, след ден-два ще трябва да си тръгнем!

Зак беше разсъждавал по същия проблем.

— „Венчър“ може да качи един пътник. А Камила е три пъти по-лека…

— Ти луд ли си? Наистина ли обмисляш варианта да вземеш тези същества на Земята?!

— Определено го обмислям, да.

— Само защото едното прилича на жена ти? Зак, прекалено си уморен, за да вземаш такива решения!

Зак наистина беше много уморен, но и преди му се беше случвало да изпада в състояния на пълно изтощение. Установил беше, че умората му помага да мисли по-ясно. Хвана Тадж за лакътя и го обърна към спящите.

— За протокола ще кажа, че изобщо не съм сигурен какво и кое е това същество. Но всички доказателства сочат, че това е покойната ми съпруга, възкресена някак с помощта на високоразвита технология. Ако приемем, че това е така, какво следва да направя? Да я зарежа тук?

— Да, до идването на следващата експедиция.

— И как ще оцелее дотогава? Тя и момиченцето? — Зак посочи назад към Кошера. — Или останалите?

— Според мен Тадж смята, че Киану ще се погрижи за тях — каза Лукас.

Тадж беше спокоен човек. Зак не помнеше да го е виждал разгневен. Сега обаче вьоманотът стрелна бразилския си колега с такава омраза в погледа, че Зак се напрегна да скочи да ги разтърве, в случай че се сбият.

— Опитвам се да защитя задачата и екипажа си! — повиши глас Тадж.

— И двамата се опитваме да го направим — каза умиротворително Зак. Усъвършенствал беше този си тон, за да потушава караниците на Меган и Рейчъл. — Ситуацията е крайно необичайна…

Но Лукас не беше готов да отстъпи.

— И двамата сте като коне с капаци! Държите се, сякаш това е симулация, която е дала дефект! Този свят ни изпраща послание! Казва ни „добре дошли“! Промени се, за да е в тон с нас, даде ни въздух, който да дишаме! Съживи мъртвите! Ако дори един от тях беше човек, когото познаваме, това би било чудо. Но трима… мащабът е умопомрачителен, библейски почти!

Зак беше доволен, че Лукас го каза — иначе трябваше да го каже самият той.

— О, да, може и да е Божие дело. Кажи ми обаче, приятелю, как ще обясни това един католик? — попита Тадж. — Ако не греша, вие вярвате, че един ден хората ще бъдат възкресени телом и духом, след като Исус се завърне.

— Да.

— Исус не се е върнал.

— Откъде знаеш? — каза Лукас и се усмихна. — Още не сме проучили Киану докрай.

— Много викате, момчета — каза Теа и дойде при тях.

— Не можеш да заспиш ли? — попита Зак.

— И да пропусна шоуто? — Донесла беше кутийки за пиене от модула. Предложи им по една. — Малко хидратация?

— Извинявай — каза Лукас.

— Не се извинявай. Никой не би трябвало да си губи времето в сън, когато имаме цяла планета за изследване — заяви Теа, после се замисли и кимна към двете тела край огъня. — Освен те.

— Редно е и ти да участваш в дебата — каза Тадж. — Бих събудил и Наталия, но тя трябва да поспи. Опитваме се да решим какво имаме насреща си. Нашият бразилски приятел посочва Исус като възможност.

Теа никога не беше харесвала особено Лукас — и определено не му се връзваше с тази история за Най-великия астронавт на света, — затова сарказмът й можеше да се очаква.

— Като в „Исусе, поеми волана“? — каза тя, цитирайки стих от стара кънтри песен. — Той какво кара, Божията колесница? — Обърна се към Зак. — Правилно ли си го спомням?

— Божиите колесници, в множествено число — каза Тадж и се подсмихна. — Такова беше популярното обяснение за пирамидите: че са били построени от извънземни. Но то е неприложимо тук.

Лукас не се хвана на въдицата.

— Не твърдя нищо такова. Но предвид всичко, което видяхме днес, дори най-откачената хипотеза не бива да се отхвърля с лека ръка.

— Но твоята със сигурност противоречи на религиозните ти възгледи — изтъкна Тадж.

— Католиците не вярват, че след смъртта просто ще си получат телата. Това е лишено от смисъл. Кои тела? Онези, които е разял ракът? Тялото, разкъсано и смазано при самолетна катастрофа? Не, след смъртта си ще бъдем преобразени. Ще бъдем нещо ново. — Посочи към Меган и Камила. — Най-вероятно ще станем като тях. Което ме подсеща, че ако досега не си вярвал в Бог, сега е идеалният момент да преразгледаш мнението си. — И го дари с красивата си усмивка.

Зак усещаше, че Тадж премълчава нещо.

— Хайде, Тадж… време е да сложим всичко на масата.

— В традицията на моя народ има нещо, което ми напомня за случващото се тук. Ведите, нашите свещени санскритски текстове, споменават акашикските архиви — библиотека, събрала цялото човешко познание, история, битие. Ами ако такива архиви наистина съществуват? Ако цялата вселена е просто гигантска акашикска библиотека? И тези извънземни имат достъп до нея?

— А мислиш, че моята религия е откачена? — каза Лукас и поклати глава. После стана и тръгна към модула.

Загледан след него, Тадж сви рамене.

— Да го кажеш не е същото като да го вярваш. А дори да е убеден в думите си, Лукас поне има стратегия. Стратегията да гледа на тези създания като на „преобразени“ хора. Аз и толкова си нямам.

Теа коленичи до Зак.

— Ти какво мислиш? Защото лично аз съм по-объркана и от Тадж… тотално объркана.

Зак погледна двете спящи същества.

— Да си говорим с тях сякаш са възкресени хора е приемливо. Но когато се стигне до действия? Все още мисля, че може да е някакъв капан.

— Значи според теб са изкуствено създадени.

— Това изглежда логично. Но защо му е на някой да създава дубликати на определени хора…

— За да им се доверим по-лесно.

Зак посочи спящата Меган.

— Напротив. Много по-лесно бих се доверил на това същество, ако не твърдеше, че е покойната ми съпруга.

Теа го докосна по ръката — това беше първият им физически контакт, откакто му беше помогнала да си облече костюма.

— Зак — прекъсна ги Тадж, — още не сме решили какво ще правим.

Зак стана и се протегна.

— Още не знам. За момента смятам да се погрижим за Пого. Каквото и да решим след това, не бих искал да го… оставим тук.

Теа също стана.

— Какво ще кажеш, Тадж? Това ми звучи като задача за нас двамата с теб.

Не му даде шанса да спори.