Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесна сянка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2020 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Дейвид С. Гойър; Майкъл Касът

Заглавие: Небесна сянка

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-371-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/846

История

  1. — Добавяне

Това е безобразие!!! Преди гледахме на живо излизанията на астронавтите от совалките и Международната космическа станция! Защо сега ни пускат само по някой постен доклад през два часа?

Поствано на neomission.com от UK Ben

Мисиите на совалките и на МКС използваха TDRS — мрежата от сателити за проследяване и предаване на данни, — които осигуряваха почти постоянна комуникация. „Дестини“ и „Венчър“ разчитат единствено на собствените си антени. Запознай се с полетите отвъд земната орбита, запалянко.

Поствано на същия сайт от ЛМ (Космически център „Кенеди“)

 

Бащата на Теа Новински си имаше един лаф, който, за жалост, описваше съвсем точно положението на дъщеря му по време на спускането в шахтата Везувий. Озовала се в положението на връзка между Зак и Патрик, от една страна, и контролната зала в Хюстън, от друга, Теа беше „кюфтето в сандвича“. Смачкана и омазана с горчица.

Нещо повече, налагаше се да изпълнява същата функция за Денис Черток и неговия командир на борда на „Брахма“. През последните четири часа само това правеше — щракаше ключове и бутони и сменяше честотите. Пряка връзка към Зак и Патрик, не толкова често към Лукас и Наталия, после друг канал до Хюстън (първо до Уелдън, а сега до ръководителя на втората смяна Джош Кенеди), сетне трети канал към Тадж на „Брахма“.

И през цялото време с мъка откъсваше поглед от стряскащите образи на малкия екран върху контролното табло на „Венчър“ — гледката от дъното на Везувий, паважа, портала, тъмния страховит проход.

Маркерът.

По-добре, че имаше работа, помисли си Теа, която да я отвлича от стряскащата мисъл, че всички те — тя, Ивон, и Денис, и „Венчър“, и Тадж, и „Брахма“ — са кацнали не върху покритата с лед скалиста повърхност на околоземен обект, а върху корпуса на гигантски междузвезден кораб.

И може би на няколко километра — или метра! — от неговия екипаж!

Чуваше само фрагменти от реакцията на Хюстън — вездесъщото „разбрано“, с което потвърждаваха, че са приели поредната бомбастична новина, плюс някой откровен, пък макар и едносричен изблик на удивление от страна на Джош Кенеди.

Какво ставаше с екипа от съветници? И в тази връзка, какво ли минаваше през главата на баща й, който следеше събитията на Киану по телевизията в дома си в Удланд Хилс?

За какво ли си мислеше Зак, само на километър от нея?

Искаше й се и тя да си блъска главата с тези важни и интересни неща, вместо да храни Ивон Хол, да й проверява превръзките или да търси бинтове, медицинско оборудване, храна и вода за Черток, и през цялото време да се чуди какво вижда космонавтът на борда на техния кораб и дали е редно да го вижда.

Непосредствената й цел сега, четири часа след началото на външния обход, беше да разкара Денис от „Венчър“.

Ивон лежеше в хамак, опънат в задната част на кабината на метър и седемдесет над пода. Хамакът можеше да се закачи и по-високо — точно там трябваше да спи Ивон по предварителния план. (Главната кабина на „Венчър“ беше по-висока, отколкото широка — цели четири метра, — конструкторско решение, продиктувано от втората основна функция на „Венчър“ като апарат, способен да излети от планетна повърхност. При слабата лунна гравитация нямаше опасност човек да пострада при падане от хамак, закачен на два и половина метра над пода.) Бяха настанили Ивон на по-ниската позиция, за да стигат по-лесно до нея, но дори така Денис трябваше да стъпи на столче, за да се погрижи за раната й.

— Повече от това не мога да направя — заяви той. — Смятам, че поне един ден ще остане стабилна. А при тази гравитация може и повече. Но професионалната ми препоръка е да я върнете на Земята при първа възможност. — Усмихна се, за да покаже, че разбира политическите и чисто техническите предизвикателства на такова решение.

— Ще уведомя Хюстън.

Той посочи към шлюза.

— Ще ми трябва помощ с костюма.

— Ти започни сам, аз ще дойде ей сегичка. — Изчака космонавтът да влезе в шлюза и се качи на столчето да погледне Ивон. — Как си?

— Както може да се очаква.

Теа имаше противоречиво мнение за колежката си. Познаваше Ивон от десетина години, даже беше участвала като инструктор в обучението на нейната група от кандидат-астронавти и беше станала свидетел на първите й стъпки в програмата. Младата инженерка беше показала средни показатели в почти всички отношения. Липсваше й бързата реакция на част от другите кандидати в групата — онези, които идваха от военните подразделения на НАСА, — а и се случваше да си изпусне нервите.

Оказа се обаче, че Ивон притежава изключителни физически качества и издръжливостта на истински маратонец (и наистина участваше в маратони), както и страхотна координация на движенията, което я правеше незаменима както в работата с роботизирана ръка, така и в извънкорабните манипулации — двете най-важни умения, които астронавтите трябваше да притежават, за да бъдат включени в полети до Луната.

А и не беше просто добър атлет, както се оказа — Ивон имаше съвсем земно отношение към работата си, за разлика от повечето други кандидат-астронавти, които се мислеха за космическия еквивалент на рокзвезди.

Разбира се, още от самото начало Теа знаеше, че Ивон е дъщеря на Гейбриъл Джоунс от първия му брак. Животът й се беше въртял около делата на НАСА от най-ранно детство и сигурно именно това я беше излекувало от излишни илюзии за блясъка на астронавтската професия. По времето, когато Ивон се включи в програмата, баща й работеше във вашингтонската щабквартира на НАСА, беше заместник-директор на отдела по проучвания, един от хората, натоварени с организирането на полетите до Луната… и до околоземните обекти. Назначението на Джоунс като директор на космически център „Джонсън“ не бе оказало непосредствено влияние върху кариерата на дъщеря му. Чули се бяха грозни приказки за подбора на екипажите, разбира се — най-вече от устата на астронавти, които бяха отпаднали при подбора. Но пък те винаги си намираха причина да лаят.

(Теа можеше само да гадае какви отровни коментари са циркулирали по коридорите на Южна 4, когато нейното гадже, Зак Стюарт, не само получи място в екипажа й, а я измести като командир!)

Първоначално „Дестини-7“ беше мисия на Теа и тя не просто беше одобрила назначението на Ивон, а лично я беше поканила да се включи.

Сега обаче, след като беше видяла с очите си как пострада Ивон, а последствията от злополуката бяха паднали до голяма степен на собствените й рамене, Теа започваше да се пита дали не е сгрешила в избора си.

Ивон не беше допуснала никаква очевидна грешка, вярно… но беше показала един свой фатален недостатък.

Беше карък.

— Да ти донеса ли нещо? — Теа се надяваше, че Ивон ще може да пие без чужда помощ… — Да те свържа пак с баща ти?

— Боже, не. — Ранената астронавтка се размърда в хамака и простена. — Само ми донеси моята ЛК.

Теа за миг се зачуди защо Ивон иска да дели хамака си с голямо сребристо куфарче, но ако това щеше да я зарадва — и да ангажира вниманието й, — нямаше нищо против.

— Веднага.