Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (36)

През следващите няколко часа — приблизително десет — екипажът на „Венчър“ ще бъде в комуникационно затъмнение, причинено от промените в ротацията на околоземния обект Киану. Същото орбитално движение ще засегне и екипажа на „Брахма“. Контролната зала ще остане във връзка с космическия апарат „Дестини“, възможно е на моменти да се улавят гласове и телеметрия. Ние, разбира се, ще продължим своевременно да публикуваме цялата получена информация.

Връзки с обществеността,

НАСА, 23 август 2019

Малко след като Теа и Тадж тръгнаха — нямаше и половин час, — Зак забеляза, че повереничките му започват да се прозяват.

— О, боже — каза Меган.

Изглеждаше така, сякаш не я държат краката, и Зак се притесни.

— Лошо ли ти е?

— Не, просто… уморена съм. — Седна, после легна. Момичето се сгуши до нея. Само след секунди и двете спяха дълбоко, поне доколкото Зак можеше да прецени.

— Това е много странно — отбеляза Наталия.

— Виждала ли си как заспиват бебетата? — попита тихо Зак, както за да не събуди спящите, така и защото не знаеше каква реакция да очаква от Наталия. — Плачат с часове, а после заспиват изведнъж, все едно си им извадил щепсела. — Сети се за Рейчъл. Какво щеше да й каже? Как щеше да й обясни случилото се?

— Е — каза Лукас, — като си помислиш, те са само на един ден. Нямат даже и толкова.

— Мисля, че трябва да запалим огън. — Без да иска ничие мнение по въпроса, Зак остави Лукас на пост и се зае да претърси района. Наталия тръгна с него — не толкова от желание да помогне, реши той, колкото за да се отдалечи от възкръсналите.

— Защо ти е огън? — попита тя. — Тук е достатъчно топло.

— В момента — каза Зак. — Но не знам как ще е, когато светулките угаснат.

— Ако изобщо угаснат.

— Във всеки случай огънят осигурява светлина, топла храна и защита.

— Мислиш, че една запалена факла ще ти помогне срещу онова нещо, което уби Пого?

— Не. Но може да го обърка. А въпросът има и научна страна, доктор Йоркина.

— Способността на човешкия мозък да се фокусира върху несъществени подробности в момент на криза?

Зак се разсмя.

— И това също. Но има и друг научен проблем, а именно: можем ли да запалим огън във вътрешността на Киану. Имаме кислород, но имаме ли подпалки?

Спря и махна към новата растителност — източени растения с големи листа. Приличаха на дървета. Напомняха му за жалките фиданки, боднати тук-там в новия жилищен комплекс, където се бе преместило семейството му, когато той беше на седем години.

Наталия живна малко. Изглежда, се опитваше да загърби собствените си страхове и проблеми поне за малко.

— Дори да са дървета и да съдържат целулоза от някакъв вид, всичко тук е сурово. Трудно ще го запалим.

— Има и друга причина да тръгна за съчки — каза й той. — Да си намирам работа, докато те спят и модулът пристигне. — Откъсна няколко листа от едно „дръвче“. Бяха сухи на пипане, но не трошливи. Нито тънки.

Зак продължи да къса листа и каза уж небрежно:

— Е? Какво стана между теб и Константин? Какво направи той?…

— Не е „той“, а „то“. И аз го убих. — Каза го съвсем спокойно, все едно споменаваше, че е пресякла улицата.

— Ще ми кажеш ли защо? То нападна ли те?

— Боях се, че ще го направи.

Зак успя само да кимне. Какво друго можеше да направи? Да я арестува? Тя дори не беше член на екипажа му.

— А после избяга.

— Уплаших се — обясни тя и го погледна за пръв път. — И още съм уплашена.

— Това май важи за всички ни — каза Зак. — А Меган и Камила? И за тях ли ще използваш среден род?

— Да.

— Но от тях не те е страх.

— Нащрек съм, но иначе — не, не ме е страх от тях. Не като от Константин.

— Защо?

— Защото човекът Константин беше животно! И всяко негово подобие би било също толкова опасно. Ти страхувал ли си се от жена си, когато е била жива? Да се страхуваме ли сега от онова момиченце? Не мисля. — Наталия се изправи, притиснала наръч растителност към гърдите си. — По-добре да се връщаме.

Зак нямаше по-добра идея.

— Дадох им вода и храна — докладва Лукас, щом Зак и Наталия се върнаха.

— Добре си се сетил — каза Зак и коленичи да стъкне огън от местните подпалки по класическия бойскаутски начин.

По всяко друго време Лукас би се усмихнал. Но сега само го гледаше смутено.

— Дори ако тези неща горят, как ще ги запалиш?

— Ами, знаем, че във въздуха има кислород, иначе никой от нас нямаше да диша.

— За тях сигурен ли си? — попита Наталия и кимна към спящите немъртви. — Че дишат като нас?

Зак предпочете да не й отговаря. Махаше листата от клонките и редеше по-тънките на купчинка, с надеждата, че те ще прихванат по-лесно огъня. После се изправи.

— Сега ни трябва само искра.

— Вашите бойскаути не търкат ли пръчки за искра? — подхвърли Наталия.

Лукас оказа повече съпричастие към идеята:

— Може да избием искра, като ударим два камъка. — Огледа се и подаде на Зак две скални парчета.

Зак му благодари и взе едното.

— Преди това обаче… — Придърпа раницата си до купчинката подпалки и отвори една клапа. — Малко допълнителен кислород…

После извади геоложкото чукче от чантичката на костюма си, коленичи с чукчето в едната ръка и камъка в другата и ги вдигна на педя над подпалките, така че да са на пътя на струята кислород от раницата.

Удари веднъж, два пъти.

— Не виждам искра — отбеляза Наталия.

— Наблюдението ти е взето под внимание — каза Зак. Искаше му се Наталия да се махне. Първите два опита бяха незадоволителни. За пръв път, откакто беше решил да накладе огън — занимаваше се с това вече четиридесет и пет минути, — му хрумна, че може и да не стане нищо.

— Дай на мен — каза Лукас. Взе чукчето и камъка от Зак, наведе се над подпалките и с един силен удар отчупи парче от камъка, толкова чисто, че в ръцете му блеснаха искри.

Още три удара и клонките прихванаха.

Лукас посегна да насочи струйката кислород към малкото пламъче. Оказа се, че растителността на Киану може да гори, поне засега.

Лукас отстъпи назад. Изглеждаше доволен от себе си и малко изненадан.

На Зак му идеше да го прегърне.

— Официално си обявен за Най-великия астронавт на света.