Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (59)

Има някакъв шантав — какво ти, направо ужасяващ — слух в нета, че проблясъкът на Киану е бил причинен от ЯДРЕНА БОМБА. Да не би американците да са изстреляли нещо? Да не би да е започнала междузвездна война? Да не би някой да е ПОЛУДЯЛ?

Поствано на neomission.com от Jermaine

САЩ не разполагат с ядрено устройство, което да удари Киану, така че споко. А и какъв би бил смисълът?

Поствано на същия сайт,

минута по-късно, от Bellanka Fan

 

— Вземете всичко, което знаете за управлението на космически експедиции, и го шкартирайте — каза Харли Дрейк на Шейн Уелдън и Джош Кенеди в присъствието на Саша Блейн и Уейд Уилямс. — За мен водка с тоник.

Последното беше адресирано към една отегчена млада жена с престилка и тефтерче за поръчки. По телевизора над бара зад нея, без звук, вървеше интервю с будистки монах на тема „извънземни прераждания“.

— Другите ще искате ли нещо?

Харли най-после се беше измъкнал от трите стаи, в които беше живял през последните няколко дни — съветническата, стаята в бункера и контролната зала. Нито една от тях не беше подходяща за настоящата му презентация.

Бар „Нов страж“ се намираше извън комплекса на космическия център, от другата страна на шосето. Старият „Страж“ — паянтова барака насред мърляв паркинг, който имаше повече дупки, отколкото кратери се падаха на същата площ от лунната повърхност — беше любимо място на служителите и астронавтите от центъра в продължение на десетилетия, но преди няколко години го бяха съборили.

„Нов страж“ беше лъскав и елегантен, по стените му висяха снимки на астронавти с автографи, имаше и сувенири, свързани с НАСА, в стъклени витринки.

Доколкото Харли знаеше, нито един астронавт не беше стъпвал в новия бар. Именно по тази причина го беше избрал за място на срещата — беше малко вероятно да налетят на познати и колеги от службата.

Космически център „Джонсън“ беше налазен от репортери. Дошли бяха и десетки служители на центъра, в извънработно време, водени от любопитство и самочувствие, оказали се по-силни от стриктните правила за поверителност. Ако служител от охраната или администрацията на КЦ „Джонсън“ разбереше, че Уелдън, Дрейк, Бинъм и другите са се събрали в някоя от конферентните зали на центъра, новината моментално щеше да плъзне из нета.

— Освен това — беше добавил Уелдън — имам нужда да изляза от комплекса.

Ето как се озоваха тук. Харли зададе тона на срещата, като си поръча алкохолно питие по обед, и то ако понятието „обед“ се разтегли така, че да включва и последните два часа от предобеда. Съвсем в стила на шейсетте години, на ерата „Аполо“. Уелдън, след кратко колебание, си поръча бира, същото направи и Саша Блейн. (Колкото повече научаваше Харли за това момиче, толкова повече започваше да го харесва.) Уилямс, въздържател от години, си поръча газирана вода, а Кенеди не пожела нищо.

— Е — каза Харли, когато сервитьорката се върна зад бара. — Какво мислите за предложението?

Кенеди се изкиска нервно.

— Кое предложение? Онова да приземим принудително „Дестини“ на Киану?

— Не е точно принудително кацане — каза Уилямс, твърде високо и твърде непредпазливо. Харли го стрелна предупредително с поглед и възрастният писател продължи по-тихо: — Затова Харли ви каза да забравите каквото знаете за управлението на космически полети. Скоростта на приближаване ще е толкова малка, че кацането ще прилича повече на скачване между „Дестини“ и…

— … и друг космически кораб, който е милион пъти по-голям и по-тежък — довърши вместо него Шейн Уелдън и отпи глътка бира. Обърна се към Блейн. — Това, разбира се, е приблизителна оценка. Ти ще ни кажеш какви са реалните числа.

Блейн беше взела плочата си.

— Сигурна съм, че числата ще потвърдят изпълнимостта на плана, но щом искаш, ще ти ги дам с десетичните запетайки.

— Може ли малко по-сериозно, моля. — Кенеди не криеше нетърпението си. Вече си беше погледнал няколко пъти часовника.

— Бързаш ли за някъде, Джош? — попита го Харли. — Имаш нещо по-интересно в графика си за днес? Футболен мач на училищния отбор? — Вече беше сложил Кенеди в графата на аскетичните млади мъже, които работят здраво, не пият, лягат си рано и избягват компанията на съмнителни хора. Последното поколение контрольори в управлението на полетите беше съставено предимно от такива като него. Може би самата работа го изискваше — не може хем да си пияч и женкар, хем да управляваш космически полети с нужната за това сериозност.

Или така поне гласеше теорията. Харли беше съгласен, че хората, които предпочитат да играят по правилата, стават по-добри контрольори… поне докато работата им се ограничава до… до следване на протокола на полета.

Но в ситуация като настоящата, която не фигурираше в съдържанието на нито един наръчник за управление на космически експедиции, НАСА се нуждаеше от авантюрист. От смелчага. От някой като Шейн Уелдън.

А не от сериозен млад мъж, който мисли за футболния мач на малкия си син.

— Откога личният ми живот ти влиза в работата?

— Не ми влиза — каза Харли. — Освен ако не пречи на теб да си гледаш своята работа.

Кенеди беше достатъчно умен да прецени настроението на присъстващите и да приеме, че то не е в негова полза.

— Извинявай. Хайде да обсъдим предложението.

— Идеята — каза Харли — е да изпратим на „Дестини“ команда за тласък, който да го спусне към повърхността на Киану при възможно най-полегата траектория…

— И един вид да се плъзне по повърхността? — Тонът на Кенеди беше неутрален, но си личеше, че е ужасен до дъното на душата си.

— Повърхността е заснежена — каза Уелдън. Кенеди го стрелна с поглед, който казваше: „Предател“. — Скоростта при кацането би могла да се снижи до три метра в секунда.

— Което е?… — подкани ги Харли, понеже не искаше да рискува дори с проста аритметика сега, когато вече беше качил на борда си една водка с тоник.

— Шейсет до осемдесет километра в час — каза Блейн и се изчерви. Задето смяташе толкова бързо под стрес? Или заради бирата? Или заради нещо друго?

Числото прозвуча добре на Харли, докато Кенеди не каза:

— При такава скорост от моя хюндай ще останат само смачкани ламарини.

Уилямс се наежи, готов за битка.

— Твоят хюндай не е направен да го изстрелват в космоса, нито да издържи на температури от хиляда градуса при обратното навлизане в земната атмосфера.

— И двамата много добре знаем, че това са различни видове издръжливост, нали? Вибрационното поглъщане и термалната защита са едно, издръжливостта на удар е друго. Тоест плочите по обшивката на космическа совалка могат да издържат температура от три хиляди градуса, но ще се спукат, ако пуснеш монета върху тях.

Уелдън се намеси:

— Джош, наясно сме, че корабът ще претърпи някакви щети, ще загуби антена или нещо друго…

Кенеди беше опрял длани в плота на малката маса.

— Аз по-скоро бих се тревожил за слънчевите панели, макар че, да, „Дестини“ сигурно би могъл да издържи няколко дни без единия. Как обаче си представяте маневрирането, тласъците и обратното навлизане в земната атмосфера без данни от Хюстън?

— Точно тук ще блеснете вие, техничарчетата в контролната зала — каза Харли. — Просто ще изчислите предварително всички тласъци и срокове и ще ги качите в компютрите на „Дестини“ преди корабът да заходи за кацане.

Кенеди кимаше, но по-скоро от нетърпение, отколкото в знак на съгласие.

— Да, да, това е ясно. Значи се пльосваме на повърхността като палачинка и успяваме някак да не пробием дупка в корпуса и да не остържем двата панела и всичките антени. — Сега вече вдигна поглед. — Имаме четирима, не, петима души с костюми. Как, за бога, ще се качат те на борда на „Дестини“?

Харли не се беше замислял сериозно по този въпрос. Понеже не беше предвиден за извънкорабна дейност, „Дестини“, за разлика от спускаемия апарат „Венчър“, нямаше въздушен шлюз. Което означаваше, че няма и лесни за отваряне люкове. В кораба можеше да се влезе през носа, където се намираше механизмът за скачване с „Венчър“. Имаше го и страничния люк, откъдето четиримата астронавти бяха влезли в кораба на площадката за изстрелване и откъдето щяха да излязат, евентуално, след като корабът се върнеше на Земята.

Капсулата можеше да бъде разхерметизирана при спешен случай; електрониката й имаше допълнителни защити за работа във вакуум. Но кой люк да отворят и как… тези процедури не заемаха централно място в астронавтските наръчници, а оцелелите членове на екипажа щяха да са изтощени и напълно зависими от указанията, които можеше да им даде Хюстън.

— Ето още нещо, върху което да поработите вие — каза Харли. Водката беше затоплила приятно цялото му тяло. — Откъде е по-добре да влязат — през скачващия механизъм или през страничния люк?

Кенеди беше извадил плочата си и вкарваше бележки, които екипът му да използва, когато всички се съберат отново в контролната зала. Харли си помисли, че нищо не прави един инженер по-щастлив от разрешаването на труден инженерен проблем.

— Има и други предизвикателства — каза Уелдън, навярно за да спечели време на Кенеди, както и да върне Харли и неговите хора към собственото им поле на компетентност. — Възможно е на Киану да ни чакат петима или шестима, а не четирима. Как ще ги защитим от ускорението при обратното навлизане в атмосферата? Водата, храната и кислородът би трябвало да стигнат, макар че за кислорода не съм докрай сигурен. А пробите, които са събрали? Стига да не са захвърлили всичко, разбира се. Как ще ги опазим от контаминация, докато ги вадим от океана? И в тази връзка, как изобщо ще измъкнем петима изтощени астронавти от търбуха на „Дестини“, докато той се носи по вълните на Тихия океан?

Харли не харесваше много неща в дизайна на „Дестини“ и през последните години беше водил война срещу всеки дефект. Ала най-омразно му беше приводняването, реликва от дните на „Аполо“. С известни изменения в дизайна „Дестини“ би могъл да кацне в някоя от военновъздушните бази като „Едуардс“, но това би изисквало намаляване на общото тегло и други компромиси. Идеята беше отмряла още в зародиш и сега капсулата щеше — по план — да цопне в крайбрежните води на Калифорния, откъдето да бъде прибрана с помощта на товарен кораб, нает от НАСА.

— Ако може аз да кажа? — вдигна ръка Уилямс, макар отлично да знаеше, че никой няма да го спре. — Искам само да отбележа за протокола, че тази бърза реакция ме изпълва с гордост и вълнение. Все едно гледам на живо спасяването на „Аполо-13“. Това е НАСА в най-добрата си форма. — Вдигна газираната си вода към Уелдън и Кенеди. — Наздраве.

— Преди да сме се закичили с Космическия орден на Конгреса — каза Харли, — какви ще са следващите ни стъпки?

— Трябва да подготвим плана за кацането по най-бързия начин — каза Кенеди. — Свържем ли се с екипажа, трябва да сме готови за тласък при първа възможност.

— И да качим нужната информация в компютрите на „Дестини“ — допълни Уелдън.

През следващите няколко минути двамата с Кенеди се замерваха с числа, срокове и термини, после станаха като по команда.

Харли се опита да даде едно рамо на идеята:

— Не е толкова откачено, колкото звучи. Преди десет години, когато обсъждахме евентуални мисии до околоземни обекти, планът беше да стигнем до тях с „Дестини“ и да го приземим на повърхността.

— Да, на повърхността на околоземен обект с големината на футболен стадион — каза Кенеди. — Или с диаметър един-два километра. Киану е сто пъти по-голям и си има своя собствена гравитация. Не казвам, че е невъзможно. Казвам само, че е различно.

— Каквото ще да е, до два часа ще сме готови — заяви Уелдън. И допи бирата си на екс.

 

 

Да излезеш в тексаския следобед беше като да се гмурнеш в гигантска пещ. Облаците, които предвещаваха дъжд, отнемаха от слънчевия пек, но с нищо не облекчаваха угнетяващата плътност на влажния въздух. Макар Саша Блейн да буташе количката му, Харли имаше чувството, че горещината буквално изсмуква жизнената му енергия.

— Невероятно е — каза Блейн.

— Кое? Жегата?

— Не! — каза тя. — Всичко изглежда толкова нормално! На половин милион километра оттук стават невероятни неща, а хора си живеят, сякаш не се случва нищо особено!

Така беше. На стотина метра по-нататък по шосето имаше ресторант на Макдоналдс и пред гишето се редяха обедни опашки от коли. Други автомобили, всичките със затворени прозорци и пуснат климатик, пълзяха по пътя. Харли знаеше, че при задната порта на КЦ „Джонсън“ има десетки протестиращи, но тук хора не се виждаха.

— Завиждаш ли им? — каза Харли. Блейн се изчерви.

— Май да. Последните дни бяха… забавни. И за пореден път ми напомниха, че вече съм на трийсет и две, а още нямам свой живот. Нямам гадже, нямам хобита, дори домашен любимец нямам. По цял ден правя изчисления, преподавам, а от време на време му отпускам юздите и идвам на някое място като това.

Харли спря пред своя додж караван втора ръка, пригоден за лесен достъп и с изцяло ръчно управление.

— Едно предимство на инвалидите като мен — единственото им предимство, предполагам — е, че не трябва да оставят колите си в другия край на паркинга.

Бившият неинвалид Харли Дрейк, гордият бивш собственик на форд мустанг, би добавил: „И понеже няма нужда да се връщаме още час-два в съветническата…“ И вероятно би подкарал мустанга си в компанията на Саша Блейн за един следобед, посветен на спорта.

Уви, сегашният Харли беше Харли с инвалидната количка, Харли с увредения гръбначен стълб, нефункциониращият Харли.

А също и Харли Дрейк, шеф на съветническия екип и отговорник за прилагането на Протокола при среща с извънземни.

Отключи страничната врата, изчака специалната рампа да се разгъне и каза:

— Ще се видим в центъра след час.

— О, значи ще прекараш въпросния час на някое по-интересно място? — попита Блейн и вдигна вежди.

Харли се усмихна сдържано.

— Да. Не се тревожи. Като се върна, ще ти разкажа всичко.