Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (53)

3

— Сигурна съм, че кракът ми ще влезе — рече Втората доведена дъщеря. — Така е, защото съм пазарувала цял ден и краката ми са малко подути.

— Но, моля ви, госпожо — рече Принцът със своя уморен глас.

— А не бих ли могла да отрежа пръстите си?

— А вие, млада госпожице? — попита Принцът. Той гледаше Пепеляшка, която се подаде от дъното на сцената. Облечена с дрипи, скромна и нежна, тя пристъпи напред и се приближи до Принца. Той коленичи в краката й, с малката стъклена пантофка, изработена от лъскав целофан. Изведнъж парцаливата й рокля се покри изневиделица със сребристосиньо сатенено наметало, спускащо се на вълни около тялото й.

— Любима! — извика Принцът, а децата затаиха дъх. Бяха още твърде малки. По лицата им бе изписано почуда и блаженство и даже след като светлините в залата светнаха, продължиха да седят и да гледат зяпнали сцената.

Това ставаше в сградата на баптистката църква в края на седмицата. В събота имаше две куклени представления, а тазвечерното беше последното. След него Морган и Емили можеха да опаковат реквизита си и да напуснат залата на неделното училище, която миришеше силно на джоджен от храната на децата от детската градина. Можеха да кажат довиждане, поне временно, на „Стъкленият акордеон“, на „Шестимата пеещи братя Саймънсън“ и на фокусника Бофо.

Емили прибра куклите една по една в кашона. Джошуа се заклатушка надолу по пътеката между редиците с един от големите чинели на Бофо. Морган сгъна дървената сцена, вдигна я на рамо, изпъшка и я изнесе през страничния вход.

Нощта бе светла и мъглива. Тротоарите блестяха под уличните лампи. Морган натовари сцената отзад на пикапа и затвори с трясък вратата. После се огледа, пое с пълни гърди от мекия, влажен въздух. Мина някакво семейство — сънливи деца, които отдавна трябваше да са в леглото. Момче и момиче се целуваха на автобусната спирка. На ъгъла имаше пощенска кутия, която напомни на Морган за писмото до Бони. Беше го носил в джоба си цяла вечер; най-добре да го пусне. Извади го от джоба на военното си яке и тръгна да пресича улицата… просто наръси пълна шепа нафталин, нашепваше му писмото, а) по целия дъсчен под на тавана; б) по рафтовете под корнизите…

Ботушите му поскърцваха; този звук му харесваше. Колите свистяха край него с фарове в ореол от светлина. Оглади плика, чиито ъгли се бяха подвили. Но ако са прилепи… трябваше да пише. Бе забравил да спомене за прилепите. Не е необходимо да затваряш всички отвори, докато не се убедиш, че са прилепи… Трябваше да пише също: Помни, че витамините на мама са безплатни и: Не се впускай в нищо прибързано с този твой професор и Това, че го обичаш, просто не е достатъчно. Трябваше и да добави: Едно време си мислех: достатъчно е, че обичам; да, така си мислех; в края на краищата аз съм мил и любящ мъж, но сега разбирам, че също така има значение кого обичаш и за какво го обичаш. Ех, Бони, можеш така да сбъркаш…

Стоеше до пощенската кутия и замислено клатеше глава. Опомни се едва когато чу клаксона на някаква кола, но остана с чувството, че колата не му е дала за първи път сигнал с клаксона си. От един шевролет се наведе навън жена с навита на ролки коса.

— Е? Ще стигнат ли? — попита тя.

— Моля?

— Ще стигнат ли писмата ми до вторник, казах, или ще се разтакават като последните? Вие пощаджиите винаги обещавате, че ще пристигнат на следващия ден, а после аз загазвам с паричните задължения, докато вие се влачите…

Тя размахваше от прозореца тесте писма. Морган килна каскета си назад и ги взе от нея.

— Права сте — рече й той. — Това го правеше Робинсън, но вече го уволниха. Оттук нататък можете да разчитате на американската поща, госпожо.

— Дано!

Тя вдигна прозореца и подкара; гумите на колата й изсвистяха.

Морган пусна писмото до Бони в кутията. После прегледа писмата, които жената му, бе дала. Бяха адресирани до магазина за дамска конфекция „Пати Джо“, магазина за електрически уреди „Ли Болт“… И тях пусна в пощенската кутия. До Електроснабдяването. Пусна и това писмо. Останалите бяха лични, надписани с дантелен наклонен почерк, до една жена в Есекс, друга в Анесли и някакво семейство в Мадисън, щата Уисконсин. Щеше да пусне и тях, но първо можеше ей така да хвърли един поглед вътре. Запъти се назад към църквата; закашля се със сухата си кашлица и тупна няколко пъти писмата в дланта си. Бяха твърди и дебели, натежали от тайни. Сякаш му нашепваха: Цял понеделник отпусках онази рокля… и: Такива родилни мъки, че искаше да умре и най-малкото бъди така любезна да ми кажеш… Далеч отпред Емили стоеше на бордюра до кашона с кукли. Джош висеше на хълбока й. Неизвестно защо Морган изведнъж се почувствува лек като перце. Ускори стъпка. Усмихна се. Докато стигна до Емили, бе започнал да си тананика. Всичко наоколо му се струваше блестящо, красиво и изпълнено с богати възможности.