Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (27)

10

Хубавото време свърши в понеделник и не видяха слънцето чак до четвъртък, но тогава вече бе твърде късно: всеки останал във вилата бе сърдит на останалите. Били и Присила си тръгнаха рано — скарани; Присила взе колата на Бриндъл. Луиза се скара с Кейт за някакви стафиди, а Бони каза на Морган да вземе Луиза в пикапа си, когато тръгнат за Болтимор. Тя явно не можеше да пътува и с двете. Но Морган не искаше да вземе майка си. Очакваше с нетърпение да пътува сам, да тръгне рано, без да спира никъде по пътя. Щом пристигнеше у дома, веднага щеше да се отбие при Джосая Бенет, търговеца на антики. А може би след това щеше да се поразходи до центъра на града, просто да види какво ново е станало в негово отсъствие. Не, за Луиза нямаше място в плановете му. И така, в събота сутринта, докато другите още стягаха багажа си, той нахвърли томовете на енциклопедията отзад в пикапа.

— Довиждане на всички! — извика и потегли.

Докато караше по тяхната уличка, преди да свие за главното шосе, погледна в огледалото за задно виждане и видя как Кейт се затича след пикапа, как Бони се втурна надолу по стълбите на верандата и извика нещо, а Луиза, застанала на вратата, си заслони очите с ръце. Човек не можеше да си вземе едно просто довиждане в това семейство! След него винаги се влачеха заплетени конци и възли!

Караше със скорост малко над допустимата, веднъж дори свърна в банкета на шосето, за да задмине една автомобилна колона. Забави се само няколко минути на стеснението на пътя при Кент и мина по моста без никакво чакане. Почувствува се волен като птица, носейки се по него. Пристигна в покрайнините на града в единадесет часа, а в единадесет и тридесет си бе у дома — дълго преди Бони и останалите.

Тревата в двора бе избуяла, осеяна с навити на рула вестници. В къщата, зад спуснатите щори, беше прохладно и миришеше на мухъл, а в антрето под процепа на вратата се бе натрупала цяла планина от поща. Бриндъл седеше в трапезарията и редеше пасианс. По хавлиения й халат отпред жълтееха петна от кафе. Когато Морган влезе, тя нехайно размаха пръстите на ръката си за поздрав, а после постави вале каро върху дама пика.

— Извинявай, че не внесох вестниците — каза, — но не исках да излизам, защото Робърт Робъртс бе паркирал колата си пред къщи почти цяла седмица.

— Настоятелен е значи — рече Морган.

Седна до нея, за да прегледа пощата.

— Не можах дори да отида за мляко или хляб, затова преживях от това, което се намираше из къщи — предимно сардини и царевична каша. Имах чувството, че съм в подводница; така ми се дояде салата. Но не беше чак толкова лошо. Всъщност гладът нямаше никакво значение. Спомних си миналото, когато бяхме деца и бяхме бедни. Морган — ръката й спря във въздуха с десетка спатия, — не бяхме ли по-щастливи в някои отношения, когато се борехме с беднотията?

— Доколкото ми е известно, все още се борим с нея — отвърна Морган.

Имаше изискан син плик от Присила, който навярно съдържаше благодарствено писъмце. Мисълта за това го отегчи. Премина към един по-дебел плик, чийто вид бе обещаващ, и го разкъса в единия край. Вътре имаше тесте снимки, увити в писмо. Хвърли бегъл поглед на подписа: „Емили“. Това пък какво беше?

Скъпи Морган и Бони, пишеше тя с прегледния си почерк, който му се стори закърнял. Благодаря ви още веднъж за чудесната почивка. Надявам се, че не ви притеснихме много с присъствието си. Към края така се бяхме разбързали, за да успеем да се приберем по светло, че не успяхме да се сбогуваме както му е редът. Но беше толкова мило от ваша страна, че ни поканихте, и ние тримата прекарахме така…

Морган направи гримаса и взе снимките. Прехвърли ги нехайно. После стана и още веднъж ги разгледа. Постави една на масата, до нея друга, трета — Бони, Робърт, Бриндъл, Кейт…

Всеки позираше сам, на фона на кехлибарена светлина, която, разбира се, не съществуваше в Бетани Бийч, Делауеър. Бони със скръстени на корема ръце и грейнало в лъчезарна усмивка лице. Робърт Робъртс, сияещ като младоженец в меден месец, докаран с взетата на заем риза, а кожата на Бриндъл имаше топлия отблясък на безценна картина. Кейт, със своята нацупена физиономия, бе знойна и тайнствена като екзотичен плод. Сомбрерото на Морган, килнато назад, обграждаше главата му като ореол, а белите нишки в брадата му придаваха на снимката дълбочина и наситеност както при дърворезба. Хм, това се дължеше само на филмовата лента. Или бе купена с намаление, или датата й бе изтекла, а може би бе недостатъчно осветена.

Но всеки гледаше така спокойно, с такова доверие и съсредоточеност. Самата Емили, мраморно бледа над черните дипли на полата си, срещна критичния му поглед с толкова чисти очи, че той сякаш видя през тях; успя да зърне онова, което навярно виждаше и тя — своя собствен свят през нейните очи. У него започна да се надига малко жизнерадостно мехурче на надежда. Отново и отново взе да прехвърля снимките, да ги подрежда в права линия и да ги разбърква, като ту въздишаше, ту се смееше, без да обръща внимание на втренчения в него изумен поглед на сестра си — влюбен мъж.