Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (20)

3

Морган излезе да купи за вечеря пица и като се върна, разбра, че братът на Бони е пристигнал. Бе довел новата си жена, Присила, хубаво момиче с къса и права руса коса, прибрана назад със сребърна баретка. Бяха женени само от няколко седмици.

Носеха еднакви бели панталони, несъмнено нови, и ризи в пастелни тонове; като младоженци в меден месец. Морган не беше се запознавал с Присила — или поне всички смятаха така, защото Били му я представи и тя се ръкува официално с него. Бони обясни:

— Присила е учила в „Роланд Парк Кънтри Скул“ заедно с момичетата на Семпълови, Морган.

— О, така ли — промърмори Морган, но всъщност можеше да се закълне, че Били се бе женил вече веднъж за Присила. Морган много добре си я спомняше. Мина му през ума, че тя май им беше гостувала тук на вилата. Но се държеше така, сякаш вижда всичко за първи път.

— Каква симпатична вила! — забеляза тя. — В нея има атмосфера!

И обиколи всекидневната, докосвайки пепелниците от раковини, взирайки се в снимката на вуйчо Оли с отбора по лакрос^[1] от 1934 г., а после изчете заглавията на всички книги в съдържанията на „Рийдърс Дайджест“. Морган бе сдържан, влезе в играта й. Но при първа възможност хвана Бони в кухнята, където тя отнесе пицата.

— Бони — прошепна, — това момиче не е ли бивша негова съпруга?

— Не, скъпи, това е настоящата му съпруга.

— Но, Бони, той не се ли е женил вече за нея?

— Какви ги говориш!

— Знам, че е така — заяви той. — Беше женен за нея и я е водил тук; беше по същото време на годината.

Бони вдигна глава от фурната. Лицето й бе зачервено, косата около слепоочията — влажна.

— Морган, никак не ми е приятно да пускаш такива остроти по адрес на брат ми! — сряза го тя.

— Остроти ли? Какви остроти?

— Само защото той си пада по един-единствен тип момичета…

— Не ти говоря за типа, Бони. Съвсем за друго става дума! Той я доведе тук преди няколко години и тя имаше едно кученце — Келти ли беше или Килти… защо го отричаш? Няма нищо лошо, че се е оженил за нея втори път. Много хора се връщат назад, връщат се по старите пътеки, опитват се да започнат отново. Защо да се крие това?

Бони само въздъхна и се върна във всекидневната. Морган я последва. Били и Присила бяха седнали на плетеното от палмови листа канапе и разговаряха с майката на Морган. Били изглеждаше стар и глупав, наконтен като младеж, с плешивото си теме и русолявата си рядка коса, щръкнала зад ушите му. Бе хванал ръката на Присила и я галеше в скута си като уловено в капан животинче. Присила се преструваше, че ръката не е нейна. Беше се навела напред със сериозно изражение, заслушана в разказа на Луиза за пътуването им до Бетани с пикапа на Морган.

— Взех със себе си пълен термос с чай — говореше Луиза — и две хубави, сочни праскови, кутия с нишестени бисквити, които Бони понякога ми купува за храносмилането.

Присила кимна, по лицето й се четеше интерес. Беше много млада. Изключено да е била омъжена преди няколко години; тогава все още е била ученичка, облечена с яркосинята униформа на „Роланд Парк Кънтри Скул“. Морган се обърна. Седна на един люлеещ се стол.

Луиза продължи:

— На моста имаше задръстване, затова спряхме; слязох от колата и седнах на тревата край шосето. Там видях момченце, ей такова мъничко, и му дадох една от прасковите, а то ми даде хубава сочна круша. После се качихме в колата и минахме по моста, но в Делауеър отново спряхме да хапнем печени пилета. Аз изядох половин пиле, пликче пържени картофи и пих една лимонада. Нямаха сандвичи с туршия. На сергията за зеленчуци…

Чантата на Присила бе от онези, дето се затварят с копче и имат дървени дръжки. Май им викаха „бермудски чанти“. Към дръжките посредством копчета се закачаха различни калъфки в цвят с тоалета. Бас държеше, че куфарът на Присила е пълен с калъфки — розова, морскосиня… Мисълта му се зарея.

Интересно, какво го бе прихванало, че остави фотоапарата си да виси у дома, в килера на долния етаж? За първи път от двадесет години нямаше да направи снимки от почивката им. От друга страна, какъв смисъл имаше да прави снимки? Те всяка година бяха едни и същи. Същите вълни, същите загорели от слънцето тела, същите решителни усмивки…

— Като пристигнахме в Бетани, пак усетих глад, та затова отидохме с Кейт на пазара и избрахме една диня. Беше чудесна наистина, огромна, като я чукнах, проехтя глухо, а като я донесохме във вилата, само я докоснахме с върха на ножа, и тя се разцепи на две. Но беше безвкусна. Вярвате ли ми? Нямаше никакъв вкус. Толкова хубава на цвят, а съвсем безвкусна. Просто не мога да го проумея — не млъкваше майка му.

Съвсем неочаквано Морган си спомни още един сън от снощи. Бе сънувал, че стои на поляна до красива и грациозна жена, която никога преди това не бе виждал. Тя го поведе към една детска люлка, висяща от клона на едно дърво. Качиха се на нея: жената седеше, а Морган се бе изправил, обгърнал тялото й с краката си. Залюляха се над някаква урва. Долу, под тях, се бе ширнала поляна, осеяна с дребни жълти цветчета. Морган знаеше, че когато се залюлеят достатъчно високо, ще скочат в пропастта. Той щеше да загине. Този факт не го разстройваше. После жената облегна главата си назад и той усети тялото й между краката си — извивката на гръдта й, лъскавия хлад на дрехите й. Разтрепера се като момче. И тогава разбра, че докато е способен да изпитва това чувство, щеше да има желание да живее — и изведнъж се изплаши, че трябва да скача. Събуди се внезапно, с такова силно сърцебиене, че цялото му тяло вибрираше.