Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (4)

3

„Кълън — железарски стоки“ в центъра на града бе толкова стар, опушен и мръсен, така вмирисан, тесен и паянтов, че Морган често имаше чувството за гмуркане вътре, а не за влизане — с главата напред, като само подметките на ботушите му оставаха видими на повърхността. В дъното под наклонените греди на покрива на магазина се издигаше малка платформа, която му служеше за канцелария: издраскано дъбово бюро, шкаф-картотека, тапицирано с лилав плюш канапе и черна като катран пишеща машина „Удсток“, чиято лента трябваше да навива на ръка. Преди него същата платформа е била използувана за канцелария от дядото на Бони. Магазинът бе първият железарски магазин, основан от дядо Кълън. Днес, разбира се, магазините им бяха разпръснати из целия град. Почти всеки търговски център в радиус от осемдесет километра имаше железарски магазин „Кълън“. Но всички те бяха просторни и модерни; единствено този бе автентичен. Понякога Оли, вуйчото на Бони, идваше и заплашваше, че ще го закрие. „И това ми било магазин! — възмущаваше се той. — И това ми било доходно предприятие!“ Той оглеждаше със свиреп поглед огромните дървени рафтове, върху които електрическите бормашини „Блак енд Декър“ изглеждаха нелепи редом със старомодните сандъчета с пирони. Гледаше намръщен ръждивите железни решетки на прозорците, изкривени при няколкото обира на магазина. Морган само се усмихваше, като угрижено подръпваше брада, защото знаеше, че вуйчо Оли се дразни от него и най-добре беше да си мълчи. После вуйчо Оли отново излиташе навън разярен, а Морган се връщаше в канцеларията си облекчен, като си тананикаше. Закриването на този магазин в центъра нямаше да го остави без работа: заради Бони Кълънови щяха да се почувствуват задължени да му намерят друга служба. Но тук той имаше по-голямо поле на действие. Горе в канцеларията си имаше започнати половин дузина проекти — складирал бе купчина дървен материал до стълбището, извадил бе инструментите в отделението за преписки. Знаеше едно хубаво ресторантче недалеч от магазина. Имаше приятели само на няколко пресечки оттук. Единственият му подчинен — Бъткинс, вършеше почти цялата работа, макар й да не беше интересен събеседник. Някога, преди много години, Морган бе наел за продавачка едно момиче на име Мари. Бе доста младо, кръглолико и червенокосо и винаги носеше свободна сива престилка върху дрехите си, за да не ги праши. Морган започна да си представя, че Мари е негова съпруга. Не че я намираше за чак толкова привлекателна, но във въображението си бавно изгради една сцена, в която двамата бяха собственици на железарски магазин „мама-и-татко железари“ в провинциално градче. Може би са били гаджета още от детинство. Мислено той я състари. Как му се искаше косите й да са бели! Започна да носи измачкано сиво сако и сиви панталони на работа; смяташе се за „татко-железаря“. Най-странното бе, че понякога можеше да гледа право в нея, но във въображението си да я вижда съвършено друга — сякаш тя не стоеше пред него. После, един следобед, когато се бе качил на подвижната стълба, за да подреди някои рафтове, а тя му подаваше пълни с шнурове кутии, той се наведе случайно надолу и взе, че я целуна по бузата. Каза й: „Изглеждаш уморена, майко. Може би трябва да подремнеш малко.“ Момичето зяпна от изненада, но не каза нищо. На другия ден то не се яви на работа и никога вече не се мярна в магазина. Сивата му работна престилка още висеше в склада. От време на време, като минаваше покрай нея, Морган изпитваше тъга по дните, когато бе „татко-железар“.

Но сега имаше Бъткинс, този изпълнителен, безцветен млад човек, който вече бе започнал да подрежда витрината с нова колекция от продукти на фирмата „Ръбърмейд“.

— Добро утро — поздрави го Морган и продължи към канцеларията си.

Свали анорака си, окачи го на закачалката и седна пред бюрото на въртящия се стол с напукана кожена тапицерия. Би трябвало да се захване веднага с книжата — да пише ордери на машината, да попълва фактури, — поне това се очакваше от него. Вместо това той отвори средното чекмедже и извади отвътре чертежите на една хранилка за птици. Строеше тази хранилка за Бони. Следващият вторник бе годишнината от сватбата им. Бяха женени от деветнадесет години. Боже мой! Разви чертежите и внимателно ги разгледа, като прокарваше потъмнял от никотин пръст през ъглите на различните нива и преградки. Щеше да пробие четири дупки върху окачената на подпорки хранилка — за бъбречна лой или по-скоро за фъстъчено масло, защото Бони твърдеше, че лойта е причина за появата на холестерол в кръвта на птиците. Морган се усмихна. Бони е малко маниачка на тема птици, помисли си той. Изпъна чертежите, закрепи ги с едно телче и пакет с бургии и отиде да потърси хубава дъска, за да започне.

През по-голямата част от сутринта той ряза с триона, търка с шкурка и си тананика, като от време на време спираше, за да бутне назад шапката си и да избърше лице о ръкава си. Стълбите, водещи към канцеларията му, станаха чудесно магаре за рязане на дъски. В предната част на магазина неколцина клиенти купуваха по нещо: капан за мишки, филтър за фурна, спрей против хлебарки. А той си тананикаше блус и подостряше молива си.

После Бъткинс отиде да обядва, а Морган остана да го замества. Трябваше да се надигне, макар и с неохота, за да изтърси праха от коленете на панталона си и да обслужи някакъв мъж в работен комбинезон, който искаше да купи специална кутийка за криене на резервен ключ.

— За какво ви е? — попита го Морган. — Защо да си харчите парите за тенекиена кутийка? Я вижте колко струва!

— Да, но миналата седмица блъснах вратата на колата и ключовете останаха вътре, нали разбирате, та ми дойде наум, че бих могъл да скрия един резервен ключ под…

— Вижте какво — прекъсна го Морган, — необходим ви е само навосъчен конец. Сигурно ви се намира вкъщи. Закачвате резервния ключ на него, на два ката за по-голяма издръжливост, после го завързвате за решетката на радиатора и пускате ключа да виси от вътрешната страна. Проста работа! И нищо няма да ви струва.

— Да, но кутийката…

— Вие се намирате в компанията на човек, чиято жена постоянно губи ключовете от колата му — заяви Морган.

Мъжът се огледа.

— Себе си имам предвид. Тя постоянно губи нещо — продължи Морган, — но никога не съм имал кутийка за криене на резервен ключ.

— Хм, все пак — настоя мъжът — мисля да купя тази.

— Но за какво ви е? — попита Морган. — Нямате ли навосъчен конец? Нищо! Ето какво ще направим: ще дойдете утре сутринта по същото време и аз ще ви донеса конец от къщи. Безплатно. Подарък. Съгласен ли сте? Ще ви донеса два-три метра.

— За бога! — кресна мъжът. — Ще ме оставите ли да си купя една обикновена кутийка за криене на ключове?

Морган вдигна ръце, предавайки се.

— Разбира се! — каза той. — Каквото желаете! Хвърлете парите си на вятъра! Натъпчете живота си с боклуци! — Затрака по клавишите на касата, а после отсече: — Долар и 29 цента.

— Тези долар и 29 цента са мои и ще ги изхарча, както си пожелая! — тросна се мъжът, като тикна парите в ръката на Морган. — Луд човек!

— Боклукчия!

Мъжът почти изтича от магазина, стиснал здраво в ръка тенекиената кутийка. Морган промърмори нещо под мустак и тръшна чекмеджето на касата.

Когато Бъткинс се върна, Морган на свой ред можеше да отиде на обяд. Запъти се към закусвалнята „Ноу Джайв“ — харесваше туршията, която сервираха там. Всички други клиенти обаче бяха негри и не желаеха да разговарят с него. Те подаваха тънки пачки банкноти на мъжа зад бара, промърморваха нещо и поглеждаха настрани изпод полупритворените си клепачи. През това време Морган се бе навел над чинията си и дъвчеше с голямо удоволствие туршията. Тя наистина бе чудесна. Чесънът беше толкова лют, че просто щипеше на езика. Но към сандвича сервираха само една порция. Често бе молил за още, но всеки път му отказваха: трябвало да си поръча нов сандвич — нещо, което той не желаеше.

След като се наобядва, Морган реши да се поразходи. Имаше постоянен маршрут от любими места. Вдигна ципа на анорака си и пое по улицата. Денят не беше много топъл — лицата на минувачите бяха зачервени от студ като след плач. Морган бе доволен, че има брада. Вдигна яката на анорака си, притисна я плътно около врата си и продължи почти тичешком, присвивайки очи срещу вятъра.

Първо се отби при Потър, търговеца на музикални инструменти на старо, но Потър имаше клиентка — непохватна и грозновата млада жена, която изпробваше някаква цигулка.

— Отец Морган! — извика Потър. — Мис Милър, запознайте се с отец Морган, уличния свещеник на Болтимор. Как я карате? Как се чувствуват вашите наркомани? Заповядайте на чаша чай!

Но клиентите в този магазин бяха рядкост и Морган не желаеше да пречи на търговията.

— Не, не — възпротиви се той, като вдигна ръка. — Бързам. Моята благословия. — И излезе заднишком.

Сви по една уличка и излезе на Мариана Стрийт. Екзотична на вид жена с черна коса, спускаща се като водопад по раменете й, стоеше до количка за хотдог. Гримът й бе поразителен — бакърен фон дьо тен на лицето, крещящо червило на устните и черен туш на миглите, нанесен тъй обилно, че сякаш върху всяка мигла бе нанизано по едно мънисто. Понеже беше зима, тя се бе навлякла със стари палта и пуловери, но Морган знаеше от по-топли сезони, че под тях носи червена дантелена рокля и безброй нащърбени, лъскави, уж златни гривни.

— Зосем пас^[1]! — извика той.

— О, здравей! — поздрави тя на свой ред.

Гласът й беше много жизнен. Движеше устните си повече, отколкото бе необходимо.

— Как си днес? Получи ли писмо от къщи? — попита тя.

Морган се усмихна смирено, неразбиращо.

— Писмо! — извика тя и започна да пише върху дланта си с въображаем молив. — Получи ли писмо?

— Аха! — възкликна Морган, като че ли схвана изведнъж за какво става дума. Поклати отрицателно глава.

— Пок — рече тъжно. — Кун саломен басо.

Ъгълчетата на устните му увиснаха; побутна с ботуш колелото на количката за хотдог.

— Бедничкият! — въздъхна тя. — Е, може би утре, а?

— Бранкусо — отвърна той. — Зосем пас! — Махна с ръка, усмихна се и продължи по пътя си.

На ъгъла на Мариана и Кросуел Стрийт той се поколеба. Как му се искаше да свие по Кросуел — просто да продължи натам. Нима имаше нещо лошо в това? От няколко седмици не беше минавал по тази улица. Удивително как бе устоял на изкушението. Пъхна и двете си ръце в джобовете на анорака и тръгна по Кросуел Стрийт.

„Художествени занаяти“, гласеше табелата над магазина. Сградата, в която се помещаваше, бе стара, четириетажна. Еркерният прозорец на първия етаж беше изпълнен с покривки, ушити от разноцветни парченца плат, кукли, изработени от царевични кочани, единични модели домашнотъкани платове, играчки. Горните прозорци бяха по-тесни, тъмни и без пердета. Морган, скрит в сянката на входа на една обществена пералня, наблюдаваше прозорците на третия етаж — прозорците на Емили и Лейън Мередит. Лесно бе открил адреса им, просто го бе потърсил в телефонния указател. Беше открил също, че приблизително по това време (сигурно малко преди бебето да заспи) някой от двамата се мяркаше зад прозореца вляво и го отваряше. После се подаваше нечия ръка — бялата на Емили или по-мургавата на Лейън — и оставаше за момент протегната навън: момент, в който обмисляха как да облекат детето си за разходка. Това забавляваше Морган (при последните им няколко деца Бони просто бе мятала в количката онова, което й бе подръка — одеяло или якето на някое от по-големите деца; беше й все едно). Във въображението си виждаше как Мередитови пръсват върху китките си няколко капки от шишето с биберона, преди да го поднесат към устата на дъщеря си, как проверяват с лакът водата за къпане, преди да натопят детето във ваничката — приятно му беше да си мисли, че правеха всичко по предписание. Така, както трябва! Зачака, вдигнал усмихнатото си лице нагоре, заровил ръце дълбоко в джобовете.

Дали не ги бе изпуснал? Не, ето ги, излизаха от остъклената врата до табелата „Художествени занаяти“. Лейън носеше бебето през рамо. (Естествено не бяха си купили детска количка.) Дъщеря им трябва да бе вече на девет-десет месеца — пухкаво дете с румени като ябълка бузи, облечено с дебело ескимосче. Емили, с износения си шлифер, вървеше до Лейън; хванала го под ръка, вдигнала нагоре оживеното си лице, говореше нещо на бебето и ситнеше леко и бързо с черните си ниски обувки. Морган харесваше начина, по който Мередитови се обличаха. Те явно много отдавна бяха решили какви да бъдат дрехите им и никога не им изменяха. Лейън винаги носеше чисти панталони в защитен цвят и бяла риза. Изпод ръкавите на кадифеното му ръждивокафяво сако се подаваше ивица безупречно бял маншет. А Емили бе облякла едно от трите си трика с дълбоко деколте — кафявото, тъмновиолетовото или (най-често) черното, с пола с прехвърлена предница в същия цвят от мека материя, която падаше свободно до средата на прасците й. Бе забелязал, че така се обличат танцьорките от телевизионните постановки на модерен балет и тяхната ефирност винаги го бе възхищавала. Сега обаче видя, че на улицата тези дрехи някак си оставаха извън модата. Всъщност, както подозираше, дължината на полата не отговаряше на модните тенденции за тази година или дори за това десетилетие, а къде се бе чуло и видяло младо момиче като нея да носи такива убити цветове! Но тези дрехи сякаш имаха свой собствен характер. Тя съвсем не изглеждаше старомодна. Нищо подобно! Видът й бе чист и спретнат. Бе се отказала от всичко излишно.

На Морган му беше приятно да си представя тяхната кухня-трапезария — само с две чинии, два комплекта прибори за ядене и една керамична купа за детето. Приятно му бе също да си мисли, че в банята им има само един тоалетен сапун и три хавлиени кърпи. Ах, да, и бръснарските принадлежности на Лейън, разбира се. Но нищо друго. Никакви лосиони за тяло, кутии с талк, кремове против пъпки, сешоари, детски шини, какви ли не шишенца с парфюми, които злобно се конкурират, провесени на въжета сутиени, гащи, украсени с дантели бански шапчици. Втренчи изпълнения си с копнеж поглед след Мередитови. Овалните им лица, вглъбени и непроницаеми, бавно се отдалечиха. Личицето на дъщеря им бе кръгло като монета и той го виждаше дълго след като родителите й му бяха обърнали гръб, но то бе също тъй непроницаемо.

Разбира се, трябваше просто да прекоси тичешком улицата и да ги настигне. „Помните ли ме? Аз съм доктор Морган. Спомнихте ли си? Какво съвпадение! Съвсем случайно бях наблизо…“ Нямаше да бъде трудно. Можеше да премери пулса на детето, да попита за имунизацията против дифтерит. Толкова е лесно да си лекар — въпрос на най-обикновено здравомислие! Дори прекалено лесно! Виж, по-трудно му бе да издържи докрай в ролята на електротехник например или на някой от майсторите, дето слагат изолационен материал между стените на сградите.

Все пак нещо го възпираше. Изпитваше някакво страхопочитание към Мередитови — към техния аскетизъм, самоувереност, предрешеното им и предначертано бъдеще. Остави ги да отминах недокоснати, сякаш бяха затворени в сапунен мехур.