Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (6)

5

На вечеря възрастните се бяха струпали в единия край на масата, като че ли да се спасят от децата — Морган с неизменната си шапка, Бони, Луиза и Бриндъл, сестрата на Морган, облечена със светлолилав хавлиен халат. Бриндъл бе наследила от майка си жълтеникавото лице с орлов нос и прегърбената стойка, но не и нейната жизненост. Тя лениво мажеше с масло филийки френска франзела, които редеше в кръг по ръба на чинията си, а Луиза предаваше дума по дума някаква готварска програма, която бе гледала по телевизията.

— Първо нареди телешките флейки по дължина в една тава. После ги заля със сос от доматено пюре, лимонова кора и нарязана на ситно целина… но всичко бе предварително нарязано! Как няма да изглежда лесно, като не си видял цялото това белене и кълцане!

Морган се пресегна през нея за солницата.

— Не показват достатъчно истински живот по телевизията — заключи Луиза.

— Там е цялата работа! — откликна Бриндъл.

— Да го питам аз как е изстъргал доматеното пюре от онези лилипутски консервни кутийки!

— Мамо, говорихме за всичко това миналата седмица — рече Бриндъл. — Гледала си повторението, а и възраженията ти бяха съвършено същите.

— Не е вярно! Нищо такова не съм гледала миналата седмица!

— Ти ни го разказа дума по дума: лимоновата кора, целината…

— Да не би да искаш да кажеш, че паметта ми изневерява? — попита Луиза.

— Моля ви! — повиши глас Морган.

Вярно бе, че напоследък паметта на майка му явно й изневеряваше. На моменти тя упорито повтаряше едно и също; умът й като стара грамофонна плоча непрекъснато заораваше в определени бразди. Но тя само се ядосваше, когато й го казваха. Морган изгледа намръщено Бриндъл, която сви рамене и намаза с масло нова филийка хляб.

През това време дъщерите му се хранеха, изолирани в свой порой от клюки, пререкания и кикот — седем стройни момичета с джинси плюс дребно светлокосо момиче с обици-топчета от фалшиви диаманти — приятелка на Кейт. То седеше между Кейт и Ейми и се взираше в Морган, сякаш не го одобряваше. Това го притесни. Винаги му ставаше неприятно, ако почувствуваше, че някой, непознат дори, го намира за несимпатичен. Бе започнал да се храни в добро настроение: навиваше с театрален жест спагети на вилицата си и говореше със силен италиански акцент, ала постепенно въодушевлението му се изпари.

— Защо ме гледаш така? — попита той момичето. — Познаваме ли се отнякъде?

— Моля, сър?

— Това е Кокет — представи му я Кейт.

— А, Кокет.

— Учим в един клас. Харесваме едно и също момче.

Морган се намръщи.

— Едно и също какво? — попита той.

— Едно и също момче на име Джаксън Епо.

— Но вие сте едва в пети клас!

— Харесвахме го и в четвърти.

— Това е нелепо! — обърна се Морган към Бони. Тя му се усмихна; никога не знаеше кога да започне да се безпокои. — Докъде сме я докарали, а? — попита този път сестра си. — И накъде сме тръгнали? За всичко са виновни онези кукли, дето ги продават с комплекти от гримове, тоалети и какво ли не!

— И аз харесвах едно момче в пети клас — прекъсна го Бриндъл.

— Наистина ли?

— Робърт Робъртс.

— О, за бога, Бриндъл, само не подхващай пак за твоя Робърт Робъртс.

— В пети клас ли беше с Робърт Робъртс? — попита Кейт. Тя смушка с лакът Кокет: — Робърт Робъртс е гаджето на Бриндъл от детските години.

— Не само в пети — отвърна Бриндъл — а и в четвърти, трети, втори… Често четяхме от един и същ учебник в час — той винаги губеше своя. Когато бяхме в детската градина, веднъж отидохме заедно в магазина за преоценени стоки и Робърт лепна едно етикетче върху бузата ми: „Леко дефектна“. Заведе ме на първата ми училищна забава, на първата ми автомобилна любовна среща и на първия ми гимназиален излет.

Морган въздъхна и наклони стола си назад. Бони си сложи нова порция салата.

— После, в колежа, скъсах с него — продължи Бриндъл. — Върнах му колежанския пръстен както си беше с парафина вътре, за да стане на пръста ми — сигурно имаше парафин колкото за половин свещ. Ако се бях опитала да плувам с него, навярно щях да се удавя.

— Но защо скъсахте? — полюбопитствува Кокет.

— Омъжих се за друг.

— Но защо скъсахте? Защо е трябвало да се омъжвате за друг?

Бриндъл бутна чинията си настрани и постави лакти на масата.

— Хм, не знам… Когато говоря за него, всичко звучи така просто. Обаче дори тогава, в детската градина, той понякога се държеше глупаво и ме отегчаваше, макар в други моменти да бях луда по него; а после, като пораснахме, стана още по-зле. Ту го харесвах, ту не, ту не се и сещах за него. А и той понякога не ме харесваше, знаех го; познавахме се твърде добре. Никога не ми е минавало през ума, че мога да изживея същото с някой друг. Искам да кажа, че той бе единственото ми изживяване от този род. Разбираш ли?

Кокет явно не беше разбрала нито дума. Тя бе станала неспокойна и от време на време поглеждаше крадешком към купата със сладки върху бюфета. Но Бриндъл не забелязваше това.

— Взех, че се омъжих за по-възрастен мъж — говореше тя, — който живееше в съседната къща — старата къща на мама в центъра на града. Това беше ужасна грешка! Беше ревнив, третираше ме като своя собственост и живееше в постоянен страх, че ще го оставя. Никога не ми даваше пари, само кредитна карта и нищожни суми за продукти веднъж седмично. Цели седем години пазарувах с кредитна карта от деликатесните щандове на големите универсални магазини — малки консерви шунка и снежнобели филизи аспержи, ангинари и палмова сърцевина, само и само да спестя малко от парите, които ми отпускаше за продукти. Често купувах с картата по цяла дузина чилета прежда, а после ги връщах едно по едно за налични. Всяко предложение за отбивка от цената на стоката с няколко цента или за връщане на пари, в случай че стоката не ви хареса, бе добре дошло за мене. В края на седмата година рекох: „Виж какво, Хорас, спестила съм си пет хиляди долара. Тръгвам си.“ И си тръгнах.

— Спестила пет хиляди долара — каза Морган, вдигнал глава към тавана, — за да хване градския автобус от нейната къща до моята! Шест километра, най-много седем!

— Чувствувах, че той ме предизвиква — възрази Бриндъл.

— При това винаги съм й предлагал помощта си!

— Искаше ми се да му дам хубав урок: „Видя ли! Не можеш да ме победиш така лесно. Имам повече смелост, отколкото си мислиш.“

Интересно, помисли си Морган, дали смелостта се изчерпва? Дали всеки не получава толкова, колкото му е необходима, и не може да се презареди, щом я изразходва? Защото през всичките четири години, откакто напусна съпруга си, Бриндъл живееше безучастна на третия етаж на Моргановата къща, рядко облечена с нещо друго, освен с избелелия си лилав хавлиен халат. И до ден-днешен не бе обелила дума, че иска да си намери работа или да живее самостоятелно. А когато съпругът й се спомина от удар по-малко от шест месеца след като го бе напуснала, тя изобщо не се трогна.

— Това ще ми спести едно пътуване до Ниро — забеляза само.

— Да не искаш да кажеш Рино^[1]? — попита Морган.

— Все едно — отвърна тя.

Всъщност смелост проявяваше единствено когато разказваше тази история. Очите й ставаха триъгълни, а лицето й се изопваше.

— Никак не ми беше лесно — говореше тя. — Всичко свърши толкова зле. А Робърт Робъртс чух, че се е оженил за някакво момиче от Гейтърсбърг. За малко го изпуснах от поглед и той, моля ви се, хоп! Да вземе, че да се ожени! Как ви се струва! Не че го виня. Знам, сама си го направих. Съсипах си живота и е твърде късно вече. Сама включих мотора, взех кормилото в ръце и се насочих право към пропастта.

Думата „пропаст“ отекна в стаята с високия, украсен с гипсови розетки таван. Бони сервира сладкишите, момичетата си взеха по два-три наведнъж, предавайки си купата едно на друго. Морган неочаквано пусна наклонения си назад стол. Вгледа се в лицето на Бриндъл любопитно и изпитателно, но тя сякаш не забеляза това.