Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (12)

5

Детето промени живота им до неузнаваемост, повече, отколкото бяха предполагали. Човек би си помислил, че такова малко същество би могло просто да попълни няколко пролуки и животът да продължи обичайния си ход, но изобщо не беше така. Още от самото начало Джина като че ли ги погълна изцяло. Дори като малко бебе тя бе агресивно общителна, шумна и възторжена, лесно минаваше без сън, рядко спеше през деня и непрекъснато се мъчеше да се изправи. Нощем я слагаха по коремче, но тя веднага надигаше глава, извиваше я назад и така кокореше очи, че челцето й се набръчкваше от усилието. Обичаше да й говорят, да й пеят, да я подхвърлят във въздуха. Когато поотрасна, се влюби във Вълка от „Червената шапчица“ и трябваше да й го отстъпят. Ако изобщо спеше, спеше с Вълка, допрян до бузата й, и в съня си подръпваше от време на време червения му филцов език. Езикът периодично се късаше и тогава Джина много се разстройваше — плачеше и не пускаше Емили, докато не го зашиеше отново. Мразеше също да я оставят сама. Ханна Майлс, която живееше в апартамента срещу техния, нямаше нищо против да я гледа от време на време, но всеки път, когато Емили и Лейън излизаха, Джина се разплакваше така неутешимо, че се налагаше Емили да остане. Или ако все пак Лейън я накараше да излезе с него, ако много настояваше, тя си мислеше само за Джина и през целия филм или каквото и да е друго се измъчваше, нервно закопчаваше и разкопчаваше палтото си, без да чуе нито дума. Тогава Лейън кипваше, скарваха се и излизането им отиваше по дяволите, а у дома намираха Джина будна и усмихната в единадесет-дванадесет часа през нощта, заслушана в приказките, които Ханна й четеше, и почти не забелязваше завръщането им.

Разбира се, никога не си задаваха въпроса дали тя заслужаваше това. Просто бе станала център на живота им. Можеха да се захласват дълго по малкото хладно връхче на нослето й, по дебелите й пръстчета или по ясно очертаните й устнички. Когато най-сетне заспиваше, отсъствието на цялата тази пламенна енергия правеше апартамента им пуст. Емили обикаляше из стаите, без да знае какво да подхване, макар през целия ден да бе искала да свърши толкова много неща, за които все не й оставаше време. Чудеше се как бяха създали такова дете. Самата тя, винаги кротка, все гледаше да угоди на другите; Лейън бе пламенен като Джина, но нямаше нейното весело добродушие. Откъде го бе наследила? Беше като сменено от феите дете. Родило се бе с чужди качества. Беше детето на гнома, а не тяхното.

Той стоеше скрит във входа на пералнята с нахлупена над очите шапка. Потъна в мрака, когато минаха покрай него. Понякога шапката му бе островърха, друг път плоска или широкопола. Понякога им изглеждаше остарял, отпуснат, грохнал, както неочаквано става с някои хора; появяваше се с очила със златни рамки и с брада, подрязана толкова ниско, че би могъл да мине за небръснат. След известно време отново се появяваше изненадващо млад, без очила, с буйна брада. В някои случаи изобщо нямаше вид на гном, а по-скоро на достолепен джентълмен, издокаран с такива безупречни костюми, сякаш някой моделиер го бе облякъл. В други случаи можеше спокойно да се включи в куклено шоу и щеше да е на мястото си. Походката му биха разпознали навсякъде, тя принадлежеше на много по-млад човек — дръзка, стремителна, с гъвкаво прегъване на коленете и пружиниране с предната част на стъпалото. Но веднъж го видяха да излиза от магазин за дрехи на старо с тежката предпазлива походка на мъж на средна възраст, примирил се вече с много неща в живота. Беше си пуснал дълга коса, която падаше безредно, на фитили отзад над яката му и будеше съжаление.

По коледните празници Лейън като че ли го зърна на едно куклено представление, далеч от Болтимор, близо до Вашингтон, но може да е бил просто някой, който да прилича на него, каза той. По-късно сподели с Емили, че е бил глупав — не защото си помислил, че това е Морган (в края на краищата той ги преследваше навсякъде), а защото си бил въобразил, че някой някъде някога би могъл дори малко да прилича на Морган.