Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (15)

3

Направиха компромис по отношение на храната. Бони поръча от деликатесния магазин няколко подноса с готова храна, а Морган купи сирене и сухи хрупкави бисквити, с които момичетата направиха сандвичи сутринта. Беше се разстроил, като разбра, че изисканите сиренета се продават на твърда цена.

— Знаете, ли колко струват тези сандвичи? — попита той бащата на младоженеца, който тъкмо бе посегнал към един бисквит, намазан с нещо синкаво.

След това Морган излезе на двора, за да провери как върви камамберът. Около сиренето стояха три деца — по всяка вероятност племенниците на Джим.

— Това сирене мирише на конюшня — казваше най-малкото.

— Мирише на кафез с хамстери.

— Мирише на… клетката на слона в зоологическата градина.

Времето се оказа хубаво въпреки всичко. Беше топъл ден в жълто-зелени пролетни тонове; близо до гаража бяха нацъфтели нарцисите. Усмихната прислужница негърка, наета от вуйчо Оли, разнасяше поднос с напитки между гостите, като внимателно заобикаляше калните локви, все още лишени от пролетна растителност. Булката отпиваше от чашата си с шампанско и слушаше някакъв възрастен господин, непознат на Морган. Другите му дъщери — непривично грозни в официалните си рокли — черпеха гостите със сандвичи и хапки, набодени на клечки за зъби, а майка му обясняваше на майката на младоженеца защо живее на третия етаж.

— Отначало живеех на втория — говореше тя, — но се преместих заради козела.

— Разбирам — отвърна мисис Мърфи, като докосна перлите на врата си.

— Козелът беше питомен естествено, но неудобството идваше от това, че единствено аз от нашето семейство чета списанието „Тайм“. Всъщност абонирана съм за него. И по едно случайно стечение на обстоятелствата този козел е бил приучен само върху това списание. Искам да кажа, че той правеше само върху… тоест при необходимост, единственото място, където той желаеше да… бе върху разтворено на пода списание „Тайм“. Предполагам, че го разпознаваше по червената рамка на корицата. И разбирате, нали, ако случайно оставех списанието дори за секунда, и хоп, това животно се довличаше отнякъде и просто се… такова…

— Просто се изпикаваше върху него — намеси се Морган в разговора. — Толкоз по-зле, ако не го беше прочела до края.

— О, така ли! — промърмори мисис Мърфи. Тя отпи глътка от шампанското си.

До лакътя на Морган върху разнебитен плетен стол седеше непознат мъж с извърнато настрани лице. Навярно бе от рода на младоженеца. На темето му имаше плешив участък, прикрит с няколко редки кичура коса. Мъжът вдигна чаша към устните си. Морган зърна тежкия му златен пръстен с монограм.

— Били!

Заобиколи стола и застана пред него. Боже господи, та това бе Били, братът на Бони!

— Хубава сватба, Морган! — отбеляза Били. — Бил съм на много сватби, знаеш — предимно на моите собствени. Спец съм по сватбите.

Той се засмя. Гласът му прозвуча прозаично, а на Морган му се стори, че това бе същата онази внезапна, зловеща прозаичност, която се среща понякога в сънищата. Нима това беше Били? Какво се бе случило с него? Та Морган го бе видял за последен път преди по-малко от месец!

— Били, като те гледах отзад, не можах да те позная — каза Морган.

— Наистина ли? — попита Били невъзмутим. — А как съм отпред?

Отпред си беше същият — приличаше на хлапак с високото си заоблено чело и яркосини очи. Но не, ако го срещнете някъде на улицата, сигурно ще го вземете за един от многото полуплешиви бизнесмени. Само някой, който го познаваше отдавна като Морган, би могъл да разпознае черепа под отпуснатата плът на лицето. Морган стоеше насреща му и премигваше. Първо взе Били за непознат мъж на средна възраст; после той бе жизнерадостното братче на Бони; накрая отново стана мъж на средна възраст — Били му заприлича на една от стереокартичките, които се променят, ако ги гледаш от различен ъгъл.

— Е? — попита Били.

— Защо не опиташ шампанското? — на свой ред го попита Морган.

— Не, благодаря, оставам на скоч.

— Вземи си от сиренето тогава. Много е скъпо.

— За добрия стар Морган! — вдигна тост Били. — За добрия стар Морган — прав ли съм?

Морган се отдалечи от него. Потърси друг човек за разговор, но очевидно никой от гостите не бе по вкуса му. Всички бяха така възпитани, така префинено отпиваха на малки глътки от чашите си с шампанско, а дамите ситнеха на високите си токчета предпазливо, та да не затънат в мократа почва. Всъщност кой от присъствуващите бе приятел на Морган? Той спря и се огледа. Никой! Гостите бяха приятели на Бони, на Ейми или на младоженеца. Една от близначките се стрелна край него — Сюзан, с шифонена рокля. Зачервеното й сериозно лице и запотените очила му напомниха, че поне дъщерите му имаха някаква връзка с него.

— Сю! — извика той.

— Не съм Сю, а Каръл — отвърна тя.

Разбира се, че беше Каръл. От години не бе допускал подобна грешка. Помота се още малко из двора, като клатеше недоумяващо глава. Под кучешкия дрян трима чичовци със сиви костюми провеждаха вероятно нещо като съвещание.

— Не, напоследък съм занемарил винарската си изба — говореше единият. — Пия каквото ми падне. Вече съм на седемдесет и четири години. Този юни ще стана на седемдесет и пет. Неотдавна, като купувах каса с вино, ми препоръчаха да го оставя да отлежи осем години. На езика ми беше да им кажа: „Че защо, виното е достатъчно добро“, после размислих. „Не, не беше така.“ Изпитах нещо много странно. Необикновен миг! Казах: „Не, струва ми се, че не е за мене. Благодаря!“

Морган се измъкна навън през една дупка в живия плет. Озова се на тротоара на оживената шумна улица през един обикновен съботен следобед. Колата му бе паркирана до бордюра. Отвори вратата и влезе вътре. Поседя известно време, като търкаше влажни длани о панталона си. Но слънцето го жареше през стъклото и той най-накрая се сети да смъкне един прозорец. Зарови из джобовете си за ключовете и запали мотора.

Ето кои бяха най-близките му приятели! Питър — търговецът на употребявани музикални инструменти, продавачката на хотдог, съдържателят на гръцка таверна на Бродуей и Казари — търговецът на килими. Нито един от тях не му бе достатъчен. По една или друга причина нямаше на кого да каже: „Най-голямата ми дъщеря се жени. Мога ли да поседна при тебе и да изпуша една цигара?“

Колата се носеше все по-навътре към центъра на града, сякаш се спускаше през черни пластове вода. „Заложна къща“, „Билярдна“, „Легла“, „Бирария“, „Дом на Исус“. Цветя цъфтяха на най-невероятни места — около градските кофи за смет и в малкото изсъхнало буренясало парче земя под прозорците на някоя типова къща. Взе един завой на косъм от седнал на бордюра мъж, който си играеше с автоматичен нож: леко перваше острието с ръка, то се затваряше, а после отново автоматично изхвърчаваше навън. Морган продължи по Мелър, после по Мърджър Стрийт. След това сви по Кросуел. Паркира, изключи мотора и остана да седи в колата, загледан в магазина на „Художествени занаяти“.

Бяха изминали месеци от последното му идване тук. Витрината на магазина вече бе отрупана с великденски стоки — ръчно изрисувани яйца и плюшени зайчета, пъстроцветни кувертюри, „цъфнали“ като пролетна градина. Прозорците на Мередитови както винаги бяха голи; човек не можеше да познае нищо по тях. Навярно се бяха преместили. (Биха могли да се преместят само с едно такси, с един-единствен куфар, след десетминутна подготовка.) Измъкна се от колата и тръгна към магазина. Изкачи стълбите, бутна остъклената врата и вдигна очи към тясното стълбище. Но нямаше кураж да продължи. (Какво щеше да каже? Как щеше да обясни появата си?) Вместо това свърна вляво, мина през втора остъклена врата и се озова в магазина. Лъхна го мирис на сурово дърво. Сивокоса жена с квадратно лице, облечена с басмена престилка, подреждаше дървени животни — ръчна дърворезба — върху една маса.

— Здравейте — поздрави го тя, а после вдигна очи и го изгледа стресната. Заради цилиндъра, предположи той. Ах, защо не носеше някоя по-подходяща шапка? И защо нямаше други клиенти? Беше единственият и се хвърляше веднага на очи в потъналата в тишина стая. И тогава видя куклите.

— Ах, зо! Кукльите! — възкликна. Внезапно бе заговорил с чужд акцент — какъв точно, не можеше да определи. — Теси кукльи за продан? — попита.

— Да — отвърна жената.

Те лежаха върху централната маса: Пинокио, принцеса, джудже, старица — всички далеч по-сложно изработени в сравнение с първите, които бе видял. Главите им не бяха вече кръгли, от проста гумена топка, а бяха ушити от сгънат на няколко ката плат, върху който ситните бодове създаваха илюзията за бръчки и неравности на лицето. Особено старицата имаше такова сбръчкано лице, че той не са стърпя и прокара пръст по него.

— Чудешни! — възкликна, все още с чуждия акцент.

— Изработени са от едно момиче на име Емили Мередит — обясни жената. — Забележителен творец наистина!

Морган кимна с глава. Изпита някакво смесено чувство на ревност и щастие. „Да, да! — искаше да извика. — Много добре я познавам! И двамата ги познавам! Коя сте вие да говорите за тях?“ Но искаше да чуе мнението на тази жена, мнението на останалия свят. Чакаше, стиснал куклата в ръце. Жената се обърна към дървените животни.

— Дали е възмошно да види нейна работилница?

— Моля?

— Тя шивее наблисо, да?

— О, да, на горния етаж, но не съм сигурна дали…

— Това сначи много за мене — каза Морган.

Точно насреща му, от другата страна на масата, се издигаше светъл дървен шкаф, пълен с домашнотъкани платове. Вратите му бяха от релефно стъкло и фигурата на Морган се отразяваше скъсена и изкривена в тях — тантурест брадат мъж с цилиндър на главата. Тулуз-Лотрек. Разбира се! Той пооправи цилиндъра на главата си, усмихнат. Всичко черно ставаше прозрачно в стъклата на шкафа. Над главата му вместо цилиндър се издигаше купчина от домашнотъкан плат с цветовете на дъгата, а върху брадичката му се бе размазало пъстроцветно петно.

— Виждате ли, ас също художник — каза Морган на жената.

Без съмнение акцентът му бе френски.

— Оо! — промълви тя.

— Ас самотен човек. Не поснава други худошници.

— Но вие май не ме разбрахте — подхвана жената. — Емили и съпругът й, те просто изнасят куклени представления главно пред детска публика. Продават само куклите, които са им в повече. Не са точно…

— Въпреки това — прекъсна я Морган. — Шелая да се срещна с тях. Шелая вие да ме представите. Вие поснава толкова много хора на искуство. Ас расбира това. Приятелка на худошниците. Как се касвате, моля?

— Хм… мисис Апъл. — Тя се замисли за момент. — Е, добре. Дано да нямат нищо против — рече и извика на някого в задната част на магазина: — Ханна, ще се погрижиш ли за клиентите?

После се обърна и излезе през остъклената врата, следвана от Морган.

Поеха по стълбите нагоре. Миришеше на запръжка от лук и препарати за дезинфекция. Погледнати отзад, бедрата на мисис Апъл изглеждаха много масивни. От този ъгъл тя му се стори доста привлекателна жена. Навярно разговаря с Мередитови всеки ден, знае подробно как прекарват деня си, какви са навиците им, полива цветята им, когато са на турне. Едва потисна импулсивното си желание да лепне приятелска длан върху задните й части. Тя го погледна през рамо и той й пусна една вдъхваща увереност усмивка.

На стълбищната площадка мисис Апъл свърна вляво и почука на висока дъбова врата.

— Емили!

Но когато вратата се отвори, пред тях застана Лейън с вестник в ръка. Като видя Морган, той рязко дръпна вестника към гърдите си.

— Доктор Морган! — възкликна.

— Доктор ли? — промълви мисис Апъл силно изненадана. Погледна първо към Морган, а после към Лейън. — Ах, да не би това да е докторът, за когото сте ми говорили? Онзи, който акуширал при раждането на Джина? — попита тя.

Лейън кимна утвърдително.

— Но аз ви мислих за художник! — обърна се мисис Апъл към Морган. — Казахте ми, че сте художник.

Морган наведе глава. Запристъпя от крак на крак.

— Срамувах се от цилиндъра си — оправда се той. — Идвам от сватба. Знам, че изглеждам нелепо. Казах, че съм художник, за да не ми се смеете.

— О, бедният! — промълви мисис Апъл. После тя наистина се засмя. — Ах вие, с вашия смешен акцент! „Худошник“!

Морган набра смелост и вдигна очи към Лейън. Той не се смееше. Гледаше го гневно, без да отпуска притиснатия към гърдите си вестник, сякаш пазеше някаква тайна.

— Аз наистина искам да видя работилницата ви — рече Морган. — Може би ще купя голям брой кукли.

— Нямаме много кукли — отговори грубо Лейън.

— Е, хайде, Лейън — намеси се мисис Апъл, — защо да не му ги покажеш! Какво лошо има в това?

Тя бутна с лакът Морган.

— Ах вие, с вашето „приятелка на худошниците“! С вашите „кукльи“!

Тя отново се засмя. От ъгълчетата на очите й плъзнаха снопчета бръчки. Лейън я гледаше намръщено.

— Е, добре — произнесе той след малко с нелюбезен тон, отстъпи назад, обърна се и ги поведе по коридора.

Пътем Морган хвърли бърз поглед към стаята отдясно — успя да зърне изтърбушен диван и полупразен шкаф за книги. Отляво бе кухнята; остана с впечатлението за студена, блестяща белота. Следващата врата вляво бе работилницата. Всъщност вътре нямаше никакви мебели — само една шевна машина под прозореца и ниска подвижна алуминиева стълба, върху която седеше Емили и режеше с ножица хартия. Черната й пола падаше на вълни около нея и почти закриваше стълбата. Плитките, вдигнати високо на главата й, събираха светлината отнякъде и проблясваха като разхвърчани метални стружки.

— Емили! — повика я Лейън.

Тя вдигна очи. В следващия миг скочи от стълбата и скри това, което режеше, зад гърба си.

— Какво искате? — обърна се към Морган.

— Но, Емили, за бога! — възкликна мисис Апъл. — Дошъл е доктор Морган! Не го ли познаваш? Идва да купи кукли. Голям брой кукли, Емили.

— Да ги купи долу! — отвърна Емили с побледняло лице.

Човек би си помислил, че тя има нещо против него. Морган положи усилие да не се издаде, че е засегнат. Усмихна й се.

— Всъщност бих желал да видя процеса на работата ви — каза той.

— Няма никакъв „процес на работа“! — тросна му се тя.

Морган поглади брадата си.

— Но… Емили — подхвана мисис Апъл, — покажи му куклите за театъра на сенките! — После се обърна към Морган: — Емили опитва нещо ново, докторе, изработва кукли-сенки от хартия. Ето вижте!

Тя прекоси стаята до шевната машина и извади нещо от едно чекмедже. Това бе хартиен силует на рицар с броня, закрепен върху тънка пръчка.

— Както виждате, крайниците му са подвижни — каза тя. — Задвижва се зад екран и хвърля сянка върху него. Нали е умно измислено?

— Да, безспорно! — промърмори Морган.

Огледа стаята. Интересно, на какво ли седи Емили, когато шие на шевната машина? Може би на стълбата? Дори и в най-смелите си фантазии не бе си представял такава голота. Беше очарован.

— Ще използувате ли куклите-сенки във вашите представления скоро? — попита той Емили.

— Да — отвърна тя кратко.

— Не — побърза да каже Лейън.

Настъпи малка пауза. Мисис Апъл се изсмя.

— Цялата философия на куклите-сенки е в съединяването на крайниците им, нищо повече! В начина, по който при изработката Емили прави крайниците им подвижни — обясни Лейън.

— И какво от това? — попита Емили.

— Просто ги нареждаш на перваза зад екрана и крайниците им сами се наместват. За теб не остава какво да правиш — много по-малко в сравнение със старите кукли.

— Нима?

Те впериха погледи един в друг. Морган се изкашля.

— Вашето дете ли чувам? — попита.

Разбира се, че беше детето им. То пееше със слабо дрезгаво гласче някъде в друга стая. Но никой не отговори на Морган. Той подаде глава навън в коридора. После го прекоси и влезе в спалнята. В единия ъгъл направо на пода бе проснат матрак, в другия стоеше скрин, а покрай едната стена имаше тясно детско креватче. На него седеше момиченце и играеше с кубчета. То пееше: „… Как да стигна до Сезам Стрийт“. Като видя Морган, млъкна.

— Здравей! — бодро рече Морган.

Детето го погледна подозрително.

Морган чу шум от приближаващи стъпки и побърза да каже:

— Искаш ли шапката ми?

Рязко дръпна цилиндъра от главата си и го сложи върху главата на детето, като го килна назад, за да не я погълне напълно.

Емили извика от прага:

— Джина! Свали тази шапка! Никога не слагай чужди шапки!

— Тя е моя! — възрази Джина. — Той ми я даде.

— Свали я! — нареди й Лейън.

— Няма!

Джина имаше кръгло личице и остра брадичка; трябваше да я държи вирната, за да задържи цилиндъра, който всеки миг щеше да покрие очите й. Тази поза й придаваше горд и предизвикателен вид. Всъщност тя приличаше на Лейън, помисли си Морган.

Когато Емили се опита да вземе цилиндъра от главата й, Джина отблъсна ръцете й.

— Това е моя шапка! Моя!

— Разбира се! Това е подарък! — каза Морган.

Емили се отказа да се бори с детето, но продължи да стои между Морган и него — сякаш да го прикрие от Морган. Очите й бяха безцветни и студени. Бе скръстила здраво ръце, а Лейън стоеше непоколебимо до нея.

— Доктор Морган! — извика мисис Апъл.

Тя влезе задъхана в спалнята и му подаде още една кукла-сянка. Това бе крал. Сякаш беше слязъл от стъклопис: сложната композиция върху дрехата му бе изработена от червена и синя прозрачна хартия. Осветен зад екран, той щеше да хвърля пъстроцветни като скъпоценни камъни сенки.

— Нали е чудесен? — възкликна мисис Апъл. — Това е изкуство! Може да го окачите на стената.

— Вярно, може — съгласи се Морган.

Той прокара палец по шарената хартия. Нещо в прецизно изработената композиция на дрехата го накара да се почувствува тъжен и ограбен. Очите му се отместиха от краля и зашариха из стаята, като най-накрая се спряха на скрина. Върху него нямаше почти нищо. Нямаше шишенца, безопасни игли или квитанции; само една-единствена снимка в рамка на Емили и Лейън, хванали се за ръце, пред същата тази къща. Джина бе яхнала раменете на Лейън. Закръглените й крачета бяха обхванали като скоби врата му. И тримата се усмихваха, примижали срещу слънцето. Морган пристъпи по-близо до снимката и се наведе над нея; пощипваше долната си устна с палец и показалец. Кралят висеше забравен в лявата му ръка. Увлечен, той надникна в едно полуотворено чекмедже. После го отвори още малко и разгледа съдържанието му: три бели ризи и кутия с книжни носни кърпички.

— Доктор Морган! — стресна го резкият глас на Емили.

— Да, да.

Той последва останалите навън; за миг положи ръка върху главицата на Джина, когато мина покрай нея. Косата й бе толкова мека, че известно време след това още я усещаше по пръстите си, сякаш се бе залепила за тях.

Когато се върнаха в работилницата, той попита:

— Какво правите с Джина по време на представления?

Емили се извърна настрани, давайки му да разбере, че не желае да отговори.

— Вземаме я с нас — отвърна Лейън.

— Ами помага ли ви, докато играете?

— О, не! Та тя е само на три години!

— Все пак познава естеството на работата ви — предположи Морган. — Нали е израснала зад кулисите! Знае, че трябва да мълчи по време на представлението.

— Джина ли? — попита Лейън и се засмя. — Джина не е била мълчалива дори за една минута. Все трябва да й шъткаме по време на представлението, а ако то е по случай нечий рожден ден — тежко ни! Разревава се, ако някой друг духне свещичките върху тортата. Неприятно й е, когато Емили обръща внимание на другите деца.

— Трябва да видите някое тяхно представление! — вметна мисис Апъл. Тя издърпа краля от ръката на Морган. Без да забележи, той бе подгънал единия край на шарената му дреха. — Вече са много известни! Ходят на турнета чак във Вашингтон. Един директор на компания за атракции поиска да ги наеме на работа, да ги направи членове на трупата си, също като професионалисти. Какво каза на този човек, Лейън? Отговори ли изобщо на писмото му?

— Изхвърлих го! — отвърна Лейън.

— Изхвърлил си го?

— Това бе някаква религиозна трупа. Певци на госпели и тям подобни.

— Но… да изхвърлиш писмото! Можеше поне да отговориш!

— И да замина за някое сбутано градче в провинцията — каза Лейън. — Тинвил, Тиндейл…

— Сигурно изобщо не отговаряте на писма — намеси се Морган в разговора. Изведнъж се почувствува доволен и развълнуван.

— Ами…

— Всъщност какъв смисъл има да се отговаря на писма? Защо да си усложнява човек живота? От време на време слизате да почистите пощенската кутия, преглеждате пощата, изхвърляте всичко в кошчето за боклук и се връщате горе с празни ръце.

— Хм, понякога е така — съгласи се с него Лейън.

— Кога? — попита Емили съпруга си. После се обърна към Морган и рече: — Не сме такива, за каквито ни вземате!

— Моля?

— Не сме такива, каквито си мислите, че сме!

— Елате да видите Рип Ван Уинкъл! — обърна се мисис Апъл към Морган.

— Живеем като всички хора, оправяме се чудесно! Моля ви, оставете ни на мира! — каза Емили. — А сега ми позволете да ви изпратя до вратата!

— О, Емили! — извика мисис Апъл. — Та той не е видял всичките кукли!

— Стига му толкова!

— Но той искаше да купи голям брой кукли!

— Не, не, няма нищо… Аз наистина трябва да си тръгвам — смотолеви Морган. — Благодаря ви все пак!

Емили се обърна бързо, излезе през вратата, а той я последва. Тръгнаха по коридора в индийска нишка — Емили, Морган и Лейън. Мисис Апъл остана в стаята; сигурно гледаше куклите объркана.

— Може би някой друг път? — извика тя след Морган.

— Да, може би.

Той се подхлъзна върху някаква детска играчка и залитна към стената.

— О, извинете. — Пипна си главата. — Най-добре е да се прибера вкъщи да се преоблека.

— Да се преоблечете ли? — попита Лейън.

— Да, имам… нужда от друга шапка.

Гласът му проехтя — бяха излезли на стълбището. Но вместо да тръгне надолу, той погледна вратата отсреща.

— Кой живее там? — попита.

— Джо и Ханна Майлс — отвърна Лейън, а Емили каза:

— Никой!

— Майлс? И те ли се занимават с художествени занаяти?

— Ще ви изпратим до улицата — рече му Емили.

Бутна го напред, почти го изтика към стълбите, и когато той слезе от първото стъпало, тя го последва на такова близко разстояние, че той се почувствува като преследвано животно.

— Не ви разбирам — подхвана тя. (Трябваше да се досети, Емили не би скрила нищо; бе открита като прозорците на апартамента си.) — Какво искате от нас? Какво сте си наумили? Защо се мъкнете подире ни през всичките тези месеци, спотайвате се във входовете, надничате иззад ъглите?

— О, значи сте забелязали! — възкликна Морган. Залитна от смущение и се улови за парапета.

— Можехте да дойдете направо горе и да ни кажете едно „здрасти“, както е прието между нормални хора.

— Да, но аз бях тъй… Бях си изградил своя представа за вас. Предпочитах да бъда само наблюдател, не разбирате ли? Собственият ми дом е невъзможен! Много объркан, много скучен! — каза той. Спря насред стълбите, малко преди края им. — О, вие си мислите, че всичко е така романтично, предполагам — продължи да говори. — Доктор в голям град! Спасява живота на хората! Но в по-голямата си част работата ми е еднообразно блъскане. Работя доста навътре в центъра; пациентите ми са от бедните слоеве. На два пъти кабинетът ми бе разбит от наркомани, търсещи наркотици, а единия път дори присъствувах на обира. Завързаха секретарката ми за стола с колан от шлифер и ме накараха да претърся всички чекмеджета на бюрото. Беше ужасно! Самият аз да изсипвам от чекмеджетата опаковки с аспирин, хапчета против синузит и детски капки за нос… Голям пъзльо съм! Дадох им всичко каквото имах. Разказвам ви това, за да ви покажа какво съществуване водя, Емили, Лейън…

Беше са задъхал. Усещаше главата си празна, сякаш се намираше на необичайна височина, към която не бе привикнал.

— Чуйте само какво се случи миналото лято — подхвана отново. — Имах пациент, когото бяха наръгали с нож пред един бар във Фелз Пойнт заради някаква жена. Доведоха го вкъщи и ме събудиха посред нощ. Ето каква клиентела имам — такива възпитани пациенти! И нямам телефонистка, нито пък вила в Оушън Сити, където да изчезвам в края на седмицата… Както и да е. Та този пациент имаше дълга плитка рана, която се спущаше по цялата му лява страна, от гръдния кош до бедрената кост. За щастие сърцето му не бе засегнато. Положих го върху масата в кабинета си и го заших. Това ми отне час и четвърт — уморителна работа, уверявам ви. После, точно когато правех последния възел, бум! Вратата се отвори с трясък. И вътре нахълта човекът, който го бе наръгал. Извади нож и разпори пациента ми от дясната страна, от гръдния кош до бедрената кост. Отново се залових за иглата и конеца. Още час и четвърт.

Лейън внезапно прихна, но Емили само смушка Морган, за да тръгне отново. Той заслиза по стълбите, като се облягаше тежко на парапета, сякаш бе ревматичен старец. След малко отново заговори:

— Идват при мене с главоболие, настинка, синини… болести, които се лекуват от само себе си. Някакъв мъж, който води заседнал живот — шофьор на такси например — прекарва целия уикенд в пренасяне на мебели, а после ме вдига от леглото в неделя през нощта. „Докторе, имам страшни болки в кръста. Смятате ли, че може да е дискова херния? Или размекване на кост? Трябва ли да се оперирам?“ Ето за какво съм следвал медицина!

— Оттук — прекъсна го Емили.

Бяха стигнали до главния вход. Тя бутна вратата навън и протегна ръка към него.

— Довиждане! — каза му.

Лейън се усмихваше притеснено зад нея, сякаш се опитваше да смекчи обидата. Морган пое ръката й и остана изненадан от нейната лекота и сухост.

— Значи изобщо не желаете да бъдем приятели? — попита.

— Да — отвърна Емили.

— Ах! — въздъхна той. — И защо така?

— Не харесвам начина, по който се опитвате да влезете в живота ни! Неприятно ми е! Не обичам да ме шпионират!

— Емили! — извика Лейън.

— Не, недейте — запротестира Морган. — Така си е! Разбирам!

Той погледна настрани, към прашната си очукана кола. Не изпитваше абсолютно нищо. Сякаш бе празен отвътре.

— Може би ще пожелаете да се запознаете с жена ми — произнесе с усилие. — Искате ли да се запознаете с Бони? Говорил ли съм ви за нея? А може би ще харесате децата ми? Имам много хубави деца, много нормални, много обикновени; очевидно твърдо са решили да бъдат обикновени… Две от тях са в гимназията. Всъщност едната е голяма, секретарка е, другите четири ходят в колежи на различни места. През по-голямата част от годината отсъствуват. Много рядко ни пишат. Но така е във всички семейства, нали? Всички родители се оплакват. Нали виждате, семеен човек съм. Това ще промени ли отношението ви? Не, предполагам, че няма.

Оказа се, че още държеше ръката на Емили. Пусна я.

— Най-голямата ми дъщеря се жени — изтърси той ни в клин, ни в ръкав. — Аз не съм лекар. Работя в железарски магазин.

— Какво? — учуди се Емили.

— Управител съм на един железарски магазин.

— Но… вие акуширахте при раждането на нашето бебе! — промълви тя.

— Ах, да! Ненапразно съм присъствувал на три от ражданията на моите дъщери — обясни той и се потупа по джобовете за пакета с цигарите, но когато го откри, остана с него в ръка, взирайки се в смаяните лица на Лейън и Емили. — Онази история с намушкването, хм, прочетох я във вестника — заговори Морган отново. — Представих ви се в невярна светлина. Всъщност често го правя. Често създавам погрешна представа за себе си. Не го правя преднамерено, разберете. Струва ми се едва ли не, че другите хора влизат в заговор с мен, тласкат ме към това. Онзи път, когато потърсихте доктор в залата — никой не ви се притече на помощ. Паузата беше дълга, прекалено дълга. А ми се стори толкова просто — да ви вдъхна малко увереност, да ви откарам с колата до болницата. Представа си нямах, че ще акуширам. Събитията просто ме носят напред, образно казано.

Ах, как му се искаше да му кажат нещо! Но те само се взираха в него. Междувременно някакво момиче със старомодна рокля изкачи стълбите пред къщата и поздрави:

— Здравей, Емили, здравей, Лейън.

Но те дори не го удостоиха с поглед и даже не се отместиха, когато се провря покрай тях и мина през отворената врата.

— Но разберете, вината не е само у мене — рече Морган. — Защо хората ми вярват с такава готовност? Просто ми кажете, защо? И точно това е потискащото: хващат се на въдицата ми много по-бързо, ако ги разочаровам с разказа си. Например казвам им, че да си кинозвезда, не е чак такава хубава работа. Прожекторите са толкова силни, казвам, че гримът ми потича и яките на ризите ми винаги събират сиво-розова мръсотия от вътрешната страна, която кара жена ми да изпада в отчаяние. „Клорокс“ изобщо не помага, нито дори „Уикс“, макар тя да е решила проблема отчасти, като предварително взема предпазни мерки. Натрива яката ми с парче бял тоалетен сапун, преди да облека ризата. Да, казвам, очевидно този начин върши доста добра работа.

— Но това е лудост! — извика Лейън.

— Така си е.

— Трябва да сте луд!

Но Емили се намеси:

— Хм, кой знае. Май че разбирам какво иска да каже.

Двамата мъже се обърнаха и втренчиха погледите си в нея.

— Наистина ли? — попита Лейън.

— На него просто му е необходимо от време на време да излиза от своя живот.

В същия миг Морган въздъхна дълго и треперливо и се отпусна на стъпалата.

— Най-голямата ми дъщеря се жени — произнесе той. — Мога ли да поседя тук с вас и да изпуша една цигара?