Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (14)

2

Ейми стоеше горе на стълбищната площадка в бяла рокля и с букет рози в ръка. Прозорецът зад нея осветяваше дългите пенливи поли на роклята й. В подножието на стълбището чакаше Морган, опрял ръка на колоната, която подпираше перилата. Беше с новия си цилиндър и гарвановочерен костюм, купен от оказионен магазин. (Посдърпа се с домашните заради цилиндъра, но не отстъпи.) Очила със златни рамки (стъклата бяха без диоптър) бяха кацнали на носа му. Подстригал бе брадата си. Чувствуваше се като Ейбрахам Линкълн.

Един от недостатъците на Морган беше, че официалните поводи — сватби, погребения — никога не го засягаха истински. Те просто не го трогваха. Почти не бе мигнал през изминалата нощ, тъгувайки по дъщеря си, но всъщност сега, когато церемонията щеше да започне всеки момент, единствената мисъл, която го занимаваше, бе за розите на Ейми. Ясно бе чул шивачката й да казва, че трябва да ги държи ниско, на дължината на ръката — съвсем ниско дори, каза тя, защото, ако Ейми е нервна, тя, така или иначе, щеше да ги вдигне високо! И ето сега, преди още да е прозвучала музиката, Ейми държеше букета на височината на гърдите си. Не това безпокоеше Морган (не виждаше никаква разлика), а се питаше защо нервността кара хората да вдигат ръцете си нагоре. Дали това нямаше нещо общо с човешкия инстинкт да се пази сърцето? Морган направи експеримент със себе си. Стисна ръцете си първо ниско, а после ги вдигна по-високо. Не намери единия начин за по-удобен от другия. Направи няколко тържествени крачки из антрето, сплел ръце точно под брадата си, като си тананикаше някакъв химн.

— Татко! — изсъска Ейми.

Морган пусна ръцете си и се върна бързо до колоната.

Кейт постави игличката на грамофона върху плочата. Сватбеният марш прозвуча не съвсем от началото. Във всекидневната гостите изведнъж утихнаха: Морган чуваше само поскърцването на взетите под наем столове. Усмихна се уверено на Ейми, очилата му уловиха светлината и я отразиха в две бели кръгчета върху лицето й. Ейми, лека като перце, стъпваше със заострената си сатенена пантофка по средата на всяко стъпало и плъзгаше ръка по перилата. Месинговите пръчки, които прикрепяха персийската пътека към стълбите, подрънкваха леко от допира на роклята й. Вчера сутринта Бони бе намазала с червен флумастер дупките в пътеката. След това бе използувала кафяв, за да заличи цепнатините върху кожения фотьойл. (Понякога Морган имаше чувството, че живее в някоя от хартиените къщички, които близначките често правеха.) Ейми стигна до подножието на стълбището и хвана баща си под ръка. Тя леко трепереше. Той я въведе във всекидневната, а после двамата поеха по импровизираната пътека между подредените столове.

С часове я бе носил на ръце по същия този килим с ресни, когато тя беше пеленаче. Гушваше главичката й на рамото си, крачеше напред-назад по него и ръмжеше приспивни песни. Споменът не го развълнува. Той просто витаеше тук, бе само по-долен пласт в тази стая, изпълнена със спомени.

Морган заведе дъщеря си до свещеника на Бони, когото никак не харесваше. (Не харесваше никой свещеник!) Ейми пусна ръката му и застана до… как му беше името… ах, да, Джим. Морган отстъпи назад и остана прав с разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Леко се олюляваше в ритъма на приспивната песен, която не излизаше от главата му.

— Кой дава тази девойка за женитба? — попита свещеникът.

От начина, по който въпросът прозвуча в тишината, Морган предположи, че е бил може би зададен вече веднъж, без да го чуе. Изглежда, бе пропуснал част от службата.

— Майка й и аз — отговори.

Щеше да бъде по-точно, ако бе отговорил: „Майка й.“ Обърна се и откри мястото си до Бони, красива и спокойна, със синя рокля с голямо деколте, което непрекъснато се свличаше ту по едното, ту по другото й рамо. Тя постави ръка върху неговата. Морган забеляза сива нишка от паяжина, провесена от тавана.

Джим сложи пръстен на пръста на Ейми. Ейми сложи пръстен на пръста на Джим. Целунаха се. На Морган му хрумна нещо: да отиде да живее при тях в новия им апартамент. Те нищо не умееха да правят, нищичко. Несъмнено още през първата седмица щяха да развалят всички електрически уреди в кухнята, а какво оставаше за домашното им счетоводство — пълен хаос — и точно тогава ще се появи той, за да поправя и съветва. Ще се предреши като старец, като някой от онези съкрушени старци, останали без зъби, без работа, без съпруга, без семейство. Ще се прави на безпомощен в някоя незначителна област, та Ейми да се почувствува задължена да се погрижи за него. Ще се изтърси у тях може би без копчета на ризата и ще я помоли да му ги зашие. Няма представа как да го направи сам, ще й каже. Всъщност Морган умееше чудесно да шие копчета. Зашиваше не само собствените си, но и тези на Бони и на дъщерите си, освен това кърпеше джинсите им и скъсяваше или удължаваше подгъвите на роклите им, тъй като Бони не я биваше в шиенето. Ейми много добре знаеше това. Знаеше също, че той не е щърбав старец и че в действителност има жена и семейство. Бедата на бащинството е, че децата ти те познават твърде добре. Изобщо не можеш да промениш фактите. Децата те фиксират със спокойния си поглед, винаги бдителни и критично настроени, готови да ти издадат присъда. Могат да ти посочат толкова случаи, когато си бил непоправимо и безвъзвратно на погрешен път.