Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (1)

I. ЕДНО МОМЧЕ И МАЙКА МУ. РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА БОБИ. НОВИЯТ СЪСЕД. ЗА ВРЕМЕТО И ЧУДАЧЕСТВОТО

Бащата на Боби Гарфийлд бе от онези хора, чиято коса започва да окапва още когато са двайсетгодишни, а навършат ли четирийсет и пет, напълно оплешивяват. Но на Рендъл Гарфийлд това му беше спестено, тъй като се спомина от инфаркт на трийсет и шест. Беше агент по недвижими имоти и смъртта го застигна на кухненския под в чужда къща. В мига, когато издъхна, евентуалният купувач се опитваше да повика линейка от изключения телефон в дневната. По онова време Боби беше на три години. Смътно си спомняше някакъв мъж, който го гъделичкаше, а после го целуваше по бузките и по челото. Беше почти сигурен, че именно този човек е бил баща му. „ЛИПСВАШ НИ. ОТ ОПЕЧАЛЕНИТЕ“, пишеше на надгробния му камък, само че майка му не изглеждаше чак толкова опечалена, а що се отнася до самия Боби… ами, как да ти липсва човек, когото едва си спомняш?

Осем години след смъртта на баща си Боби се влюби до полуда във велосипеда марка „Шуин“, изложен на витрината на „Уестърн Ауто“. Намекна на майка си за велосипеда по всички възможни начини, за които се сещаше, а най-сетне й го показа една вечер, като се прибираха след кино (филмът се наричаше „Мракът на най-горното стъпало“ и Боби не разбра съдържанието му, но все пак му хареса, особено онзи епизод, когато Дороти Макгуайър се тръшна на един стол, излагайки на показ дългите си бедра). Като минаваха покрай магазина, момчето подметна, че колелото на витрината несъмнено ще бъде страхотен подарък за единайсетия рожден ден на някое щастливо хлапе.

— Хич не си и помисляй — отсече майка му. — Не мога да си позволя да ти купя велосипед за рождения ден. Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони.

И макар че Рендъл го нямаше откакто Труман беше президент, а вече почти изтичаше осмата година от мандата на Айзенхауер, „Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони“ беше любимата фраза на Лиз Гарфийлд, станеше ли въпрос за разходи, надвишаващи един долар. Обикновено думите й бяха придружени от укорителен поглед, сякаш Рендъл беше избягал, не умрял.

Значи няма да получи велосипед за рождения ден. На път за вкъщи Боби унило размишляваше над този факт, а споменът за удоволствието, което му бе доставил странният, объркан филм, вече почти се беше изпарил. Не понечи да спори с майка си, нито да я убеждава — това би предизвикало контраатака, а в подобни ситуации Лиз Гарфийлд въобще не се церемонеше — вместо това потъна в тъжни размисли за загубата на велосипеда… и на баща си. Понякога почти изпитваше омраза към този човек. В подобни случаи единственото, което му помагаше да прогони коварното чувство, бе неясното, но силно усещане, че майка му иска той да намрази баща си. Като стигнаха градския парк и тръгнаха покрай него — две преки по-нататък щяха да свият наляво по Броуд Стрийт, където живееха — Боби наруши принципите си и попита майка си за Рендъл Гарфийлд.

— Мамо, ама той нищо ли не ни остави? Съвсем нищичко, така ли?

Преди седмица-две бе чел книжка за Нанси Дру, в която наследството на някакво бедно дете било скрито зад стар часовник в изоставена къща. На Боби не му се вярваше баща му да е скрил някъде златни монети или пък редки марки, но ако им беше оставил поне нещичко, можеха да го продадат в някоя заложна къща в Бриджпорт.

Не знаеше точно как стават тия неща, но беше виждал самите магазини — с три златни топки, окачени над входа. Беше убеден, че продавачите с радост ще им помогнат. Разбира се, това бе просто мечта, но Каръл Джърбър от тяхната улица имаше цял комплект кукли, които баща й — офицер във флота — й бе изпратил от чужбина. Значи ако бащите правят подаръци — а те го правят — съвсем логично е да оставят разни неща.

Тъкмо минаваха под една от уличните лампи и момчето видя как майка му присви устни, както правеше винаги, когато станеше дума за покойния му баща. Формата им напомняше на една нейна чанта — издърпваш връзките и отворът се свива.

— Сега ще ти кажа какво остави — започна тя и закрачи нагоре по хълма. Боби вече съжаляваше, че е попитал, но, разбира се, беше твърде късно. Там е работата, че веднъж като започнеш, няма спиране. — Остави ни застрахователна полица, която бе изтекла година преди смъртта му. Но аз не подозирах нищо, преди да си отиде, после всеки — включително погребалният агент — искаше своето от парите, които нямах. Освен това ни остави куп неплатени сметки, с които вече почти се справих — хората проявиха съчувствие към мен, най-вече господин Бидърман, не мога да си кривя душата.

Брътвежите й бяха до болка познати — едновременно досадни и изпълнени с горчивина, но този път Боби научи нещо ново.

— Баща ти — добави тя, докато вървяха към жилищната кооперация, която се намираше на половината път нагоре по склона, — не е виждал кента, която да не му хареса.

— Какво е кента, мамо?

— Няма значение. Ще ти кажа само едно, миличък: да не съм те видяла да играеш карти за пари. Стига ми толкова за един живот.

На Боби му се искаше да я поразпита още малко, но знаеше, че е по-разумно да замълчи — още няколко въпроса щяха да предизвикат истинска тирада. Хрумна му, че може би филмът, в който се разказваше за нещастни брачни партньори, я е разстроил по някакъв начин, който той — тъй като бе само дете — не може да проумее. Реши, като отиде на училище в понеделник, да пита своя приятел Джон Съливан. Подозираше, че става дума за покер, но не беше сигурен.

— В Бриджпорт има места за забавления, дето гълтат парите на глупците — продължаваше майка му. — Глупавите мъже ходят там, после жените трябва да им оправят кашите. Е…

Боби знаеше какво ще последва — най-любимата реплика на майка му.

— Животът е несправедлив — заяви Лиз Гарфийлд и приготви ключа за входната врата на къщата, намираща се на Броуд Стрийт № 149 в град Харуич, щата Кънетикът. Беше месец април 1960 година, нощта ухаеше на пролет, а до Лиз стоеше кльощаво момченце с рижава коса като на баща му. Лиз избягваше да докосва огненочервените кичури; в редките случаи, когато го милваше, обикновено докосваше ръцете или лицето му.

— Животът е несправедлив — повтори тя. После отвори вратата и вече си бяха у дома.

 

Вярно е, че Лиз не бе живяла като принцеса и със сигурност бе твърде неприятно, че съпругът й бе издъхнал на трийсет и шест годишна възраст на пода в някаква празна къща, но Боби понякога си мислеше, че положението й можеше да бъде много по-лошо. Ами ако вместо едно, имаше например две деца? Или пък три. По дяволите, дори четири.

Ами ако трябваше да се претрепва от работа, за да ги издържа? Например майката на Съли работеше в пекарната „Тип-топ“ и през седмицата, когато трябваше да пали фурните, Съли-Джон и двамата му по-големи братя почти не я виждаха. Боби бе наблюдавал и онези жени, които се точеха в дълга колона на излизане от „Ненадмината компания за обувки“ след сирената в три часа: все жени, които изглеждаха или твърде слаби, или твърде дебели; жени с бледи лица и пръсти с петна с отвратителния цвят на изсъхнала кръв; жени със сведени погледи, които носеха работните си дрехи и обувки в хартиени пликове от бакалницата. Миналата есен, като ходиха с госпожа Джърбър, Каръл и малкия Иън (когото Каръл винаги наричаше Иън Сопола) на църковен панаир, извън града видя берачи на ябълки, мъже и жени. Като попита госпожа Джърбър, тя му обясни, че те мигрират точно както птиците — вечно са на път и работата им е да берат узрелите плодове според сезона. Майката на Боби можеше да е една от тях, но не беше.

В действителност майка му беше секретарка на господин Доналд Бидърман в агенцията за недвижими имоти „Роден град“ — същата фирма, където работеше и бащата на Боби, когато получи инфаркта. Момчето подозираше, че сигурно отначало са я взели на работа, защото Рендъл е бил симпатичен на Бидърман и на него му е станало мъчно за майка му — вдовица с едва проходило дете — но работата й се удаваше и тя работеше много. Често оставаше до късно. Няколко пъти бяха излизали тримата заедно с господин Бидърман — най-ясно помнеше пикника на фирмата, но също и онзи път, когато господин Бидърман ги откара на зъболекар в Бриджпорт, понеже на Боби му избиха зъб в почивката на един мач — и бе забелязал, че двамата възрастни се гледат по някакъв особен начин. Понякога господин Бидърман се обаждаше вечер у тях и в тези разговори майка му го наричаше Дон. Но „Дон“ беше стар и Боби не се интересуваше много от него.

Не знаеше точно с какво се занимава майка му в дните (и вечерите) в агенцията, но бе готов да се обзаложи, че работата й въобще не може да се сравнява с правенето на обувки или брането на ябълки, или с паленето на пещите на пекарната „Тип-топ“ в четири и половина сутринта. Беше сигурен, че разликата е от земята до небето. Но що се отнася до майка му, да задаваш определени въпроси, значи да си търсиш белята. Например да питаш как така може да си позволи три нови рокли от „Сиърс“, едната от които копринена, а не може да отдели три месечни вноски от единайсет долара и петдесет за колелото на витрината на „Уестърн Ауто“ (рамката беше сребристо-червена и стомахът на Боби се свиваше само като я видеше). Подобни въпроси можеха да ти навлекат сериозни неприятности.

И Боби не ги задаваше. Просто се захвана сам да събере парите за велосипеда. Сигурно щеше да събира чак до есента, ако не и до зимата, и дотогава точно този модел вероятно вече нямаше да го има на витрината, но той не желаеше да се отказва. Човек трябва здраво да заляга и да не се щади. Животът не е лесен.

 

На единайсетия рожден ден на Боби, в последния четвъртък на месец април, майка му му подари плоско пакетче, увито в сребриста хартия. Вътре имаше оранжева карта за библиотеката. За възрастни. Сбогом, Нанси Дру, момчета Харди и Дон Уинслоу от Флота. Здравейте, всички други истории, изпълнени с тайнствена мътна страст, като в „Мрака на най-горното стъпало“. Да не говорим за всички кървави ками в стаичката в кулата. (В историите за Нанси Дру и момчетата Харди също имаше мистерии и стаички в кули, но почти никаква кръв и абсолютно никаква страст.)

— Само не забравяй, че госпожа Келтън на гишето ми е приятелка — рече майка му. Говореше с обичайния си сух предупредителен тон, но беше доволна, че го зарадва — личеше си. — Ако се опиташ да вземеш някоя пикантна книга като „Градчето Пейтън“ веднага ще разбера.

Боби се усмихна. Не се и съмняваше, че ще разбере.

— Ако пък е онази другата, госпожица Подробна, и те попита защо имаш оранжева карта, й кажи да погледне на гърба. Над подписа си съм дала писмено разрешение.

— Благодаря ти, мамо. Това е ненадминат подарък! Тя се усмихна, наведе се и доближи сухите си устни до страната му в мимолетна целувка, отлетяла преди да го докосне.

— Радвам се, че си доволен. Ако се прибера навреме, може да отскочим до „Колонията“ да хапнем пържени миди и сладолед. За тортата ще трябва да почакаш до събота, дотогава нямам никакво време да пека сладкиши. Слагай си сакото и да вървим, синчето ми. Ще закъснееш за училище.

Заедно слязоха по стълбите и излязоха на верандата. Пред входа беше спряло такси. Един мъж в поплинено яке тъкмо плащаше на шофьора. Зад него имаше малка купчина багаж и хартиени торби, от онези с дръжките.

— Сигурно това е човекът, който нае стаята на третия етаж — отбеляза Лиз. Устните й отново изиграха онзи номер с връзките на чантата. Застанала на най-горното стъпало, тя щателно проучваше вирнатия право срещу тях тесен задник на мъжа, който вече приключваше с уреждането на сметките. — Нямам доверие на хора, които си пренасят нещата в хартиени торби. Според мен да си сложиш вещите в хартиени торби е мърляво.

— Ама той има и куфари — вметна Боби, но не беше необходимо майка му да му изтъква, че трите куфарчета на новия квартирант не бяха кой знае какво. И трите бяха различни и изглеждаха така, сякаш някой ги беше ритал от Калифорния дотук в пристъп на ярост.

Боби и майка му се запътиха по циментовата алея. Таксито потегли. Мъжът в поплиненото яке се извърна. За Боби хората се деляха най-общо на три категории: деца, възрастни и стари хора. Старите хора бяха възрастни с побелели коси. Новият наемател беше от третия вид. Имаше изпито и уморено лице, което не беше съсухрено (освен бръчиците под воднистите му сини очи), а с дълбоки бръчки. Бялата му коса бе мека като на бебе и се спускаше над осеяното му с тъмни червеникавокафяви петна чело. Беше висок, прегърбен и напомняше на Боби за Борис Карлоф във филмите на ужасите в петък вечер в единайсет и половина по WPIX. Под поплиненото яке се виждаха евтини работнически дрехи, които сякаш му бяха твърде големи. Беше обут с изтрити обувки от щавена кожа.

— Здравейте — рече той и се усмихна пресилено. — Казвам се Теодор Бротиган и мисля, че ще остана тук за известно време.

Той подаде ръка на майката на Боби, която припряно отвърна на поздрава:

— Аз съм Елизабет Гарфийлд, а това е синът ми Робърт. Ще ни извините ли, господин Братиган…

— Името ми е Бротиган, госпожо, но бих се радвал, ако вие и момчето ви ме наричате Тед.

— Да, добре. Ами, Робърт закъснява за училище, а аз — за работа. Беше ми приятно да се запознаем господин Братиган. Хайде, Боби. Tempus fugit.

Тя тръгна надолу но хълма към града. Боби се запъти нагоре (като вървеше по-бавно) към основното училище „Харуич“ на Ашър Авеню. След три-четири крачки той се спря и се обърна назад. Беше се сетил, че майка му се държа грубо и надменно с господин Бротиган. Да бъдеш надменен беше най-лошият порок за приятелите му. Каръл мразеше надменните, както и Съли-Джон. Господин Бротиган щеше да бъде на половината път надолу по склона и затова Боби реши да се обърне и да му се усмихне. Така човекът щеше да знае, че поне един член на семейство Гарфийлд не е надменен.

Майка му също се беше спряла и гледаше назад. Беше го направила не защото отново искаше да погледне господин Бротиган. Не, тя гледаше сина си. Майка му знаеше, че Боби ще се обърне преди още самият той да го е осъзнал, и това промени обичайното му добро настроение. Понякога майка му казваше, че в Саратога ще вали сняг, и вероятно беше права, а Боби никога не успяваше да го каже преди нея. На колко години трябваше да стане човек, за да може да изпревари майка си? Двайсет? Трийсет? Или може би трябваше да се изчака, докато тя остарее и загуби разсъдъка си?

Господин Бротиган не беше тръгнал наникъде. Той стоеше на тротоара, превит под тежестта на трите си куфара, два от които държеше в ръце, а третият притискаше под мишницата. Трите хартиени торби беше поставил на тревата. Беше застанал точно между тях като бариера или нещо подобно.

Лиз Гарфийлд не сваляше поглед от сина си. „Тръгвай — казваше му тя с очи. — Не проронвай и дума. Той е нов тук. Дошъл е един Господ знае откъде и половината му неща са в пазарски хартиени пликове. Не казвай нищо, Боби. Просто тръгвай.“

Той обаче не го направи. Причината може би беше в това, че беше получил карта за библиотеката вместо колело.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Бротиган — извика Боби. — Надявам се градът да ви хареса. Довиждане.

— Приятен ден в училище, синко — отговори господин Бротиган. — Бъди добър ученик. Майка ти е права — Tempus fugit.

Боби погледна към майка си с надеждата, че бунтът му ще успее, но тя беше непреклонна. После майка му се обърна и пое надолу по хълма. Момчето тръгна по своя път към училище, радостно, че беше говорило с непознатия, въпреки че после майка му щеше да го накара да съжалява.

Когато наближи къщата на Каръл Джърбър, извади оранжевата карта и я погледна. Не беше „Шуин“, но все пак си я биваше. Всъщност си беше прекрасна. Щеше да се потопи в световете на стотици нови книги и всичко щеше да му струва само няколко долара. Не казваха ли хората, че мисълта е най-важна?

Е… поне така казваше мама…

Той обърна картата. На гърба майка му беше написала: „За всеки заинтересован: Тази карта е на сина ми. Той има разрешението ми да взима по три книги на седмица от отдела за възрастни от Обществената библиотека в Харуич.“ Отдолу беше подписано: „Елизабет Пенроуз Гарфийлд.“

Под името си като послепис беше добавила: „Робърт носи отговорност, ако не връща книгите на определените дати.“

— Хей, рожденико! — извика Каръл Джърбър и изскочи зад едно дърво пред стреснатия Боби. После го прегърна и го целуна силно по бузата. Боби се изчерви и се огледа дали някой не ги е видял. Господи, толкова трудно беше да бъдеш добър приятел с момиче, а сега и тези целувки, но на него му харесваше. Както всяка сутрин и тази учениците се събираха на групички по пътя си към училището на върха на хълма по Ашър Авеню, но там, където бяха двамата, нямаше никого.

Боби избърса бузата си.

— Хайде стига. Та това ти хареса — засмя се тя.

— Не е вярно — отвърна той, въпреки че му беше харесало.

— Какво ти подариха за рождения ден?

— Карта за библиотеката — рече Боби и я извади. — Тя е за секцията за възрастни.

— Страхотно! — Съчувствие ли забеляза в погледа й? Вероятно не. И какво ако наистина беше съчувствие? — Ето, това е за теб. — Подаде му плик, на който беше напечатано името му. Беше нарисувала сърчица и малки мечета.

Боби отвори плика с неприятно предчувствие и реши, че ако картичката е лигава, както може да се очаква от едно момиче, винаги може да я пъхне в задния си джоб.

Тя не беше такава. Може би малко детска (картинка на дете, яхнало кон, под която беше написано: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, РАЗБОЙНИКО“ с букви, издялани сякаш от дърво), но не и лигава. „С любов, Каръл“ може би беше лигаво, но все пак тя беше момиче и нищо не можеше да се направи.

— Благодаря.

— Знам, че малко е бебешка, но другите бяха още по-зле — обясни Каръл. Малко по-нагоре ги чакаше Съли-Джон и усилено се упражняваше с топчицата на ластик. Сега вече се беше отказал да прекарва топката между краката си. Веднъж беше опитал в двора на училището и си беше разплескал топките. Тогава Съли беше извикал. Каръл и три от нейните приятелки бяха отишли да видят какво се е случило, но всички момчета бяха отговорили, че няма нищо. Съли-Джон беше отговорил същото, въпреки че беше блед и почти се беше разплакал. „Момчетата са загубеняци“ беше казала по този случай Каръл, но Боби не вярваше, че го мисли наистина. Тогава тя не беше целунала Съли, както направи сега с Боби, а целувката й си я биваше. Направо си беше изключителна. Всъщност го беше целунала по-сърдечно, отколкото майка му.

— Не е бебешка картичка — отвърна той.

— Не, но много прилича — рече тя. — Мислех да ти купя картичка за възрастни, но те всичките са лигави.

— Да, знам — каза Боби.

— Когато пораснеш, ще бъдеш ли сантиментален, Боби?

— Надявам се, че не. А ти?

— Не. Аз ще бъда като приятелката на мама Рионда.

— Рионда е доста дебела.

— Да, но е страхотна. Аз ще бъда също толкова страхотна, без да съм дебела.

— В нашата къща се нанася нов наемател. В стаята на третия етаж. Мама казва, че там е наистина много горещо.

— Как изглежда? — засмя се Каръл. — И той ли е сантиментален?

— Стар е — отговори Боби и носле се замисли, — но има интересно лице. Мама не го хареса, защото беше сложил някои от нещата си в пазарски хартиени пликове.

Съли-Джон се присъедини към тях.

— Честит рожден ден, копеленце такова! — каза той и потупа Боби по гърба. „Копеленце“ беше любимата дума на Съли-Джон напоследък, а Каръл постоянно използваше „страхотно“. В момента Боби се чудеше коя е неговата любима дума и си мислеше, че „суперготино“ е напълно подходяща.

— Ако говорите глупости, няма да вървя с вас повече — заяви момичето.

— Добре — отвърна Съли-Джон. Каръл беше пухкава блондинка, която приличаше на Бубси Туин. Джон Съливан беше висок, с черна коса и зелени очи. Нещо като Джо Харди. Боби Гарфийлд вървеше между тях и вече беше забравил разочарованието си. Днес беше рожденият му ден, беше се срещнал с приятелите си и животът беше прекрасен. Той прибра картичката от Каръл в задния си джоб, а картата за библиотеката сложи на дъното на предния, откъдето нямаше опасност да бъде открадната. Каръл започна да подскача. Съли-Джон й каза да не го прави.

— Защо? — попита тя. — Обичам да си подскачам.

— Аз пък обичам да казвам „копеле“, но не го правя, ако ме помолиш, нали? — отвърна Съли-Джон замислено.

Каръл погледна Боби.

— Ако просто подскачаш, без да имаш въже, изглежда много по детски, Каръл — добави извинително той, а после вдигна рамене. — Но ако искаш да го правиш, продължавай. Ние нямаме нищо против, нали Съли?

— Да — отвърна той и продължи да си играе с топчето. Въртеше го отпред, отзад, после пак отпред, хоп, хоп, хоп…

Каръл престана да подскача. Тя вървеше между двамата и си представяше, че е приятелката на Боби Гарфийлд, че той има шофьорска книжка и буик и че отиват на рок-концерт в Бриджпорт. Тя смяташе, че Боби е страхотен. И най-невероятното нещо беше, че самият той не го съзнаваше.

* * *

Боби се прибра от училище в три часа. Можеше да се прибере и по-рано, но обикновено след училище минаваше през храсталаците покрай Ашър Авеню, където търсеше изхвърлени бутилки, които след това връщаше. Това беше част от плана му да събере пари и да си купи колело до Деня на благодарността. Беше намерил три бутилки от „Райнголд“ и една от „Нехи“. Не беше много, но все пак осем цента си бяха осем цента.

— Капка по капка вир става — беше друга мисъл, която майка му обичаше да казва.

Боби си изми ръцете (някои от бутилките бяха много мръсни), извади една закуска от хладилника, прегледа няколко списания с комикси за Супермен, после извади още една закуска и накрая седна да слуша кънтримузика. После се обади на Каръл, за да й каже, че ще покажат Боби Дарин, когото смяташе за суперготин, особено когато сплиташе пръстите си, докато пееше „Кралицата на танца“, но Каръл вече знаеше. Тя гледаше същия канал с три или четири от тъпите й приятелки. Кикотенето им се чуваше и по телефона. Звукът напомни на Боби за птичките в магазина за птици. В този момент по телевизията Дик Кларк показваше какво огромно количество мазнина може да попие само една от специалните кърпички „Стри-Декс“.

Майка му се обади в четири часа. Каза, че господин Бидърман искал тя да остане на работа до по-късно. Съжаляваше, но вечерята в „Колонията“ по случай рождения му ден се отлагаше. В хладилника имаше телешка яхния, която той можеше да стопли за вечеря, а тя щеше да се прибере към осем и щеше да го целуне за лека нощ. И за Бога, Боби, не забравяй да изключиш газта.

Боби отново седна пред телевизора. Беше разочарован, но не и изненадан. По канала Дик съобщаваше за новите записи. Боби си помисли, че мъжът, който стоеше в средата, се нуждае от доживотен запас от кърпичките „Стри-Декс“.

Той бръкна в предния си джоб и извади оранжевата карта. Настроението му започна отново да се оправя. Можеше да отиде до библиотеката и да влезе с новата си карта — с новата си карта за възрастни. На бюрото в библиотеката щеше да е госпожица Бизибоди и въпреки че истинското й име беше госпожица Харингтън, Боби смяташе, че е много красива. Използваше парфюм, който се носеше из въздуха и който Боби не можеше да забрави. И въпреки че Съли-Джон щеше да бъде на урока си по тромбон, след библиотеката можеше да отиде до тях.

„Също така — помисли си той — мога да занеса тези бутилки до магазина на Спайсър. Все пак искам да си имам колело това лято.“

И изведнъж животът отново беше прекрасен.

 

Майката на Съли-Джон покани Боби да остане за вечеря, но той каза, че е по-добре да се прибира вкъщи. Предпочиташе печеното, приготвено в гърне, и хрупкавите картофи на фурна в дома на Съли пред това, което го чакаше вкъщи, но знаеше, че първото нещо, което щеше да направи майка му, когато се прибере, е да провери дали яхнията е още в хладилника. Ако все още беше там, тя щеше да попита Боби какво е вечерял. Щеше да зададе този въпрос съвсем спокойно. И ако той й отговореше, че е вечерял у Съли-Джон, тя щеше да го попита какво е ял, дали е имало нещо за десерт и дали е благодарил, преди да си тръгне. После може би щеше да седне до него на дивана, за да погледат телевизия и да хапнат малко сладолед и всичко щеше да е прекрасно, но… това беше невъзможно. Тя със сигурност щеше да му го върне. Може би не веднага. Може би след ден или два или чак след седмица, но щеше да го накара да съжалява. Тя може би наистина трябваше да остане на работа до късно, но да вечеря сам остатъка от вчерашната яхния на рождения си ден беше наказание за това, че беше говорил с новия наемател, въпреки че му беше забранено да го прави. Ако се опиташе да избегне наказанието, то щеше да стане още по-голямо, така както се натрупват парите в спестовните книжки.

Когато Боби се прибра от дома на Съли-Джон, вече беше шест и петнайсет и започваше да се стъмва. Беше взел две нови книги. Едната беше „Случаят с кадифените нокти“ от Пери Мейсън, а другата беше научнофантастичният роман „Пръстен около слънцето“ на Клифърд Саймък. И двете изглеждаха направо суперготини, а и госпожица Харингтън нямаше нищо против. Тя дори го похвали, че е избрал точно тях.

Докато вървеше към къщи, момчето си представи, че двамата с госпожица Харингтън плават на кораб, който обаче потъва. Те са единствените, които успяват да се качат на спасителната лодка, носеща името „Луситаник“. После вълните ги изхвърлят на малък остров с палми, джунгли и вулкан. Лежат на плажа и госпожица Харингтън казва, че й е много студено и иска Боби да я прегърне. Той я прегръща… След това се появяват местните жители, които изглеждат приятелски настроени, но се оказва, че са канибали и обикновено убиват пленниците си в кръг, ограден с черепи. И точно когато двамата с госпожица Харингтън трябва да влязат в кръга на канибалите, вулканът започва да бучи и…

— Здравей, Робърт.

Боби погледна нагоре още по-уплашен от сутринта, когато Каръл беше изскочила зад дървото, за да го целуне по бузата. Беше го поздравил новият наемател. Той седеше на най-горното стъпало на верандата и пушеше цигара. Беше сменил старите си обувки от щавена кожа с чехли от щавена кожа и беше съблякъл поплиненото си сако — вечерите обикновено бяха топли. „Изглежда така, сякаш си е у дома“ — помисли си Боби.

— А, здравейте, господин Бротиган.

— Не исках да те стресна.

— Вие не ме стреснахте…

— Аз пък мисля, че направих точно това. Ти беше на хиляди километри оттук. И можеш да ми казваш Тед, моля.

— Добре — отвърна момчето, но не знаеше дали е редно да го нарича Тед. Да се обръщаш към един възрастен (и то стар възрастен) с малкото му име, не само беше забранено от майка му, но беше и против собствените му принципи.

— Добре ли беше в училище? Научи ли много нови неща?

— Да, всичко мина добре. — Боби пристъпваше от крак на крак и прехвърляше новите си книги от ръка в ръка.

— Ще поседнеш ли при мен за минутка?

— Разбира се, но не мога да остана много дълго. Имам работа. — Трябваше да вечеря. Яхнията вече му изглеждаше много вкусна.

— Да, така е. Има много неща за вършене и tempus fugit.

Докато сядаше на широкото стъпало на верандата до господин Бротиган — Тед, и вдишваше ароматния дим от неговата цигара „Честърфийлд“, Боби си мислеше, че досега не е виждал човек, който да изглежда толкова уморен. Може би беше така заради нанасянето? Но колко можеше да се умори човек, ако всичките му вещи се събираха само в три малки куфара и още толкова хартиени пазарски чанти? Боби предположи, че по-късно ще пристигне цял камион с покъщнината му, но това изглеждаше невероятно. Той се беше нанесъл в една стая (разбира се, тя беше голяма, но все пак си беше само една стая) с малка кухня от едната страна и всичко останало от другата. Той и Съли-Джон се бяха качили и бяха погледнали в стаята, когато старата госпожица Сидли получи удар и отиде да живее с дъщеря си.

— Tempus fugit означава „Времето лети“ — рече Боби. — Мама го повтаря постоянно. Тя също казва, че времето и приливите не спират за никого и че времето лекува.

— Майка ти казва много неща, нали?

— Да — отвърна той и изведнъж мисълта за всичко, което казваше майка му, го измори. — Много неща.

— Бен Джонсън е наричал времето „стария плешив измамник“ — рече Тед Бротиган, вдиша дълбоко дима от цигарата си и после го изпусна на две еднакви струйки от носа си. — А Борис Пастернак е казал, че ние сме пленници на времето, че сме заложници на вечността.

Боби го погледна очарован и за момент забрави за празния си стомах. Хареса му идеята, че времето е стар плешив измамник. Това беше напълно вярно, въпреки че не беше обяснил защо е така… и неспособността му да разбере защо е така превръщаха думите му в още по-страхотни. Това беше като нещо, скрито в яйце или като сянката от цветно кварцово стъкло.

— Кой е Бен Джонсън?

— Един англичанин, умрял преди много години — отвърна господин Бротиган. — Обсебен от парите, при това доста високомерен. Но…

— Какво означава високомерен?

Тед прокара език между устните си и издаде много кратък звук, наподобяващ пръцкане. Боби прикри уста с ръце и се засмя.

— Децата си мислят, че да пръцкаш е смешно — кимна Тед Бротиган. — Да. За хората на моята възраст то е част от нерадостното бъдеще. Бен Джонсън е казал твърде много мъдри неща измежду хилядите пръцкания, но не толкова колкото д-р Джонсън — Самюел Джонсън имам предвид — и все пак достатъчно.

— А Борис…

— Пастернак. Той е руснак — отвърна господин Бротиган. — Мисля, че той не е от голямо значение. Мога ли да видя книгите ти?

Боби му ги подаде. Господин Бротиган („Тед — напомни си, — трябва да го наричам Тед.“) му върна книгата на Пери Мейсън, след като й хвърли един поглед. Другата, на Клифърд Саймък, задържа за по-дълго. Първо разгледа корицата през гъстия цигарен дим, който се стелеше пред лицето му, а след това започна да я прелиства и да кима.

— Тази съм я чел — каза. — Преди да дойда тук, имах възможност да прочета много книги.

— Така ли? — попита с интерес Боби. — Хубава ли е?

— Една от най-добрите му книги — отвърна господин Бротиган — Тед. Той наблюдаваше Боби с едното си око, а другото беше притворено заради дима. Това го правеше да изглежда още по-загадъчен и мъдър, като герой от криминален филм, на когото не може да се има доверие. — Но сигурен ли си, че ще можеш да я прочетеш? Не си на повече от дванайсет години.

— На единайсет съм — отговори Боби. Зарадва се, че Тед го беше взел за дванайсетгодишен. — Днес ставам на единайсет. Ще я прочета. Може би няма да разбера всичко, но ако историята е добра, ще ми хареса.

— Днес имаш рожден ден! — възкликна Тед. После дръпна за последно от цигарата си и я изхвърли. Тя се удари в циментовата пътека и от нея се разлетяха искри. — Честит рожден ден, скъпи Робърт, честит рожден ден!

— Благодаря, но Боби ми харесва повече.

— Тогава Боби. Ще празнуваш ли някъде тази вечер?

— Не, мама ще работи до късно.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости? В стаята ми няма кой знае какво, но знам как да отварям консерви. Може да са ми останали и някакви сладкиши…

— Благодаря, но мама ми е оставила храна вкъщи, която трябва да изям.

— Разбирам. — И чудо на чудесата, той изглеждаше така, сякаш наистина е разбрал. Тед върна „Пръстен около слънцето“ на Боби. — В тази книга — заговори — господин Саймък развива идеята, че има и други светове като нашия. Не други планети, но други земи, паралелни земи, разположени в пръстен около слънцето. Прекрасна идея.

— Да — отвърна Боби. Той беше чел за паралелните светове и в други книги. В комиксите също се разказваше за тях.

Тед Бротиган го наблюдаваше, но сега вече по някакъв особен начин.

— Какво? — попита Боби и сякаш се почувства по-сигурен в себе си. „Да не би да си видял нещо зелено?“ — би попитала майка му.

За момент реши, че Тед няма да отговори. Сякаш беше потънал и се носеше дълбоко в мислите си. После изведнъж се отърси от това състояние и се изправи.

— Нищо — каза. — Просто ми мина една идея през ума. Чудя се дали искаш да изкараш малко пари. Не че имам много, но все пак…

— Да! За Бога, да! — „Има едно колело“ — искаше да продължи Боби, но се спря. „По-добре пази тайните си за себе си“ — обичаше да казва майка му. — Готов съм да направя всичко, което поискате!

Тед Бротиган изглеждаше едновременно притеснен и учуден. Тези думи сякаш показаха възрастния човек в нова светлина и това не остана скрито за Боби. Старият човек някога може би е бил твърде дързък младеж.

— Не е хубаво да говориш Такива неща на непознати — рече той — и въпреки че вече сме на Тед и Боби, което от своя страна е едно прекрасно начало, все още всъщност сме непознати.

— Някой от онези Джонсъновци говорил ли е за непознатите?

— Не, доколкото си спомням, но ето какво се казва в Библията по този въпрос: „Защото съм ти чужд и твой гост, пощади ме, за да възстановя силите си, преди да си тръгна оттук… — Тед млъкна за момент. Оживлението беше напуснало лицето му и той отново се беше превърнал в предишния стар човек. После продължи: … преди да си тръгна оттук и да изчезна.“ Това е от Книга на псалмите, но вече не си спомням точно кой псалм беше.

— Е — добави Боби, — няма да убия или да ограбя някого. Не се притеснявай. Със сигурност обаче искам да изкарам малко пари.

— Нека си помисля — каза Тед. — Нека за момент да си помисля.

— Разбира се, но за каквато и да е домакинска работа аз съм насреща. Казвам го още сега.

— Домакинска работа? Е, не бих използвал точно тези думи. — Тед прегърна с кльощавите си ръце още по-кльощавите си крака и погледна към Броуд Стрийт. Здрачаваше се. Наближаваше любимата на Боби част от вечерта. Колите, които минаваха по улицата, бяха с включени светлини, а някъде надолу по Ашър Авеню госпожа Сигсби викаше близнаците си за вечеря. По това време и на зазоряване, когато отиваше до тоалетната и слънчевите лъчи го галеха по сънените очи, Боби се чувстваше като част от нечий чужд сън.

— Къде сте живели, преди да дойдете тук, господин… Тед?

— На едно място, което не беше толкова хубаво — отвърна той. — Въобще не беше толкова хубаво както е тук. А ти откога живееш тук, Боби?

— Откакто се помня. Откакто почина татко, когато бях на три години.

— И познаваш всички на тази улица?

— Да, може да се каже.

— И можеш да познаеш, ако някой е пристигнал наскоро тук. Знаеш кои са непознатите в този квартал?

— Да, така мисля — кимна Боби и се усмихна.

Той искаше да разбере какво ще последва, защото до този момент разговорът беше доста интересен. Нищо обаче не се случи. Тед бавно изправи превития си гръб. Боби чу как изпукаха костите му и видя как старият човек се хвана за кръста и направи гримаса.

— Хайде — каза. — Вече става студено. И аз ще се прибирам. С твоя ключ ли ще отключим или с моя?

Боби се засмя.

— По-добре да отворите външната врата с вашия. Трябва да свиквате, нали?

Тед — вече му беше по-лесно да го възприема като Тед — извади ключодържател от джоба си. На него бяха закачени само два ключа — за външната врата и за стаята му. И двата бяха съвсем нови и блестяха като златни. Двата ключа на Боби бяха стари. „На колко ли години е Тед? — зачуди се той. — Поне на шейсет. Шейсетгодишен мъж, а има само два ключа в джоба си. Това е странно.“

Тед отвори вратата и двамата влязоха в тъмното фоайе, където отстрани стоеше старата поставка за чадъри, а на стената се виждаше картина на Луиз и Кларк насред Дивия запад. Боби тръгна към вратата на апартамента на семейство Гарфийлд, а Тед се запъти към стълбището. Там за момент се спря и се опря на парапета.

— Книгата на Саймък разказва една много хубава история — рече. — Но не е написана много добре. Не ме разбирай погрешно, не е лоша, но има и много по-интересни.

Боби изчака.

— Има също така и книги, които са написани превъзходно, но с безинтересен сюжет. Чети заради историите, които се разказват в книгите, Боби. Не бъди като снобите. Друг път чети заради езика, заради думите, не бъди като тези, които избягват да си напъват мозъка. Но когато намериш книга, в която и сюжетът, и езикът са добри, значи си открил съкровище.

— Има ли много такива книги? — попита Боби.

— Те са много повече, отколкото предполагат снобите и играчите на сигурно. Много повече. Може би аз ще ти дам една такава. Ще ти бъде подарък за рождения ден.

— Не е необходимо да правите това.

— Не е, но може би ще го направя. И отново честит рожден ден.

— Благодаря. Днес е голям ден за мен. — Момчето влезе в апартамента, затопли яхнията (като не забрави да изключи газта и да остави тенджерата в мивката) и вечеря, докато четеше „Пръстен около слънцето“. Беше пуснал телевизора, за да му прави компания. Почти не чу Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, които съобщаваха вечерните новини. Тед беше прав за книгата. Тя даваше много отговори. И световете му изглеждаха напълно наред, но все пак си мислеше, че още не ги познава толкова добре.

„Бих искал да напиша история като тази — помисли си Боби, остави книгата, легна на дивана и се загледа в телевизора. — Чудя се дали ще мога да го направя.“

Може би, а може би не. Някой трябваше да пише истории все пак, както някой трябваше да оправя тръбите, когато замръзваха, или да сменя крушките на лампите в парка „Комънуелт“.

Един час след като Боби беше взел отново книгата, майка му се прибра. Червилото й беше поразмазано, а комбинезонът й висеше. Боби си помисли да й каже, но после се сети, че сигурно ще се подразни. Освен това какво значение имаше? Работният й ден беше приключил и както тя обичаше да казва, „ние сме си у дома“.

Тя провери дали яхнията е изядена, дали е изключена газта и най-накрая дали тенджерата е в мивката. После отиде при него и го целуна по челото. Качи се в спалнята си, за да свали роклята и чорапите. Изглеждаше така все едно не е тук и мисли за нещо друго. Дори не го беше попитала как е прекарал рождения си ден.

После той й показа картичката, която му беше подарила Каръл. Майка му я погледна, каза „хубава е“ и му я върна. После му напомни да се измие и да си ляга. Боби нищо не спомена за интересния разговор с Тед. Ако го беше направил, тя щеше да се вбеси. Трябваше да я остави насаме със себе си и когато е готова, тя сама щеше да отиде при него. Въпреки това, докато си миеше зъбите и после си лягаше, Боби отново изпита тъжно чувство. Понякога имаше наистина нужда от нея, но тя дори не подозираше за това.

Той се пресегна и затвори вратата, за да не чува повече звука от някакъв архивен филм. После угаси лампата, когато започваше да се унася, вратата се отвори, тя влезе и седна на леглото му. Каза му, че съжалява, задето се държи толкова странно, че днес имали много работа в службата. Обясни, че понякога там било направо лудница. После прокара ръка по челото му, отново го целуна и цялото му тяло настръхна. Той седна в леглото и я прегърна. В момента, в който я докосна, тя веднага се стегна, но след това го остави да я прегърне. Дори за един кратък миг тя също го прегърна. Той си помисли, че моментът е подходящ да й каже за Тед. Поне малко от цялата история.

— Поговорих малко с господин Бротиган, когато се прибирах от библиотеката.

— С кого?

— С новия наемател от третия етаж. Той ми каза, че мога да му казвам Тед.

— Не трябва да го правиш! Никога! Не го познаваш добре!

— Той каза, че да подариш на дете карта за възрастни е нещо много хубаво. — Тед не беше казвал подобно нещо, но Боби живееше с майка си от дълго време и знаеше точно какво има влияние върху нея.

Тя сякаш малко се успокои.

— Каза ли ти къде е живял преди да се премести тук?

— На място, което не е било толкова хубаво, колкото е тук. Мисля, че така каза.

— Е, това не е кой знае какво, нали? — Боби все още я прегръщаше. Можеше да продължи да я прегръща още цял час, да вдишва аромата на шампоана и на тоалетното й мляко и да усеща слабия мирис на цигари. Тя обаче го накара да си легне. — Предполагам, че ако ще ти става приятел — твой възрастен приятел — ще трябва да се запозная с него.

— Добре…

— Може би щях да го харесам повече, ако не беше разхвърлил пазарските си пликове по моравата. — Тези думи за Лиз Гарфийлд се равняваха на временно примирие и Боби беше доволен. Завършекът на деня не беше чак толкова лош все пак. — Лека нощ, рожденико.

— Лека нощ, мамо.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. По-късно същата нощ — Много по-късно — му се стори, че я чува как плаче в стаята си, но може би това беше само сън.