Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (39)

6

В сряда сутринта, след като Емили чу резултата от лекаря, Морган се върна вкъщи от работа, за да каже на Бони. Тя бе започнала една от пролетните си атаки за чистене, след които къщата винаги изглеждаше по-разтурена отпреди. Замириса му на прах веднага щом прекрачи прага. Бони беше в трапезарията и с кърпа на главата, миеше портретите на прадедите си. Няколко намръщени джентълмени, облечени с фракове от XIX век, се бяха облегнали в столовете си. Бони не бе ни най-малко впечатлена от тях. Търкаше лицата им със същата отривиста енергичност, с която някога миеше лицата на собствените си деца. Морган стоеше на прага и я наблюдаваше. Тя изстиска гъбата, избърса чело с опакото на ръцете си и погледна към него.

— Морган? Какво има?

— Емили е бременна.

През секундата, която й бе необходима, за да проумее думите му, той разбра, че бе се изразил неправилно. Можеше да го разбере погрешно. Можеше да възкликне: „Но това е чудесно! Сигурно са много развълнувани!“

Но не, тя го разбра съвсем правилно. Зяпна от изненада. Лицето й пребледня. Изви се назад и запрати гъбата по него. Гъбата — мокра, топла и груба — го цапна по едната скула, като че ли бе някакво животинче. Беше донякъде впечатлен. (Каква жена! Пряма, като електрически заряд — поразяваше на място.) Но не понасяше да го удрят по лицето. Изпита горчив, величествен гняв и чувството, че е свободен. Обърна се и напусна къщата.

В магазина мина покрай Бъткинс, като го бутна встрани, и вдигна телефона.

— Емили, може ли да говориш?

— Да, Лейън товари колата.

— Казах й.

— А тя?

— Нищо.

— Беше ли много сърдита?

— Не. Да. Не знам. Емили, каза ли на Лейън?

— Не, но ще му кажа.

— Кога?

— Скоро. Точно сега имаме представление в библиотеката. Трябва да почакам, докато свърши…

— Не виждам защо.

— Може би ще му кажа довечера.

— Довечера? Скъпа, колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Просто… нали знаеш, важното е да се издебне подходящият момент.

След като затвори телефона, Морган внезапно изпита страх, че тя никога няма да каже на Лейън. Ами ако трябва завинаги да спи на канапето в канцеларията — един изоставен, необичан от никого мъж. От два стола, та на земята; бе напуснал Бони, без да е сигурен в Емили. Не можеше да си представи ергенски живот.

Седна на бюрото и забарабани с пръсти. Изпита импулсивно желание да напише няколко писма. Но на кого? Интересно, как да докопа картотеката си в картонената кутия? Дали Бони няма да предприеме нещо прибързано, например да я изгори? Или да я изхвърли на боклука? Знаеше колко много той държи на картотеката си.

Най-после стана и слезе долу. Бъткинс обслужваше навън някакъв клиент. През пролетта излагаха част от стоката на тротоара — панери със семена, огромни торби с естествени и изкуствени торове. Морган надникна през витрината и видя как Бъткинс внимателно поставя саксия с невен в кафява книжна кесия. Обърна се и отиде в склада. Там имаше кашони с градински сечива, които трябваше да се разопаковат. Отвори един кашон и извади десетина лопати, които струпа върху пода. Отвори и други кашони и извади градински ножици, култиватори, валяци с лъскави зъбци за валиране на зелени площи. Складът заприлича на битпазар от хромови остриета и боядисани дървени дръжки.

Бъткинс влезе и измърмори нещо.

Морган огледа всичко, което бе разопаковал. После разкъса канапа на още един кашон и посегна към чифт градински ножици, опаковани в картонен калъф.

Бъткинс се обади:

— Мистър Гауър, навън на тротоара има ваши вещи.

— Вещи?

— Приличат ми на… ваши вещи. Дрехи. И едно куче.

— Как са се озовали там?

— Мисис Гауър, ъъ, ги стовари там.

Морган се изправи и последва Бъткинс. Минаха през магазина и излязоха навън, на тротоара, затрупан с шапки и дрехи. Старица с бастун тъкмо пробваше тропическата каска. Хари, който никога не се беше проявявал като истинско куче — пазач, я гледаше мило, изплезил език. Беше клекнал върху нощната риза на Морган, на червено и бяло райе, която той обличаше само на Бъдни вечер.

— Простете, мистър Гауър, но не знаех какво да правя — обади се Бъткинс. — Всичко стана така бързо. Тя буквално ги изхвърли от колата си. Преобърна половината панери със семена.

— Да, но от къде на къде и кучето? — попита Морган.

— Моля?

— Кучето, казвам, кучето. То не е мое; на майка ми е. Никога не съм го харесвал. Голям лигльо е. Защо ми е докарала кучето?

— Има и дрехи.

— Не е честно! Не искам кучето!

— Има шапки и мъжки нощни ризи.

— Върнете се веднага! — Морган извика на старата жена, която тъкмо си тръгваше с тропическата му каска. Беше я нахлупила ниско на главата си — представа нямаше как трябва да се носи. — Върнете ми каската! — извика той отново.

Старицата заприпка все по-бързо, сякаш се движеше на колелца. Като имаше предвид възрастта и бастуна, Морган направо й се възхити.

— Да я догоня ли? — попита Бъткинс.

— Не, помогнете ми да внеса вътре останалите вещи. Иначе ще ми задигнат всичко — каза Морган.

Бъткинс се наведе, за да вземе наръч дрехи, но спря, като чу Морган да казва:

— Обзалагам се, че тя не знае даже как да я навлажнява.

— Моля?

— Каската се навлажнява в горещо време. При изпарението главата остава прохладна.

— Да я догоня ли тогава?

— Не, не.

— И тези ботуши ли са ваши?

— Всичко е мое — отвърна Морган, загреба куп шапки и последва Бъткинс в магазина.

— Всъщност струва ми се, че тя не е донесла целия ми гардероб. Къде ми е гномската шапка? А сомбрерото?

— Да не би да изпитвате семейни затруднения с мисис Гауър?

— Нищо подобно. Защо питате?

Той излезе навън за още дрехи и прогони две момченца, които проявяваха интерес към късото му кожухче.

— Влизай, Хари! — нареди на кучето. — Бъткинс, ще трябва да използуваме онези кашони от склада.

Направиха цели шест тура от магазина до купа с дрехи и обратно. Всъщност Бони не бе забравила нищо. Морган откри под един плащ кутията с картотеката си. Намери гномската шапка и сомбрерото, както и наполеоновската си тривърха шапка, която бе съвсем забравил. Издуха праха от нея и я премери. Огледа се в никелираната повърхност на касата. Изпод обърнатата нагоре периферия надничаше хлътналото му брадато лице. Повдигна му се. Какъв фарс! Каква нелепост! Винаги, дори в ранно детство, беше луд по шапки. Като дете си лягаше нощем с пожарникарски шлемове и индиански пера на главата. И сега не бе по-различно. Сграбчи тривърхата шапка и я запокити на пода.

— Ах! — възкликна Бъткинс. — Та това е антикварна вещ!

— Мразя я.

— Не бива да се напраши — каза Бъткинс и я вдигна от пода.

— Вече се е напрашила. Можете да я вземете за себе си.

Изглежда обаче, че Бъткинс не я искаше. Погледна я с недоверие и тревога и я постави предпазливо на тезгяха до изложените джобни фенерчета.