Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (32)

5

Почти ежедневно получаваше писма от Морган, въпреки че той непрекъснато се отбиваше у тях.

Скъпа Емили,

Прилагам към писмото тази диплянка на „Сиърс“, ти имаш нужда от нова тръба за мивката, а тръбите на „Сиърс“ са по-добри от тези, които се продават в „Кълън“…

Понеже бе поел грижата по апартамента им, запретваше ръкави и отстраняваше дебнещите от всеки ъгъл повреди, бодро потракваше с чука под кухненската мивка — място на какви ли не тайни.

Скъпа Емили,

Снощи попаднах на един практически съвет, който би могъл да реши онази повреда на тостера ти. Просто изрежи от твърда хартия, например от кибритена кутия, едно парче с размери 2,3 на 2,3см…

Той бе личният съветник по потребителските въпроси на семейство Мередит: съчиняваше на малката си старомодна пишеща машина изпълнени с възмущение писма до радиото, атакуваше сервизите за поправка на коли, разрешаваше всяко малко недоволство, споменато мимоходом от Емили. Тя започваше да разчита на него за всичко. Понякога казваше: „Знам, че не бива да те моля за това…“, но той я прекъсваше: „Защо не? Та кого друг би помолила, ако не мене? Не ме обиждай, Емили!“

Веднъж тя срещна някакво затруднение с касетофона си, който бе купила, за да озвучава куклените представления. Морган не й беше подръка и докато си играеше с копчетата, тя се улови, че си задава с раздразнение въпроса къде е той. Как можеше да я оставя да се оправя без него, след като я бе направил зависима от себе си? Грабна касетофона и измина тичешком няколкото квартала до железарския магазин. Пристигна, останала почти без дъх, стовари касетофона на щанда между Морган и някакъв клиент.

— Слушай — рече тя, като натисна един бутон. В магазина се разнесоха звуци от тромпет — запис към пиесата „Бременските музиканти“, — но те бяха толкова нестройни и глухи, че от високоговорителя се чуваше само пращене. Клиентът отстъпи назад, озадачен. Морган седна на високото си дървено столче и поклати замислено глава. — Това ме влудява! — заяви Емили и изключи касетофона. — И ако сега записът ти се струва ужасен, трябва да го чуеш, когато звукът е увеличен до крайност, посред някое представление. Не може да се познае тромпет ли е или фагот!

Морган се приближи до една въртяща се поставка, взе от там малка четка за рисуване, върна се на мястото си, сложи касетофона върху скута си и бавно, внимателно изчетка пластмасовите жлебове на високоговорителя. Навън изхвърчаха някакви бели зрънца.

— Захар или пясък — забеляза той. Натисна бутона и напрегна слух. Звукът на тромпета бе ясен и чист. Върна касетофона на Емили и се зае със сметката на клиента.

Като някой домашен дух, той оставяше след всяко свое посещение поправени сякаш по чудо електрически реотани, добре уплътнени прозорци, кранчета, от които вече не капеше вода, и клозетни казанчета, по които висяха изкусно изработени приспособления от телена закачалка, за да не изтича водата от тях. „Колко ли е хубаво непрекъснато да го имаш подръка — каза Емили на Бони. — Все ще ти оправи туй-онуй из къщи“, но Бони само я изгледа с неразбиращ поглед и възкликна: „Кой, Морган ли?“

Е, Бони си имаше други грижи. Гледаше една от дъщерите си, която караше трудна бременност. Бебето трябваше да се роди през февруари, но непрекъснато заплашваше да се появи преждевременно на бял свят — сега, през ранния ноември; дъщерята се бе прибрала у дома, за да изкара легнала последните три месеца. Бони говореше само за това. „Когато се понадигне, колкото да си оправи възглавницата — казваше тя, — все си представям как бебето пада, как се изтърколва от нея като монета от касичка. Викам й: «Лизи, скъпа, лягай веднага, моля те.» Тази бременност преобърна наопаки възгледите ми за нещата. Едно време си мислех, че бременността е нещо, което трябва да отгледаш докрай; сега си мисля само, че тя е нещо, което се мъчиш да задържиш, което ще се случи, независимо от желанието ти. А Морган ли? Хм, знаеш го Морган! Постоянно е в движение, не проявява никакво разбиране… Връща се нощем вкъщи и й чете либрета на опери! Напоследък се е увлякъл по операта — казал ли ти е? Щур човек!… «Дон Жуан се среща с една статуя и я кани у дома си на вечеря», чете й. «Това ми звучи съвсем в твоя стил», казвам му. Той продължава да чете. Струва ми се, че има Лиз още за дете, на което трябва да се четат приказки преди сън; или може би просто си търси предлог, за да ги чете на себе си — но що се отнася до всекидневните неща!… Да й занесе например подноса с храна или да й изпразни подлогата!“

Емили поклати замислено глава. Съчувствуваше на Бони; сигурно беше трудно да се живее с него…

Спомни си колко възрастен й се бе сторил в началото — с неговите шапки и костюми, с педантичния му стил на изразяване, присъщ на възрастен господин. А сега го намираше за… е, не обикновен като другите, а по-разбираем. Постепенно я обхващаше желание да повярва в тезата му, че не е необходимо събитията да бъдат непременно обусловени от някаква причина. Миналия месец бяха седнали с Лейън и Морган в ресторант „Юнола“, когато Морган погледна през прозореца и рече:

— Колко странно, ето го Ламонт! А аз го мислех за мъртъв! — Не изглеждаше кой знае колко изненадан, но забеляза с весел тон: — Такива неща ми се случват все по-често напоследък. Все си мисля, че виждам например бащата на майка ми, дядо Бриндъл, как върви по улицата, а той е мъртъв вече четиридесет години. Казвам си: може би изобщо не е умирал — просто му е омръзнало предишното съществуване и ни е напуснал, за да започне нов живот без нас. Кой ще каже, че това е невъзможно? Навярно някъде съществува цяло едно малко селище — град дори, пълен с хора, които по общо мнение са умрели, но всъщност са живи. Замисляли ли сте се някога за това?

Лейън изсъска уморено през зъби, както правеше винаги когато Емили казваше нещо глупаво. Е, защо да не съществува такъв град? Какво толкова невъзможно имаше в това? Емили се поизправи на стола си и сведе виновно очи.

— Светът е странно място — продължи Морган. — Залитащи от старост дами, хора, на които не би поверил да ти откарат количката с продукти до касата в супермаркета, летят срещу тебе в двутонни автомобили със скорост сто и двадесет километра в час! Животът ни изцяло зависи от непознати хора. Липсва логика или последователност в толкова много неща!

— Господи! — промърмори Лейън.

Но Емили се почувствува окуражена; сякаш всичко наоколо й просветна. (Това се случи наскоро след завръщането й от Тейни. Широкият кръгозор на Морган й се стори чудесен.) Тя се усмихна на Морган. Той й се усмихна в отговор. Носеше кожена ушанка, тъй като времето се беше развалило. Сякаш малко мече бе клекнало върху главата му. Той се наведе през масата към Лейън и заговори:

— Често изпадам в отчаяние. Може би това ще ти се стори странно. Очевидно съм от онези хора, чиято потиснатост изглежда смешна. Но за мене тя е нещо много сериозно. Мисля си, след десет хиляди години докъде ще стигне всичко това? Нашата планета ще е изчезнала до тогава. Какъв е смисълът? Така си мисля и се качвам на погрешен автобус. Но когато съм щастлив, щастлив съм, без да имам особени причини. Въобразявам си, че съм много духовит например, че съм спечелил всички на моя страна, но нещата изобщо не стоят така.

Лейън въздъхна и се загледа в келнерката, която доля чашите им.

— Аз май ти ходя по нервите — рече Морган.

— Не, не е вярно — възрази Емили.

— Имам чувството, че е вярно, нали, Лейън? Ходя ли ти по нервите?

— Ни най-малко — мрачно отвърна Лейън.

— Склонен съм да мисля — подхвана отново Морган, — че нищо истинско не ми се е случвало досега; но когато се обръщам назад, виждам, че не съм прав. Баща ми умря, ожених се, жена ми и аз отгледахме седем дъщери. Дъщерите ни претърпяха обичайния брой злополуки и трагедии; пораснаха, омъжиха се, родиха деца, а някои се и разведоха. Сестра ми изкара два развода, или поне прекрати два брака, а майка ми остарява и паметта й изневерява… но все имам чувството, че всичко това е някаква измислица, нещо, което се е случило на някой друг, а не на мене. Все едно, че гледам отстрани с леко любопитство и си мисля: „Ето значи какъв е животът ми.“ Кой би предположил, че това е моят истински живот? Кой ли би предположил, че съм възнамерявал да опитам късмета си отново — втори, трети път, най-хубавите два опита от трите възможни. Изглежда, не мога да приема сериозно целия си живот.

— Хм, имам малко работа — прекъсна го Лейън, надигайки се от стола.

— Знам какво искаш да кажеш — каза Емили на Морган.

„Как ми се иска да разбера“ — ето какво трябваше да му каже. Маниерите му бяха ужасни (често си мислеше тя): пушеше твърде много и страдаше от хроническа кашлица, която сигурно щеше да го довърши, ядеше твърде много бонбони (всеки път, когато отвореше уста, насреща й лъсваха черните му пломби), ръсеше пепел по дрехите си, гризеше кожичките на ноктите си, чоплеше зъбите си, рошеше брадата си, не го свърташе на едно място, крачеше нагоре-надолу, чешеше се по корема, започваше да тананика разсеяно винаги когато дойдеше редът на някой друг да заговори, не бе умерен в поведението си. Обличаше се със скъпи дрехи, купени на старо, лекьосани и измачкани, лошо поддържани, а над тях носеше мръснозелен безформен шушляков анорак, чиято качулка бе обточена със сплъстена кожа, която би могла да бъде и маймунска. Миришеше на застоял тютюн. Когато носеше очила, те бяха покрити с толкова много отпечатъци от пръсти и мазни петна, че очите му почти не се виждаха. Винаги бе възбуден и непредсказуем в постъпките и думите си, понякога почти се вманиачаваше и макар да бе много мило от негова страна да поеме изцяло поддръжката на домакинските им уреди, факт бе, че често ставаше… хм, самонадеян е точната дума — нахален, склонен да командува, подчинявайки семейство Мередит на своята представа за тях, която бе толкова далеч от действителността. Позволяваше си твърде много и допускаше това, което не биваше да допуска. Говореше прекалено и доста объркано или ставаше излишно подробен и ги отегчаваше с дълги истории от вестниците, придружени от хитроумните забележки на внуците му, или цитати от „Справочник на потребителя“, а в някои моменти, когато трябваше да бъде общителен — когато Мередитови канеха и други гости, в навечерието на празника Всички светии например, той млъкваше и се свираше в някой ъгъл, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, с мрачно изражение на лицето. А когато той канеше гости! Е, колкото по-малко говорим за тях, толкова по-добре! Събираше боклукчии с професори по философия, слагаше малки деца до свещеници със слухови апарати…

Но веднъж, като минаваше покрай една книжарница, Емили съвсем случайно зърна на витрината увеличена снимка на първия полет на Уилбър Райт, приземил самолета в хоризонтално положение върху плажа на Кити Хок^[1]. Уилбър, с каскет и костюм, необикновено елегантен, застинал завинаги в напрегната, приповдигната и изкуствена поза, й напомни, неизвестно защо, за Морган и тя внезапно почувствува, че никога не бе му отдала нужното уважение. А друг път, когато включи касетофона, за да провери дали музиката е за пиесата „Хензел и Гретел“, тя откри, че Морган навярно си бе играл с него, защото внезапно се разнесе неговият дрезгав, приглушен от брадата му глас, преправен с немски акцент: „Ами сега? Къде бутон?“, а после се чу едно: „Ах, така ли!“ с японска интонация, последвано от две щраквания, като при изключване и включване отново на касетофона. „Рам, та-рам“ изпя той с глух и безжизнен глас, сякаш изшумоля целофан. Чу се звук от драсване на клечка кибрит, от издухване на облаче дим. „Ах ти, палавнико Пинокио! — произнесе весело. — Виждам, че пак си лъгал. Носът ти е пораснал с петнадесет сантиметра.“ След това прозвуча глухият му и хъхрещ смях на пушач: „Ха-ха-ха!“, който премина в кашлица. Но Емили не се засмя с него. Напрегна слух, бърчейки чело. Наведе се много близо над касетофона, със сериозно изражение, като се опитваше да разбере що за човек е Морган.