Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (2)

1

Би могло да се каже, че е човек, който се е разглобил на части или може би винаги е бил на части; вероятно се бе появил на бял свят разглобен. Различните части на тялото му изглеждаха халтаво свързани една с друга. Мършавите му космати крайници бяха съединени чрез грубо изпъкнали стави; обраслата му с черна брада челюст висеше закачена тромаво на черепа му като лешникотрошачка. Различните части от живота му също бяха отделени една от друга. Жена му не познаваше почти никого от приятелите му. Децата му никога не бяха виждали работното му място; не се намирало в безопасна част на града, казваше майка им. Хобито му от миналия месец — поставяне на нови струни върху развалено, купено от заложна къща банджо, под претекст, че на 42 години е станал изведнъж музикален — нямаше нищо общо с хобито от този месец: бе се захванал да пише научнофантастичен роман, който щял да му донесе слава и пари. Темата на романа — краят на Земята. Всички онези появили се напоследък летящи чинии според него принадлежали на същества, които знаели със сигурност, че нашата слънчева система ще изгори след година и половина. Те не бръмчали около Земята за едното удоволствие, а за да установят какви съоръжения ще им са необходими, за да ни прехвърлят на някоя друга планета, в една по-сигурна и далеч по-изрядна слънчева система. Бе написал първата глава, но срещаше трудности с първото изречение на втора глава.

Или погледнете дома му: висока тухлена къща в колониален стил в северната част на Болтимор. Дори и в тази ранна януарска утрин, когато слънцето бе само розово петно в матово бялото небе, ставаше ясно, че има някаква разпокъсаност в нея. Мраморната площадка пред главния вход бе изронена в краищата като стар калъп сапун, тежки дантелени пердета проблясваха на прозорците на първия етаж, но на втория, където спяха дъщерите му, пердетата бяха ушити от отделни парчета американско знаме, а на третия, където бе спалнята на майка му, те бяха отново дантелени и се спущаха като мъгла пред гъсталака от папрати на прозорците. А ако можехте да надникнете вътре, в бавно изсветляващия мрак на антрето, щяхте да откриете частиците от несвързаните светове на свързаните чрез роднински връзки хора: ученическите чанти на дъщерите му, захвърлени върху радиатора в антрето, който служеше и като лавица за пощата, рафт за пуловери и поставка за бележки; листовките на жена му от Лигата на жените избирателки, стегнати с ластик, които се издигаха като кула върху малката масичка във всекидневната; старата сумтяща хрътка на майка му, която сънуваше зайци и шаваше с лапи, докато спеше върху студеното тухлено огнище. Под дивана имаше дъска за отбелязване на точки на крибидж^[1]. (Никой не знаеше това. От седмици я смятаха за загубена.) Имаше и някаква картинна мозайка, наредена наполовина, с която сестрата на Морган, Бриндъл, запълваше дългите си безрадостни дни на стара мома — изглед от алпийско селце през пролетта. Църковната камбанария бе наредена, както и рамката от прави линии и цялата планинска верига с лилавите светлосенки, но Бриндъл положително никога нямаше да стигне до небето. Никога нямаше да успее да нареди цялото това еднообразие от ясносиньо, което бе фон на всичко останало.

В стъкления шкаф-библиотека близо до вратата на трапезарията редиците книги или се бяха наклонили на една страна, или срутили върху лавиците; захвърлените справочници на Морган отразяваха различните изблици на ентусиазма му (как се реставрират стари картини и мебели; как да се лекуват болести с билки; как да се отглеждат пчели на таван). Под тях лежаха колежанските албуми на жена му Бони, в които тя се явяваше като луничаво темпераментно момиче в спортните екипи на седем различни отбора, а под албумите бяха разкъсаните детски книжки на дъщерите му, учебниците им от началното училище и малкият дебел албум с автографи на майка му, чието заглавие изписано със златни букви, бе проядено от молци, плесен или просто от времето — от него бе останала единствено едва забележима лъщяща следа, сякаш охлюв бе прекосил тъмночервеното кадифе на зигзази, които по случайно съвпадение образуваха думата „Автографи“. (А върху първата пожълтяла страница беше написано с такъв елегантен и решителен почерк, какъвто днес можете да видите само върху някоя покана за сватба: Скъпа ми Луиза, вуйчо Чарли не е поет, затова и ще напише само името си тук — Чарлс Бриндъл, Коледа, 1911 г. — този малък непохватен израз на неумение се предаваше през годините недокоснат от времето, макар че човекът бе мъртъв повече от четвърт век и дори Луиза трудно би си го спомнила.) Върху най-долната лавица се намираше лъскава почетна значка на момичетата скаути, почти изцяло запазен рапан и фотоалбум от кафяв картон, в който снимките бяха лепени през такива големи промеждутъци от време, че цели поколения като че ли препускаха стремително по страниците му, нетърпеливи да достигнат края на пътя си. Тук бе снимката на бащата на Морган, Самюъл, като момче с къси до коленете панталони, а до него се мъдреше порасналият вече Самюъл на сватбата си с Луиза, подстригана късо, обута с лъскави чорапи. Тук бе и снимката на невръстния Морган, облечен с нескопосано плетено костюмче; до него — Морган на единадесет години, вдигнал на ръце малката си сестричка Бриндъл с такава неохота, сякаш предпочита да я изпусне. (Я вижте! Нима това не е същото плетено костюмче? Само че още по-измачкано и с ново петно или сянка отпред.) А после изведнъж Морган на двадесет и четири години, с по-къса от всякога коса, с мършав врат, застанал смутено до своята закръглена засмяна съпруга с първородната им дъщеря на ръце. (Никой не можеше да каже къде се е запиляла тяхната сватбена снимка, както и онова прословуто плетено костюмче, тъй като Ейми бе увита само в провиснала пелена.) Тук снимките спират за малко, за да си поемат дъх. Следват цели петнадесет страници, посветени на невръстната Ейми, всяка една снимка заснета от Морган в първото опиянение на гордото бащинство. Ейми спи, Ейми я хранят, Ейми се прозява, Ейми си разглежда юмручетата. Ейми се учи да седи. Ейми се учи да пълзи. Ейми се учи да ходи. Тя бе здраво дете с благоразумното изражение на майка си; изглеждаше по-реална от всички останали в албума. Може би това се дължеше на бавните й тежки стъпки, с които напредваше, страница след страница, през ранните стадии на своя живот. Открояваше се на фона на останалите като спрян филмов кадър. (Експертите се навеждат напред: някой сочи нещо на екрана с дълга показалка…) След това снимките отново се втурват напред във времето. Ето невръстната Джийн, после близначките с миниатюрните им очила, сетне Лиз, снета през първия ден в детската градина. Лентата преминава в цветна, с цветове, по-ярки от действителните, а декорът бе вече само плажен — винаги Бетани Бийч, щата Делауеър, понеже къде другаде мъж със седем дъщери би могъл да намери време за фотоапарата си? Като гледате албума му, вероятно ще останете с впечатлението, че семейството му се е радвало на една безкрайна ваканция. Бони беше вечно изгоряла от слънцето, а формите на тялото й преливаха леко от горната и долната част на ластичния й бански костюм. Момичетата бяха вечно намазани с кокосово масло и телата им лъщяха в оскъдните бикини; придържаха с ръце косите си, които вятърът духаше в лицата им, докато позираха усмихнати пред фотоапарата. Винаги усмихнати! Къде бяха сълзите и кавгите, съперничеството за любов, място и внимание в неговото сърце? Ами простудите и операциите на сливиците? Къде бе заекването на Моли? Или хроничните кошмари на Сюзан? Тези неща не бяха излезли на снимките. Момичетата се усмихваха, без да ги е грижа за нищо на този свят. Тъничка ивица по-светла кожа се показваше изпод краищата на бикините им, единствено доказателство за съществуването и на други сезони. Ах, ето го и Морган! В албума имаше по една негова снимка годишно, заснета накриво и не на фокус от някоя дъщеря — любителка във фотографията! Морган с измачкани плувки, които се спускат по бедрата му като клош-поличка, с космато тяло, недокоснато от лъчите на слънцето, напрегнал бицепси и навярно усмихнат. Но нима може да се твърди това със сигурност? Тъй като на главата му е кацнала тропическа шапка, купена от универсалния магазин „Л. Л. Бийн“, от която пада на свободни дипли мрежа против комари, напълно забулила лицето му.

Светлината бе проникнала вече до подножието на стълбите и изпращаше отблясъци нагоре по парапета, но покритите с килим стълби тънеха все още в мрак, а котката, която се промъкваше нагоре по тях, бе само една сянка; ивиците по тялото й бяха невидими, а заострената й муцунка проблясваше като бяло копие. Тя безшумно прекоси дъсчения под на горната площадка. Тръгна към задната северна спалня, спря се на прага й, а после влезе вътре така решително, че всяка става на изопнатото й тяло се открояваше ясно под кожата й. Приближи се до леглото на Бони, повдигна се на задните си крака, за да провери дали електрическото одеяло е включено — цап, цап по края на дюшека с опитна лапичка, а после заобиколи леглото, застана до Морган и отново затупа с лапичка по дюшека. Леглото бе по-топло откъм страната на Морган. Котката се сви напрегната и скочи върху гърдите му, а той изръмжа и отвори очи. Беше точно преди зазоряване, когато въздухът е сякаш видим; грапав като филц, той постепенно се наслояваше и всеки миг щеше да добие цвят. Завивките върху леглото напомняха пейзаж от натрошени, назъбени канари; по горните ъгли на стаята се стелеше сивкава мъгла, като издигащ се от бомбардирани сгради пушек. Морган скри лице под завивката.

— Изчезвай! — изсъска той на котката, но тя само измърка и погледна косо настрани, преструвайки се на глуха.

Морган седна в леглото. Отхвърли котката от себе си, запрати я към Бони (гнездо от смотана кестенява коса, голо луничаво рамо) и се измъкна от леглото.

През зимата той спеше с ватено долно бельо. Имаше дрехите си (всички дрехи) за театрални костюми и му беше приятно, докато се влачеше към банята с олюляваща се походка, да подръпва нагоре дългите си наполеонки и да рови в брадата си като герой от златната треска в Клондайк. Върна се в спалнята с по-ведро и оптимистично настроение, след като бе зърнал лика си в огледалото на банята: предстоеше му да вземе някои решения. Щракна лампата на вградения гардероб и остана замислен пред него, докато решаваше какъв да бъде днес. Многобройните му дрехи висяха плътно наблъскани до измачканите поли и блузи на Бони — моряшки костюми, военни костюми… Те изглеждаха като театрални одежди, задигнати от пътуваща оперета. Над тях бяха шапките му, натрупани една връз друга върху рафта по цялата му ширина и дълбочина. Посегна и извади плетена моряшка шапка, нахлузи я върху главата си и се огледа в цял ръст в огледалото: китоловец. Свали я, после пробва огромна кожена шапка с широка периферия, която буквално „погълна“ главата му и скри очите му. Ах, отново Клондайк! Намъкна върху наполеонките си чифт измачкани всекидневни кафяви панталони и ги прихвана с раирани тиранти, та да може да припъхва палци в тях. Разгледа внимателно физиономията си в огледалото. После отиде до скрина и затършува в най-долното чекмедже.

— Бони! — извика.

— Хмм.

— Къде са чорапите ми от битпазара?

— Какво?

— Грубите вълнени туристически чорапи.

Тя не му отговори. Трябваше да слезе бос по стълбите, като си мърмореше под носа: „Проклети чорапи! Проклета къща! Нищо не е на мястото си! Нищо не е на мястото си, когато ти потрябва!“

Отвори вратата на черния вход, за да пусне кучето навън. Струя студен въздух нахлу в кухнята. Плочките на пода бяха ледени под краката му. „Проклета къща“ — промърмори той отново. Застана пред кухненския плот със стисната между зъбите незапалена цигара и напълни кафеварката, загребвайки с лъжица от кафето.

Кухненските шкафове се издигаха чак до високия боядисан в слонова кост таван. Бяха натъпкани с неизползувани от никого, потъмнели сребърни сервизи за чай и прашни съдове. Пред тях бяха наблъскани бутилки с кетчуп, кутии с житни храни и мръсни пластмасови комплекти за сол и пипер с оризови зърна в солта, останали от миналото лято, когато всичко се слепваше от влагата. Проклета къща! Нещо не бе наред в нея. Беше така голяма, тържествена и елегантна — сватбен подарък от бащата на Бони, който бе богат човек. Тя беше наследила част от парите му. Когато децата изпълниха мансардния етаж, именно Бони се обади по телефона на бояджиите и винаги тя викаше майстори, за да сменят счупените стъкла на прозорците, да закачат капаците им, увиснали на пантите си, да запълнят пукнатините във външната мазилка, проядена на места от бръшляна, но Морган все имаше чувството, че къщата затъва. Ех, можеше просто да я изпразнят от всичко и да я подредят отново, мечтаеше си понякога той. Или да я продадат! Да я продадат и да приключат с нея, да си купят една по-обикновена, по-спретната къща. Но Бони не искаше и да чуе — пазарната цена на къщата нараствала, той не разбирал от тези работи. Все така ставаше, че когато повдигаше този въпрос, никога не улучваше подходящия момент.

Трите по-малки спални, предназначени за изискан брой деца, едва побираха дъщерите на Морган, а Бриндъл и Луиза живееха заедно на третия етаж върху ограничена площ и в изнервена атмосфера. Поляната пред къщата, където бащата на Бони вероятно си бе представял, че ще си играе крокет, бе задръстена от ръждясали велосипеди и разнищени плетени мебели. Днес наоколо никнеха като гъби жилищни блокове, съседските къщи биваха разделяни на апартаменти и в тях се настаняваха какви ли не младежки тумби, а уличното движение с всеки изминал ден ставаше все по-интензивно. Сякаш живееха в центъра на града! Е, добре! Самият Морган бе израснал в града и не се отнасяше отрицателно към градския живот. Все пак не можеше да се начуди как се е стигнало до това положение. Доколкото си спомняше, имаше съвсем други намерения. Право да си каже, беше взел жена си заради парите й, което не значеше, че не я обича; просто бе впечатлен от увереността, която, изглежда, й даваха парите. Те сякаш кръжаха над лявото й рамо, намятайки я с някакъв плащ на издръжливост и способност. В периода на ухажването Морган специално си бе купил шапка с орел отпред, сякаш бе собственик на яхта, бели моряшки панталони и блейзер с метални копчета — костюм, с който ходеше на гости в лятната вила на семейството й. Седеше навън на терасата, най-после намерил ролята си, и въртеше в ръце столчето на чашата с тропически пунш, който бащата на Бони настояваше да приготви лично за него — макар че всъщност Морган не пиеше, не можеше да пие и никога нямаше да се научи да пие. Алкохолът развързваше езика му, караше го да се издава — поне така му се струваше. А той се стараеше да играе добре ролята си.

Пак в рамките на ролята той бе поискал ръката и от нейния баща. И много се изненада, когато я получи: та той бе само един студент без пукнат грош и с неизвестно бъдеще. Освен това знаеше, че външността му не е нищо особено. (По онова време не носеше брада, а в лицето му имаше нещо маймунско и недодялано.) Когато излизаше с Бони, например на гости у някоя нейна приятелка, имаше чувството, че се движи с фалшиви документи. Сякаш бе влязъл в кожата на чужд човек. Само Бони се чувствуваше там в собствени води — безгрижно, приятно момиче, по-голяма от него с две-три години, с къдрава кестенява коса, която се спускаше ниско върху тила й в пухкава конска опашка. По-късно Морган разбра, че баща й, изглежда, си беше направил добре сметката. Когато си достатъчно богат, навярно е разсъждавал той, няма значение за кого се жениш: животът ти ще продължи да тече постарому. И така той бе дал благословията си, подарил им бе тази къща с надеждата, че нищо няма да се промени. За щастие умря скоро след сватбата им. Така и не видя тайнствения начин, по който къщата започна да затъва надолу, настрани, както и всичко останало, което ставаше в нея. Беше му спестена гледката, която Бони предлагаше със своите тиролски поли (някога така ефирни, така елегантни), започнали една по една да провисват на подгъва, и със своите блузи, които се бяха скъсили неизвестно как и се измъкваха от полата й, издути като пълни торби.

— Баща ти отдавна да е продал тази къща — често й повтаряше Морган. — Колкото и да е нараснала пазарната й цена, щеше да ти каже да си купиш нова.

Но Бони недоумяваше:

— Че защо? Защо да я продавам? Какво й е на къщата? Поддържам я добре. Току-що оправиха покрива. Миналия май я боядисахме.

— Да, но…

— Всъщност какво те тревожи? Можеш ли да назовеш поне едно повредено нещо? Назови го и аз ще го поправя. Всеки сантиметър от тази къща е в идеално състояние, а от фирмата „Дейви“ току-що изпратиха градинари да наторят дърветата.

Да, но.

Морган излезе, за да прибере вестника си. Усети боцкането на острите връхчета заскрежена трева по босите ходила. Всичко наоколо му блестеше. По леда на ваничката за птиците се търкаляше малка гумена топка. Съскащ от студ, той хукна обратно към къщи и затръшна вратата след себе си. Дочу звъна на нечий будилник отгоре, зазвънял сякаш от трясъка на вратата. Дъщерите му скоро щяха да плъпнат из къщата. Морган извади от вестника страниците с новините и комиксите, постави ги върху един кухненски стол и седна отгоре им. После запали цигара и се зачете в специализираните обяви.

Загубена бяла сватбена рокля, номер 10. Ако я върнете, няма да ви задаваме въпроси.

Ухили се с цигарата в уста.

В този миг влезе Бони с отпусната походка, тътреща чехлите си, но още неуспяла да закопчее пеньоара си до долу. Косата й бе разрошена, върху едната й буза се спущаше дълбока бразда — отпечатък от възглавницата.

— Замръзнало ли е? — попита. — Има ли скреж на земята? Смятах да покрия чимширите.

Тя повдигна пердето, за да погледне навън.

— О, господи, замръзнало е!

— Ммм?

Бони отвори вратата на един шкаф и затрака с нещо. Потъмнял сребърен пепелник се озова между страниците на вестника му. Морган изтръска в него пепелта от цигарата си.

— Чуй това — каза й. — Намерено бижу в зоологическата градина „Друид Хил Парк“. Този, който позвъни, трябва да го опише. — Ще се обадя и ще кажа, че съм загубил диамантен пръстен.

— Как така? — попита Бони.

Тя извади яйца от хладилника.

— Хм, едва ли някой си е сложил истински перли или платинени гривни за зоологическата градина, но много хора носят годежни пръстени, нали така? А освен това един пръстен може лесно да се опише. Да, ще кажа, че съм загубил пръстен. Точно така.

— Може да си прав — рече Бони, като счупи едно яйце в ръба на тигана.

— Загубена горна челюст. С голяма сантиментална стойност — прочете Морган на глас.

Бони изсумтя презрително.

— Това за сантименталната стойност го измислих — каза й той.

— Никога не бих се досетила — отвърна Бони.

До слуха му достигаше шум на боси крака, шляпащи горе, от течаща вода, от бучащи сешоари. Миризма на филтрирано кафе изпълни кухнята и се смеси с острия мирис на дима от „Камълс“. О, той отново влизаше в темпо. Бе успял да се впише в новия ден. Разгъна по-широко вестника.

— Страшно си падам по специализираните обяви — обади се след малко. — Направо гъмжат от лични истории.

— Ще занесеш ли обувките на поправка тази сутрин?

— Хм? Чуй това: М. Г. Нищо не е простено и никога няма да бъде.

Бони постави пред него чаша кафе.

— Ами ако се отнася за мене? — попита Морган.

— Кое?

— М. Г. Морган Гауър.

— Нима си извършил нещо непростимо?

— Не може да не си зададеш този въпрос, като видиш такава обява. Не може да не се замислиш…

— О, Морган — въздъхна Бони, — защо винаги вземаш присърце всичко, което се пише по вестниците?

— Защото чета личните обяви — отвърна той и обърна вестника на другата страна. — Търси се — прочете на глас — началник на геотехническа лаборатория.

(От петнадесет години той ужким все си търсеше по-добра работа. Не че очакваше да я намери.)

— Ето една! Квалифицирана танцьорка за бар.

— Ха!

Семейството на Бони го бе назначило за управител на един от железарските им магазини. Беше от мъжете, които все майсторяха нещо — все човъркаха, все оправяха туй-онуй. Когато бе в гимназията, учителят му по вероучение се бе оплакал веднъж, че Морган прекарал годишното събрание на методистите приклекнал в ъгъла, разговарящ през рамо, докато поправял течащата тръба на радиатора.

— Търси се барманка, прислужник за кучета, оператор на асансьор…

Най-много харесваше оригиналните обявления. (Частен шофьор за възрастен джентълмен, желателно е да има познания върху творчеството на Омир.) От време на време дори отговаряше на някоя и друга обява. Дори се хващаше на работа за няколко дни. И изчезваше от железарския магазин, като го поверяваше на подчинения си чиновник. После вуйчото на Бони, Оли, научаваше за това и довтасваше побеснял при Бони, а тя ту въздишаше, ту се смееше и питаше Морган какво си въобразява, че прави. Това й беше хубаво на жена му, че не се ядосваше лесно. Животът просто я носеше редом с него. Сега, когато тя мина покрай него с кана портокалов сок, посегна и обхвана бедрата й или по-скоро се опита да ги обхване; тя си мислеше за нещо друго.

— Къде е Бриндъл? Къде е майка ти? — попита: — Стори ми се, че чух майка ти да става много отдавна.

Той остави страниците с обявите настрани и издърпа изпод себе си другата част на вестника: новините. Но вътре нямаше нищо, което да заслужава да се прочете. Самолетни катастрофи, влакови катастрофи, пожари… Прелисти страниците и стигна до некролозите:

— Мисис Грим. Възторжена почитателка на операта — прочете той на глас. — Тили Абът, колекционер на напръстници. О, боже!

Дъщерите му бяха започнали да слизат долу. Препираха се в антрето, изпускаха книги на пода, а от транзисторите им се разнасяха няколко различни мелодии едновременно. Под звуците на електрическите китари отекваше дълбокият твърд тътен на ударните инструменти.

— Пийтър Джейкъбс, на 44 години — прочете Морган. — На 44! Как се умира на 44 години!

— Момичета! — извика Бони. — Яйцата ще изстинат.

— Ужасно мразя, когато не казват от какво си е отишъл човекът — забеляза Морган. — Поне да напишат след продължително боледуване. Искам да кажа, че продължителното боледуване ще е по-добре, отколкото нищо. А тук само се казва неочаквано се спомина.

Наведе се напред на стола си, за да пропусне някой да мине зад него.

— На 44 години! Естествено, че е било неочаквано. Мислиш ли, че е било инфаркт? Какво друго?

— Морган, не ми се иска да се интересуваш толкова много от некролозите — отвърна Бони.

Тя трябваше да повиши глас: момичетата вече бяха превзели кухнята. Всички говореха ведно за контролни по история, за момчета и пак за момчета, за мотори, за баскетболни състезания, кой бил взел нечия грамофонна плоча и изобщо не я върнал. Говорело се, че някакъв певец бил умрял (една от дъщерите му заяви, че и тя щяла да умре, ако слухът излезел верен). Ейми си играеше нещо с тостера. Близначките бъркаха с миксера плодовата си напитка. Отнякъде изхвърча учебник по френски и цапардоса Лиз по тила.

— Не мога повече да живея в тази къща! — заяви тя. — Нямам нито минутка спокойствие. Всички се заяждат с мене! Ще се махна оттук! — Но само си наля чаша кафе и седна до Морган. — За бога! — обърна се към Бони. — Какво е това на главата му?

— Чувствувай се свободна да се обръщаш с въпроси направо към мене — рече Морган. — Имам отговор за случая. Не се стеснявай!

— Трябва ли да носи тези свои шапки? Дори вкъщи си ги слага. Защо трябва да изглежда като смахнат?

Това беше неговата тринадесетгодишна дъщеря. Едно време може би щеше да се засегне от тези думи, но вече бе свикнал. Когато ставаха на единадесет-дванадесет години, те сякаш се променяха изцяло. Като малки ги обичаше. Появяваха се на бял свят такива едни мънички и грозни, бузести, къдрокоси и спокойни, топуркащи предано след него, а после съвсем неочаквано започваха диети, отслабваха, изнервяха се и се източваха далеч над майка си. Изправяха косите си с щипки, докато увисваха като воал покрай лицата им. Вместо роклите си намъкваха избелели джинси и тесни тениски. А вкусът им спрямо момчетата беше отвратителен! Направо отвратителен! Не можеше да повярва на очите си, като виждаше какви твари мъкнеха вкъщи! На всичко отгоре престанаха да го намират прекрасен. Разправяха, че ги излагал. Не можел ли да обръсне брадата си? Да подстриже косата си? Да се държи достойно за възрастта си? Да се облича като другите бащи? Защо пушел тези цигари без филтър и обирал с пръсти власинките тютюн, полепнали по езика му? Съзнавал ли, че непрекъснато си тананикал, дори и на масата, даже и сега, когато му задавали тези въпроси?

Той се опита да спре с тананикането. За известно време премина на лула, но мундщукът й се пукна на две, когато го захапа. А веднъж дори се подстрига по-късо от обикновено и подряза брадата си тъй ниско, че тя стана квадратна, следвайки извивката на челюстта му. Приличала на изкуствена, казаха те. Изглеждала като дървена!

Имаше чувството, че е яхнал някакво неспокойно и буйно животно и докато се мъчеше да запази равновесие, се усмихваше блажено, без да издава страха си.

— Вижте го! Бос е! — отбеляза Лиз.

— Шт! Върни кафето обратно — нареди й Бони. — Знаеш, че още не ти е разрешено да пиеш кафе.

Най-малката им дъщеря, Кейт, влезе в кухнята с куп учебници. Не бе навършила единадесет години и все още имаше бузестото весело лице на Бони. Минавайки зад седналия Морган, тя вдигна шапката му, целуна го по косата отзад и отново я нахлупи на главата му.

— Сладурана! — промърмори Морган. Може би трябваше да имат още едно дете.

Когато всички сядаха около масата, човек не можеше дори да свие лакти. Морган реши да се оттегли. Надигна се от мястото си и се измъкна заднишком от стаята, като човек, който напуска компанията на кралска особа, та дъщерите му да не забележат скритата зад гърба му страница с комиксите от вестника. Влезе във всекидневната, шляпайки с босите си крака. От един транзистор се разнасяше „Фантастичен любовник от пластмаса“ и Морган се спря, за да потанцува малко бос върху килима. Майка му го наблюдаваше строго от канапето. Беше дребна, прегърбена старица с все още черна като смола коса, опъната назад с гребени от полирана черупка на костенурка, изпод които тя изскачаше, виеща се и буйна. Тя седеше скръстила в скута си ръце, изпъстрени със старчески петна и вени; носеше рокля, която падаше на свободни гънки около тялото й и изглеждаше с няколко номера по-голяма.

— Защо не си на закуска? — попита я Морган.

— О, ще почакам всичко оттатък да утихне.

— Но Бони ще бъде в кухнята цяла сутрин!

— Когато станеш на моите години — подхвана Луиза, — храната ще е почти единственото ти удоволствие, затова нямам никакво намерение да се храня надве-натри. Искам една хубава и топла английска кифличка, обилно напоена с масло, която да се реже не с нож, а с вилица, и чаша горещо кафе с бита сметана. Искам да закуся на спокойствие! На тишина!

— Бони ще получи удар — рече той.

— Не бъди глупав! Бони не обръща внимание на такива неща.

Майка му навярно имаше право. (Бони бе с широко сърце, приемаше всичко спокойно. Всъщност Морган беше този, който се чувствуваше потиснат от съжителството с майка си.) Той въздъхна и седна на дивана до нея. Разтвори вестника.

— Не сме ли делник? — попита го тя.

— Да — промърмори той.

Майка му смъкна с пръст вестника, за да види лицето му.

— Няма ли да ходиш на работа?

— След малко.

— След малко? Часът е седем и тридесет, Морган, а ти още не си се обул. Знаеш ли какво съм свършила днес? Оправих си леглото, полях папратите, лъснах хромовите кранчета в моята баня; а през това време ти седиш и четеш комикси, докато сестра ти горе спи като пор. Какво става с моите деца? Откъде са наследили този мързел? След малко значи!

Той се предаде. Сгъна вестника и рече:

— Добре, майко.

— Приятен ден! — пожела му тя ведро.

Излезе от стаята, като остави майка си да седи със скръстени върху скута ръце, доверчива като дете, в очакване на английската си кифличка.