Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (51)

1

Той стоеше в дрогерията и очакваше рестото си. Бе купил пакет „Камълс“, кутийка с хапчета против кашлица и вестник „Тиндел Уийкли Газет“. Касиерката маркира покупките му, но после се заговори с друг клиент. Наистина било студено, съгласи се тя, доста студено за март. Котката й не се отделяла от печката и трябвало да облича на кучето си червеното му карирано палтенце. Тя държеше рестото на Морган в свитата си ръка, подрънквайки разсеяно монетите. Морган стоеше и чакаше — непознат брадат мъж с очила, който не представляваше интерес за нея. Най-после той се предаде и разтвори вестника. Обичаше много „Газет“. Хвърли бегъл поглед на личните обяви. Аз няма да съм отговорен, аз няма да съм отговорен…

В рубриката Загубени и намерена вещи прочете, че някой си бе загубил фикуса. Боже мой, какво ли не губеха хората! Каква небрежност цареше в живота им! Пълен комплект тенджери бе намерен насред шосето за Северен Дийл. Гривна-амулет — на паркинга на гимназията.

А сега да погледне некролозите. Мери Лукас, дългогодишна жителка на Тиндел. Както и Пърл Джо Паскал, Морган Гауър и…

Морган Гауър, управител на железарски магазин.

„Морган Гауър, 53-годишен, живущ в Тиндел, умря вчера след продължително боледуване. Той бе управител на един от магазините на «Кълън — железарски стоки» в Болтимор. Остави…“

Вдигна глава и се огледа. Дрогерията бе облицована със старо тъмно дърво, а рафтовете бяха оскъдно заредени. На някои от тях имаше само по една стока — кутия с изръфани краища, пълна с пликчета бонбони; туба с шампоан с лепкава зелена запушалка. Нямаше съмнение, че се намира в реално съществуващо място, което миришеше на мокър картон. Продавачката приличаше на изкопаемо, кожата й бе набръчкана като юрган на баклавички, а очилата й висяха на верижка около врата й.

„… остави своята съпруга, по баща Бони Джийн Кълън, и седем дъщери: Ейми Г. Мърфи, живуща в Болтимор; Джийн Г. Ханли, също от Болтимор; Сюзан Гауър от Шарлотсвил, Вирджиния…“

— Господине — произнесе продавачката, протегнала ръка с рестото.

Той сгъна вестника и прибра парите в джоба си.

Навън го посрещна студен влажен вятър. Беше неделя сутрин. Улиците бяха пусти и тротоарите изглеждаха по-широки и по-бели от обикновено. Всички други магазини бяха затворени — малкият универсален магазин, бакалията, бръснарницата. Мина бавно покрай тях. Пикапът му бе паркиран пред козметичния салон. Червената будка от шперплат, която се издигаше над откритата му товарна платформа (надписът „Куклено шоу — Мередит“ се извиваше в дъга от едната до другата страна на будката), поскърцваше на вятъра. Морган се качи в кабината на пикапа. Отвори пакета цигари и запали една. Закашля се със своята обичайна суха, отсечена кашлица и отново разтвори вестника.

„… Каръл Г. Хейнс, също от Шарлотсвил; Елизабет Г. Уинг от Нашвил, Тенеси…“

Остави вестника и включи мотора.

Идиотски вестник; тъпи провинциални редактори! Те поне трябва да имат благоразумие, благоприличие и да проверят една такава новина, преди да я публикуват. Къде са критериите им? Нима това се нарича журналистика?

Подкара нагоре по главната улица, като изпускаше кълбета дим от цигарата си. На пресечката с Хауъл Стрийт светофарът беше червен. Удари спирачки и хвърли кос поглед на вестника.

„… Моли Г. Абът от Бъфало, щата Ню Йорк; Катлин Г. Бръстейн от Чикаго…“

Някой зад него изсвири с клаксон и той потегли отново. Свърна от Хауъл Стрийт в малка уличка, напомняща лунен пейзаж с пожълтялата си глина, по която бяха захвърлени няколко празни бутилки бира, и излезе на магистралата. Пред него се намираше паркът с караваните. Върху олющена метална табела пишеше: Тинделска мера — собственик Дж. Праут. Зави вляво по насипан с чакъл път и мина край управата — каравана с аеродинамична форма, чиито стълби от шлака и сандъчета с цветя се опитваха да й придадат вид на нещо постоянно. „Както и майка си, Луиза Бриндъл Гауър, продължаваше да кънти в ума му упорит глас, сестра Бриндъл Г. Т. Робъртс и единадесет внучета.“ Зад караваната на управата имаше цяла дузина по-малки каравани, разположени хаотично една спрямо друга. Сякаш бяха захвърлени там от капризно дете заедно с боклуците около тях — използувани резервоари за бутан, дюшек на ръждиви петна, изтърбушен диван, между чиито две възглавници растеше дръвче. Морган мина покрай стара жена, облечена с мъжко палто. Паркира пред малка зелена каравана и излезе от пикапа. Старата жена се обърна, за да погледне след него, и отмахна няколко посивели кичура коса, паднали върху очите й. Явно се готвеше да подхване разговор. Морган се правеше, че не я забелязва. Втурна се към караваната с ниско наведена глава. Почувствува устата си твърде голяма. Имаше — наблюдавайки се безпристрастно отстрани — всички физически симптоми на… срам; да, точно така. Колко странно! Почувства се недостатъчно прикрит от шапката си, която приличаше на каскет с тясната си козирка. Преди да се засуети пред вратата на караваната, вдигна нагоре яката на якето си.

— Май ви е студено? — извика жената с тънък, звънък глас.

Той се наведе още по-ниско над ключалката.

— Ало! Мистър Мередит!

„Опелото ще се извърши в тесен кръг.“

Емили приготвяше закуската. Замириса му на бекон — специалното им неделно угощение. Джош щапуркаше из всекидневната, облечен с широк кадифен гащеризон с увиснала презрамка. Морган го вдигна на ръце и той радостно се засмя.

— Купи ли си вестник? — попита Емили.

Той свали Джош на пода и отвърна:

— Не.

Беше го оставил в пикапа. По-късно щеше да го изхвърли. Не разбираше защо се чувствува така неловко. Всъщност Бони трябваше да се чувствува неловко. (Защото тя именно го е направила, предположи той. Разбира се, че е тя! Не ще и съмнение.) Що за глупава реакция от негова страна! Замисли се за себе си, все още зашеметен, с някакво любопитство. Дори стойката му изглеждаше плаха — начинът, по който премина от единия до другия край на караваната, колкото се може по-безшумно, приведен, със сведена глава, сякаш се опитваше да не смути въздуха. Премина от всекидневната (един диван под нисък прозорец с отвор за вентилация) през тесен проход между плот и маса, който представляваше кухнята им. Провирайки се зад Емили, той я целуна по тила. Точно там прешлените й се издигаха леко в малко хълмче, което му напомняше за вълнообразния ръб на някоя раковина. Продължи към спалнята с един-единствен вграден скрин и легло. Портативно детско креватче заемаше цялото останало място. За да стигне до малкия гардероб със завеса в единия ъгъл, трябваше да се покатери през леглото. Свали шапката си и я постави на рафта до куфара на Емили. Съблече якето си и го закачи на закачалка. Беше го купил миналия ноември от един магазин, който се казваше „Пестеливият Фред“. Тъй като бе оставил излишните си дрехи в Болтимор при бягството им, той откри, че няма нищо достатъчно топло, с което да изкара зимата, и бе платил пет долара за това тежко синьо яке, което навярно някога е било част от униформа на военновъздушните сили, макар да беше без никакви нашивки, овехтяло и потъмняло вече. Очевидно всички отличителни знаци бяха махнати, а на тяхно място по ръкавите и през единия джоб бяха останали само шевове. Предполагаше, че това е направено според някаква наредба. Не искаха никой да се представя за офицер. Да, съвсем благоразумно. Но понякога обичаше да си въобразява, че нашивките му бяха отнети публично. Представяше си сцена на бойно поле — мъже, застанали мирно в редици, зов на сигнална тръба, барабани и той пристъпя енергично напред, командуващият офицер му смъква нашивките само с един драматичен жест. Винаги когато си мислеше за това, тялото му се изопваше в якето, а лицето му придобиваше безстрастното изражение на човек, който умишлено безразсъдно е погубил живота си. Все пак знаеше, че това беше яке, което никому не правеше впечатление. А шапката му бе от така наречените гръцки моряшки каскети, но всъщност в нея нямаше нищо гръцко, нито пък моряшко; днес ги носеха всички, даже и местните гимназистки, които килваха козирките им над разбърканите си къдрици.

Той изми ръцете си в малката баня и се върна в кухнята. Емили сервираше закуската. Седна на масата и се загледа в двете тънки парчета бекон, които тя сложи в чинията му.

— Ела да ядеш, Джош — извика Емили.

Джош караше тенекиено трамвайче по външния край на дивана. Той го донесе със себе си на масата, като важно пристъпваше с несигурната си походка; бе подчертано кротък. (Беше най-тихото, най-покорното дете, което Морган познаваше.) Изглежда, му бе трудно да прегъва късите си пълнички ръце, тъй като беше навлечен с много ризи и пуловери. Емили го вдигна и го сложи на стола му.

— Какво е това? — попита той, като посочи чашата си.

— Портокалов сок, Джош.

Детето отхапа парченце бекон, а второто парченце „подаде“ на трамвайчето си през предното стъкло.

— Пусна ли писмото ми? — попита Емили Морган и седна на стола срещу него.

— Какво писмо?

— Писмото ми до Джина, Морган.

— А, да. Пуснах го в кутията пред пощата.

— Значи ще пристигне в Ричмънд до вторник.

— Е, може и в сряда.

— Ако ми пише на същия ден, може да получа писмо в петък.

— Ммм.

— Макар никога да не ми пише на същия ден.

— Така е.

— Как ми се иска да е по-редовна в кореспонденцията!

Той не каза нищо. Тя вдигна очи към него.

— Какво има?

— Какво да има?

— Изглеждаш особен.

— Нищо ми няма.

Тя започна отново да маже препечената си филийка с масло. Ръцете й бяха побелели от студа, а ноктите — посинели. Извитите мигли хвърляха леки сенки върху бузите й. Порази го фактът, че тя не бе се променила. Година след година, докато всички покрай тях старееха, Емили запазваше своето младо, бледо, гладко лице, а нейните светли очи й придаваха неизменен израз на невинност. Носеше същия стил дрехи както едно време. Прическата й бе същата — плитки, вдигнати горе на главата, и няколко разпилени кичура коса се виеха като тирбушончета по врата й, като загатваха за тайна мекота — винаги възможна, никога неосъзната, — която все още го вълнуваше.

Е, добре, той щеше да отиде в редакцията. Разбира се, че ще отиде. Щеше да вдигне скандал. „Погледнете тук, какво значи това? Вие никога ли не проверявате фактите? Морган Гауър, управител на железарски магазин! Къде е вашето чувство за отговорност? Аз съм Морган Гауър! Ето ме тук пред вас!“

А те щяха да кажат: „Не сте ли господин Мередит, който работи за младия Дъруд?“

Всъщност той нямаше какво да им каже.