Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Morgan’s Passing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
vesi_libra (2011)

Издание:

Ан Тайлър. Превъплъщенията на Морган

Американска. Първо издание

Превела от английски: Виолета Кюмюрджиева

Рецензент: Вера Ганчева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Ада Митрани

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Евекил Лападатов

Коректор: Евдокия Попова

ДИ „Народна Култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 4

 

Дадена за набор: октомври 1986 г.

Подписана за печат: януари 1987 г.

Излязла от печат: февруари 1987 г.

Формат 84X108/32

Печатни коли 19, Издателски коли 15,96, УИЩ 17,64

Литературна група — ХЛ. 04/95366 23411/5637–285–87

Цена 2,04 лв.

История

  1. — Добавяне

2

Морган се носеше по тротоара в галоп, с коравите си кожени ботуши, които скриваха хавлиените чорапи под тях, напълно неподходящи за клондайкския му костюм. Бе облякъл маслиненозеления си анорак, купен с намаление от „Сънис Сърплъс“. Железарският магазин се намираше в центъра на града, твърде далеч, за да ходи дотам пеш, а за нещастие колата му бе разглобена на части, разхвърляни по целия под на гаража, и още не бе я сглобил. Трябваше да вземе автобуса. Тръгна към автобусната спирка, като подръпваше от цигарата, която държеше между палеца и показалеца си, а изпод широката периферия на шапката му се издигаше облак цигарен дим. Мина край цяла редица еднотипни къщи, край жилищен блок, а после край дрогерия, будки за вестници и зъболекарски приемни. Под едната си мишница стискаше кафява кесия, в която бе сложил мокасините си. Те отиваха чудесно на костюма му „ала Даниел Бун[1]“. Така ги беше износил, че меката кожена подметка се бе пробила отпред на пръстите. На края на пресечката свърна и влезе в „Поправка на обувки — при Фреско“. Харесваше миризмата на обущарницата; миризма на кожа и машинно масло. Може би трябваше да стане обущар. Но когато влезе вътре и звънчето над вратата издрънча, той не намери никого — видя само отрупания с шила, моливи и квитанции тезгях, зад който бе шкафът с прегради, натъпкани с обувки, и чаша кафе, която изстиваше до черната шевна машина.

— Фреско! — извика.

— Тук съм — обади се глас от дъното на обущарницата.

Морган остави пакета на тезгяха, заобиколи го и застана от вътрешната му страна. Издърпа някакъв ботуш за работа, с подкован с мед нос. Къде ли ги купуват тези? Сигурно щяха да му свършат добра работа. Звънчето над вратата издрънча отново. В обущарницата влезе дебела жена с кожена наметка, без съмнение обитателка на новите жилищни блокове. По краищата на наметката й висяха малки главички на животни, захапали собствените си вретеновидни опашки. Жената решително тупна върху тезгяха официален сандал с тънко токче.

— Бихте ли ми казали какво смятате да правите с този сандал? — попита тя.

— Какво ще го правя ли? — учуди се Морган.

— Не виждате ли, че токчето пак се е счупило. Счупи се точно когато влизах в клуба, а именно вие го поправихте последния път. Изглеждах като кръгла глупачка, като малоумна…

— Хм, какво да ви кажа! — промърмори Морган. — Тази обувка е италианска.

— Е, и?

— Токчето е кухо.

— Нима?

И двамата погледнаха токчето. То изобщо не беше кухо.

— Много ги има — продължи Морган. Загаси цигарата си и вдигна сандала. — Тези италиански обувки са с кухи токчета, за да се пренасят в тях наркотици. Така че съвсем естествено е да са слаби. Контрабандистите отпорват токчетата, без изобщо да ги е грижа за обувките; не проявяват ни най-малък усет към работата си. Заковават ги обратно надве-натри, продават обувките на някой нищо неподозиращ магазин… но, разбира се, от тях вече нищо не става. О, колко още подобни истории бих могъл да ви разкажа! — Поклати глава. Жената го гледаше с присвити очи; едва забележимите бръчици около тях станаха по-дълбоки. — Е, добре — заключи той с въздишка, — до петък сутринта тогава. Име?

— Хм… Петърсън — отговори тя.

Морган издраска името й на гърба на някаква квитанция и я постави с обувката в една преградка на шкафа.

След като жената излезе, той написа бележка на Фреско с указания за мокасините си.

Гауър. За поправка! Не мога да живея без тях!

Пъхна мокасините с навитата на руло бележка в тях до сандала на жената. После бързо излезе от обущарницата и с делови жест запали нова цигара под заслона на шапката си.

На тротоара го очакваше хрътката на майка му. Бе вирнала муцуна и наострили уши като индиански колиби. Морган се закова на място.

— Бягай вкъщи — нареди й той. Тя завъртя опашка. — Бягай вкъщи! Какво искаш от мене? Какво съм ти направил?

Тръгна към автобусната спирка. Хрътката го последва със скимтене, но той се престори на глух. Ускори ход. Скимтенето продължи след него. Обърна се кръгом и й тропна с крак. Мъж в пардесю спря, после се завъртя в кръг около Морган от разстояние, хрътката обаче само приклекна; дишаше шумно и го гледаше очаквателно.

— Защо трябва да се влачиш след мене? — попита я Морган.

Спусна се към нея, за да я сплаши, но тя не се мръдна от мястото си. Разбира се, трябваше да я заведе у дома, а никак не му се искаше. Не му се биеше целия път обратно до вкъщи, след като бе излязъл оттам така забързано и бодро. Ето защо се обърна и се втурна напред, като придържаше шапката на главата си и тропаше тежко по тротоара, следван по петите от хрътката. По едно време тя започна да губи кураж. Морган усети това, макар че не посмя да се обърне. Усети я как се колебае, а после спира, ококорила очи след него и конвулсивно размахала опашка. Морган се улови за гърдите, които здравата го боляха, и със сетни сили се метна на един автобус. Запотен и запъхтян, той затършува из джобовете си за дребни пари. Другите пътници го погледнаха бегло, после отместиха очи.

Автобусът мина покрай още магазини и обществени сгради. Профуча през една част от стария квартал на Морган, в който прозорците на повечето къщи бяха заковани с дъски, а от пробитите им покриви растяха дървета. (Не му бе провървяло на квартала, след като го беше напуснал.) Ето фабриката за дюшеци „Работник“ и „Мадам Шийба — отговаря на всички въпроси и щастливо разрешава любовни проблеми“. Улици с еднотипни къщи, коя от коя по-западнали, се нижеха край прозорците на автобуса. Морган, свит на мястото си, стиснал здраво металната дръжка на седалката пред себе си, се взираше навън през стъклото към „Асо пика — сандвичи“ и „Обувки лъскаме всякакви“. Автобусът се движеше вече в сърцето на града, далеч от квартала, в който бе живял. Отпусна леко здраво вкопчилата се в металната дръжка ръка. Потопи се в живота на хората, седнали тук-там пред входовете на къщите си: жена с бутилка бира, облечена с нощница и шушляково яке; двама мъже, които се бутаха един друг с лакти и се смееха за нещо; малко момче, обуло гуменки на възрастен, прегръщаше мръсна бяла котка. Морган усети как го изпълва спокойна празнота. Почувствува се оголен и свободен, като празните витрини, без рамки и стъкла, на горния етаж на „Сирения — свинско печено“.

Бележки

[1] Даниел Бун (1734–1820) — един от първите заселници, станал легендарен още приживе. — Б.пр.