Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (36)

3

Бащата на Лейън получи сърдечен удар и Лейън замина за Ричмънд, за да го види. Същата вечер Морган отиде при Емили. Джина бъркаше в кухнята кекс за училищния базар — разпродажба на домашни сладкиши. Постоянно влизаше при тях във всекидневната и питаше ту за ванилията, ту за ситото или подскачаше около Морган и пребъркваше джобовете му за ментови бонбони против кашлица, които много обичаше. Морган бе търпелив с нея. Вдигна безучастно ръце настрани, докато тя го претърсваше. После, когато тя се върна в кухнята, той поведе с Емили обикновен разговор, който му звучеше някак неестествено. Едно време се отпускаше до нея на канапето, без да се замисли, но сега внимаваше да не сяда много близо — настани се на стол с права облегалка. Изкашля се и рече:

— Бони заръча да те питам не искаш ли да ти услужи с колата си.

— О, много мило от нейна страна. Не, благодаря.

— Ами ако той се забави? Може да ти потрябва кола.

— Не.

— Ами ако остане до края на седмицата и това обърка представленията ви?

— Ще ги отложа.

— Аз мога да го заместя. Защо не? Ще играя вместо Лейън.

— Просто ще отложа представленията.

Спогледаха се. Емили изглеждаше по-бледа от обикновено. Ръцете й непрекъснато приглаждаха полата, но когато забеляза, че я наблюдава, тя внезапно спря и ги скръсти в скута си. Напрежението й се отразява, предположи той. Не бе свикнала да мами мъжа си. Нито пък той.

Ех, ако можеха просто да обявят пред всички и да приключат с този въпрос веднъж завинаги. Лейън щеше да каже: „Разбирам“ и Морган можеше да се нанесе у тях; и тогава те, четиримата, щяха да бъдат безгрижни като птички, най-после заедно; щяха да се смеят на първоначалната си потайност, на чувството за собственост, което изпитваха един към друг, на егоизма си.

Под очите на Емили имаше сенки, които й придаваха вид на бухал.

Той стана и рече:

— Трябва да тръгвам. Ще ме изпратиш ли?

— Да, разбира се — отвърна Емили, също стана и отново приглади полата си с нехарактерен за нея нервен жест.

Тръгнаха по коридора, минаха покрай кухнята, където Емили надникна и извика:

— Джина, веднага ще се върна.

— Добре.

Цялата бе изцапана с брашно и изглеждаше измъчена и объркана.

Морган хвана Емили за ръката и я изведе навън. Но по средата на стълбището чуха шум от изкачващи се нагоре стъпки и тя пусна ръката му. Беше мис Апъл, енергично подрънкваща с ключовете си, облечена с мъхесто перуанско пончо.

— А, Емили! Доктор Морган! — възкликна тя. — Тъкмо се канех да се отбия у вас, Емили, за да разбера как е бащата на Лейън. На подобрение ли върви? Имате ли някакви новини?

— Не, поне засега — отвърна Емили. — Лейън ми каза, че ще ми позвъни довечера.

— Хм, мога да си представя колко сте притеснени!

Морган се облегна на парапета, загубил търпение, докато чакаше разговорът им да свърши.

— За съвременната медицина — продължи мис Апъл — такива болести са нищо. Сърдечният удар е проста работа. Всичко на този свят може да се подмени; ще му сложат изкуствена тубичка, батерия или нещо от този род и ще живее още много години. Кажи на Лейън, че пред баща му има много години живот. Нали така, доктор Морган?

— Точно така — отвърна Морган, вперил поглед в тавана.

Ако повдигне ръката си с няколко сантиметра по парапета, би докоснал полата на Емили — хладна плътна материя със загатната под нея топлина. Съвсем леко я докосна. Мисис Апъл не забеляза нищо.

— Ако не се върне до утре вечер — говореше тя на Емили, — заповядай на вечеря с Джина. Без специалитети; знаеш, че вече съм вегетарианка…

Когато най-после ги освободи от присъствието си, Морган тръгна сърдит надолу по стълбите и излезе, без да се сбогува. Емили трябваше да се затича, за да го настигне.

— Не мога да понасям тази жена! — каза той.

— Аз пък мислех, че ти е симпатична.

— Повтаря се като грамофонна плоча.

Бързо пресякоха улицата и се отправиха към пикапа на Морган. Беше хладна и ветровита нощ с бледо небе над главите им. По тротоара почти нямаше минувачи — тук-там около някой електрически стълб се навъртаха младежи, няколко жени бяха излезли на верандите. Когато стигна до пикапа си, Морган хвана дръжката и рече:

— Хайде да отидем някъде.

— Не мога.

— Някъде наблизо. Колкото да поостанем сами.

— Джина ще се пита къде съм.

Той се облегна на вратата.

— Не знам какво да правя — прошепна Емили.

— В какъв смисъл?

Погледна я. Стоеше насреща му скръстила ръце, с поглед, втренчен в някаква неподвижна точка от другата страна на улицата.

— Ще се махна — рече тя, — ще се махна от къщи.

Сигурно пак заради Лейън. Морган си мислеше, че тя ще престане да се тревожи. Никога не можеше да проумее напълно какво именно я тормози, макар да бе опитвал. Изглежда, някаква нишка непрекъснато му се изплъзваше. Дали говореха за един и същ брак? „Емили, какъв е твоят проблем?“ — искаше му се да я попита, но не го правеше. Стоеше облегнат на вратата на пикапа, заслушан внимателно в думите й, с нахлупена над очите широкопола шапка.

— Дори си събрах багажа — говореше тя, — почти го събрах. Готов е от години. Събудих се тази сутрин и ги помислих: „Защо да не си тръгна? Няма ли да бъде по-просто, ако си тръгна?“ Дрехите ми са толкова удобни за пътуване, немачкаеми са. Заемат само едно чекмедже и лесно могат да се поберат в куфара, който държа в гардероба. Още пазя онзи несесер, купен, когато бях младоженка. Решила съм! Изглежда винаги съм знаела, че ще се реша на това. Подредила съм багажа си така, че да мога да го грабна по всяко време и да замина.

Морган слушаше с интерес.

— Да, да — измърмори той, кимайки с глава по-скоро на себе си. — Разбирам какво искаш да кажеш.

Емили продължи като трескава:

— Когато бягах, знаеш ли какво си представях? Представях си, че тренирам за някакво непредвидено обстоятелство — принудително кацане, национално бедствие. Успокояваше ме мисълта, че съм способна да пробягам няколко мили. Понякога, нощем, се събуждах стресната, уплашена до смърт, с разтуптяно сърце. После си казвах: „Спокойно, Емили, ти можеш да се оправиш. Бива те да оцелееш. Можеш да пробягаш пет мили без прекъсване, ако се наложи, а куфарът ти ще е готов точно за тридесет секунди…“

— Всъщност имаш нужда от раница — прекъсна я Морган, — от войнишка раница, купена на разпродажба, та да ти са свободни ръцете.

— Мензисът ми закъснява със седемнадесет дни! — изтърси Емили.

— Седемнадесет дни!

Отначало си помисли, че му говори за нов рекорд по бягане. После, дори и след като проумя, изглежда, му бе трудно да възприеме новината. (Много години бяха изтекли, откакто двамата с Бони се бяха занимавали с такива неща!)

— Виж ти! — произнесе той на глас, като се опитваше да спечели време, и заклати още по-бързо глава. — Разбира се, може да е фалшива тревога.

— Ами да, фалшива тревога!

— Моля те, престани да повтаряш след мене!

Изведнъж той проумя всичко. Изправи се и дръпна рязко дръжката на вратата. Тя се отвори, заливайки с поток светлина лицето на Емили.

Изглеждаше сънлива и уморена; очите й премигнаха срещу светлината, но твърдо издържаха втренчения му поглед.

— Емили — промълви той, — какво ми говориш?

— Какво мислиш, че ти говоря?

Той забеляза, че лицето й се е изопнало, сякаш от уплаха. Изведнъж погледна на това от нейна гледна точка — седемнадесет дни, прекарани в очакване, без да сподели с нито една жива душа! Отново затвори вратата и несръчно я прегърна с една ръка.

— Трябваше да ми кажеш по-рано!

— Страхувах се от реакцията на Лейън.

— Да, хм… — Той се изкашля. — А… дали ще разбере? Искам да кажа, дали ще си даде сметка, че… аа, това не е негово дело?

— Разбира се! — отвърна Емили. — Той знае да брои!

Морган се замисли над думите й. Потупа я по рамото и каза:

— Хайде, Емили, не се тревожи.

— Може това да са нерви.

— Ами да. Нерви.

Разбра, че повтаря след нея като ехо, и побърза да са поправи:

— Тези неща са като омагьосан кръг. Как да го нарека? Ах, да, самоповтарят се. Колкото по-голямо е закъснението, толкова по-нервна ставаш, разбира се, и по този начин закъснението става още по-голямо, а ти ставаш още по-нервна…

— Аз не съм против аборта — каза Емили, — но мисля, че не е за мен.

— Аха. — Морган се намръщи. — А за кого е тогава?

— Струва ми се, че не бих издържала самото абортиране, Морган.

— Хм, да. Ами…

— Просто не мога да го направя! Не мога!

— Да, естествено. Разбира се, че няма да го направиш. Няма, разбира се — мърмореше той.

Забеляза, че още я потупваше по рамото — машинален жест, от който ръката му постепенно изтръпваше.

— Да не стоим навън, Емили — каза той. — По-добре влез в колата.

— Мислех се за толкова внимателна — отвърна тя, — просто не мога да разбера как е станало!

И Бони казваше същото — много, много отдавна в един по-млад и по-слънчев свят. Вече бе изживял всичко това. На няколко пъти беше ставал дядо. Поведе я обратно към дома й с неуверената походка на стар човек.

— Да, хм, да, хм — мърмореше, за да запълни мълчанието, легнало между тях.

Чак пред входа реши да й каже:

— Но винаги можем да се консултираме с някой лекар. Да ти направят изследвания…

— Знаеш, че не понасям лекарите. Неприятно ми е… да се оставям в ръцете им.

— Хайде, хайде, не се разстройвай! Ами да, утре може да се окаже, че е грешка — нерви или погрешни изчисления. Ще видиш!

Целуна я за лека нощ и държа вратата отворена, докато тя влезе вътре. Усмихна й се през стъклото. Беше напълно спокоен. И защо не?

Нищо не беше се случило.