Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (19)

2

Хванал майка си под ръка, той я поведе по дъсчената пътека към плажа. Беше почти пладне и тя носеше голяма черна шапка, като колело на каруца, за да я пази от слънцето. Плажната й роба от раиран хавлиен плат бе с дълги ръкави и стигаше до глезените й; под нея не носеше бански костюм, а всекидневна рокля, тъй като можела да плува толкова, колкото и да лети, казваше винаги тя. Лицето й бе бледо и подпухнало, дори в тази горещина, а върховете на пръстите й бяха студени, когато го докоснаха. Тя го хвана за ръката, за да го накара да спре за малко. Искаше да види строежа на някаква къща.

— Каква необикновена форма — забеляза тя.

— Във формата на буквата А — поясни Морган.

— Я гледай, всъщност тя е само с мансардни помещения.

Морган събра мислите си. В моменти като този, когато Луиза очевидно не губеше връзката със заобикалящия я свят, той винаги полагаше усилия да проведе пълноценен разговор с нея.

— Цената на този строеж е значително по-ниска, отколкото на другите къщи, струва ми се.

— Да, сигурно имаш право — произнесе тя.

Потупа го по ръката да продължат.

— Чакай да пресметнем. Откога сме тук? — попита след малко.

— От три дни, мамо.

— Остават още единадесет.

— Да.

— Господи! — въздъхна тя.

— Може би нашето семейство не е за почивки на море — каза Морган.

— Така изглежда.

— Това сигурно е нравствен проблем, свързан с липсата на работа — предположи той.

— Хм, не знам какво значи това. По-скоро имам чувството, че сме в целогодишна почивка.

— Как можеш да говориш така? — възмути се Морган. — Ами моят железарски магазин?

Тя не отговори.

— Ние сме градски чеда — подхвана Морган. — Имаме си градски навици, неща, които поглъщат времето ни. Опасно е да се отпускаме по този начин. Не е препоръчително да се търкаляме по цял ден из плажа и да размишляваме. Ами да, вие с татко нито веднъж не отидохте на почивка. Така ли беше?

— Не си спомням.

Тя никога нищо не си спомняше за баща му. Понякога Морган се питаше дали причината за чезнещата й памет, която напоследък все повече й изневеряваше, дори за съвсем пресни събития, не се коренеше в липсващия спомен за съпруга й — селективната забрава едва ли беше възможна. След като си бе избрала да забравя в дадена област, тя би трябвало да забравя по същия начин и във всички останали. Неочаквано му се прииска да я разтърси. Да я попита: „И аз ли остарявам по същия начин както татко? По-далеч ли съм отишъл от него? Или съм твърде близо? Какво трябва да продължа да правя тук, на този свят? Движа се като слепец; вече прехвърлих годините, до които доживя собственият ми баща.“ Вместо това попита:

— Не отиде ли веднъж с него в Оушън Сити?

— Откъде да знам.

— Господи! Такъв инат си! — извика той, като се плесна по бедрото.

Майка му остана невъзмутима, но две момичета с бикини, които вървяха пред тях, го изгледаха през рамо.

— Давала ли си си някога сметка как се чувствувам? Понякога имам чувството, че съм зарязан тук. Никой не ми е останал от миналото. Аз съм един самотен чужденец. Не мога да разчитам на Бриндъл; тя е много по-млада от мене и така е погълната от онзи неин съпруг…

— Винаги можеш да се осланяш на мен — прекъсна го майка му и заобиколи едно дете с кофичка в ръка.

— Да — отвърна той, — но ти често, така да се каже… отсъствуваш, майко; наистина те няма.

Беше я засегнал. Това го зарадва, но само за миг; после изпита дълбоко угризение.

Майка му вдигна високо глава и се загледа в нечия островърха вила, върху чийто балконски парапет се вееха хавлиени кърпи.

— Я! — възкликна тя. — Колко бързо я свършиха!

— Кое, майко?

— Вилата с форма на буквата А е завършена — рече тя. — За нула време я построиха!

И тя вирна напред брадичка и го изгледа победоносно, огорчено.

— Така си е, миличка! — промърмори той.