Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Morgan’s Passing, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виолета Кюмюрджиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- vesi_libra (2011)
Издание:
Ан Тайлър. Превъплъщенията на Морган
Американска. Първо издание
Превела от английски: Виолета Кюмюрджиева
Рецензент: Вера Ганчева
Редактор: Жечка Георгиева
Художник: Ада Митрани
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Евекил Лападатов
Коректор: Евдокия Попова
ДИ „Народна Култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 4
Дадена за набор: октомври 1986 г.
Подписана за печат: януари 1987 г.
Излязла от печат: февруари 1987 г.
Формат 84X108/32
Печатни коли 19, Издателски коли 15,96, УИЩ 17,64
Литературна група — ХЛ. 04/95366 23411/5637–285–87
Цена 2,04 лв.
История
- — Добавяне
1975
1
Дори когато заспа, Морган не изгуби напълно съзнание. Тялото му бе в покой, но умът му остана тревожно буден и изострен, изброяваше какво ли не — кабарчета, копчета на дюшеци, цветята върху роклята на една от дъщерите му… Влезе водопроводчик и поръча няколко тръби: шест колянови и десетина нипли. „Разбира се“ — каза Морган, но едва сдържа смеха си. После участвува в музикален конкурс за певци. Пя песен от 50-те години — „Мигове за спомен“. Знаеше думите й, но не можеше да ги произнесе правилно. „Наградата за танци, която почти спечелихме“ излезе като „Сбиването в бара, което почти спечелихме“. Така или иначе, партньорката му танцуваше зле и нямаха никакви шансове за наградата. Виж ти! Та тя била Лора Лий Келър, първата му любов — момичето, чиито следи бе загубил дълго преди „Мигове за спомен“ да излезе на мода. След връчването на дипломите той, Лора Лий и половината клас отидоха с автомобили до океана и двамата лежаха върху едно одеяло на плажа и се целуваха. Дори и сега, след всичките тези години, шумът на океана му напомняше за разкриващите се пред него възможности: за всичко ново и още неопитано, което го чакаше зад ъгъла. Отвори очи и чу шума на океана само на няколко улички оттук — на същия този океан, край който бе лежал с Лора Лий, но той самият не бе вече същият — беше на средна възраст и много изнервен. Предположи, че и Лора Лий е станала такава, където и да бе сега; почувствува неприятна горчилка в устата от многото цигари, които изпуши предната вечер.
Беше шест часът сутринта в Бетани Бийч, щат Делауър, в паянтовата вила, която наемаха от вуйчо Оли всеки юли. Изметнатите стени от насмолен картон, боядисани доста отдавна в мръсно синьо, се издигаха над леглото с хлътналата пружина. Край прозореца, се мярна размазана жълтеникава сянка. (Къде другаде, освен близо до океана може да се види прозорец като този — евтина алуминиева рамка, разядена от соления въздух, издута мрежа срещу комари, отпусната и рехава, като от изкуствена материя? Къде другаде вратите с мрежа и верандите имат диагонални дървени пришивки в ъглите, така че никакъв прав ъгъл да не съществува на един хвърлей камък от Атлантическия океан?) Стаята бе изпълнена със стари ненужни мебели: гардероб със застрашителни размери, върху чиято лицева страна бе закрепено олющено огледало; скрин с изметната предна част, покрит със закърпен тишлайфер от тоалетна масичка (всички чекмеджета заяждаха, а няколко стъклени топки-дръжки липсваха); мъхест розов килим, тънък и нагърчен като бърсалка пред вана; тоалетка до леглото с каренце в средата, върху което се мъдреше транзистор с часовник от напукан кафяв бакелит. Морган седна на леглото и пусна транзистора. Току-що бе изпуснал религиозната проповед в шест часа; Гай и Рална вече пееха „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“.
Бони се размърда до него и промърмори:
— Морган! За бога…
Той намали звука. Надигна се бавно от леглото, извади едно сомбреро от гардероба и го нахлупи на главата си, без да се погледне в огледалото. Бос, по долни гащета, тръгна, тътрейки крака, към кухнята. Въздухът вече бе толкова топъл и тежък, че се почувствува омаломощен.
Вилата имаше четири спални, но само трите бяха заети. Майка му спеше във втората, а Кейт, най-малкото им дете, което живееше с тях, в третата. А бяха времена, когато вилата бе претъпкана. Момичетата спяха по две на леглата и диваните; Бриндъл спеше в една стая с Луиза; приятелите на дъщерите му нареждаха спалните си чували в редица навън, на верандата. Тогава Морган се оплакваше от бъркотията, но сега тя му липсваше. Питаше се дали има смисъл да идват повече тук. Кейт почти не си стоеше вкъщи — вече беше осемнадесетгодишна, погълната от собствените си любовни приключения, непрекъснато гостуваше у приятелки в грозните нови комплекси южно от града. Що се отнася до Луиза, изглежда, пътуването съвсем бе разтърсило паметта й: говореше по-несвързано от обикновено. Само Бони като че ли се забавляваше. Разхождаше се по брега на океана с кофичка и търсеше раковини. На носа й бе цъфнало розово петно, което непрекъснато се белеше. Понякога сядаше на мократа пясъчна ивица, разкрачила крака, зачервени отгоре, бели отдолу, и цапаше като дете, когато големите вълни се разбиваха край нея. В такива моменти Морган сновеше нервно зад нея, пъхнал палци в колана на плувките си, изложил се смело на слънцето и лепкавите пръски, тъй като никога не беше спокоен, когато някой от семейството му беше във водата. Смяташе плуването (както и ветроходството и ски спорта) за противоестествено, измишльотина на богатите, за да запълнят свободното си време. Макар да можеше да плува (стегнат, безшумен бруст с плътно стиснати устни, почти без да си мокри лицето — само връхчето на брадата), Морган никога не вършеше това просто за удоволствие. А още по-малко — в океана! Недоверието към него бе логично и разбираемо, поне той така смяташе. Държеше се на прилично разстояние от водата, винаги обут със солидни обувки и вълнени чорапи. Стигаше му само да се заслуша в шума на разбиващите се вълни, за да изпадне в дълбок, бавен транс, в който отново си представяше как лежи с Лора Лий Келър върху одеялото под звездите.
Беше твърде горещо за кафе, но щеше да го заболи глава, ако се опиташе да мине без него. Направи си нес, с вода направо от чешмата. Наред с вкуса на „Максуел Хаус“ и захар улови и наситения, натрапчив привкус на крайбрежна вода, но все пак надигна стъклената чаша от горчица с изрисувани по нея клоуни. После я изплакна. Взе чантата на Бони от кухненската маса и я пъхна в камерата за дълбоко замразяване на хладилника. (Още една глупост на богатите бе убеждението им, че в курортните градчета не съществува престъпност. Морган знаеше, че това не е вярно. Предусещаше надвисналата опасност и би се чувствувал далеч по-спокоен в сърцето на Болтимор.)
Върна се в спалнята и завари Бони седнала в леглото, облегната на възглавницата.
— Защо си станал толкова рано? — попита тя. — И защо радиото е пуснато?
— Исках да чуя новините — отговори той.
Това не беше вярно; новините изобщо не го засягаха. Всъщност искаше само да заглуши шума на океана. Днес беше вторник. Бяха тук от три дни. Оставаха им още единадесет. Въздъхна и седна на ръба на леглото, за да си обуе чорапите.
— Ще донеса закуска от хлебарницата — каза на Бони. — Искаш ли нещо друго от града?
— Хлебарницата още не е отворена.
— Ще почакам. Ще купя вестник. Тук е твърде тихо.
— Е, добре тогава, донеси пасти с череши… — Тя се прозя и разроши косата си. Възглавницата се бе отбелязала на лявата й буза. — Щастливец си ти! Снощи заспа веднага.
— Спах ужасно.
— Да, ама заспа веднага!
— Но през цялата нощ сънувах — възрази Морган. — Събудих се и погледнах часовника. Сега не мога да си спомня какво сънувах. Стори ми се, че някакъв мъж във фрак излезе от гардероба. Мисля, че тази къща е обитавана от призраци, Бони.
— Всяка година го казваш!
— Е, значи всяка година е обитавана от призраци. — Той навлече раирана тениска. Когато главата му се показа през отвора, додаде: — Толкоз безсънни нощи, какви ли не мисли… Единственото, на което се надявам от отпуската си, е възможността да си почина, след като свърши.
— Днес пристига брат ми — съобщи Бони, като спусна крака от леглото.
Морган дръпна ципа на туристическите си къси панталони, чисто нови, с многобройни джобове и капаци по тях, които все още не бе проучил. На единия от джобовете бе прикрепена метална катарама, вероятно за закачване на компас.
— Едва ли си донесла компас — рече той на Бони.
— Компас ли?
Погледна я. Тя стоеше пред гардероба в къса, съвсем обикновена нощница, която много му харесваше. Харесваше дори тъмните вени на краката й и грапавите колене. Помисли си дали да не се прокрадне незабелязано и да целуне пулсиращата веничка на шията й, но в следващия миг се почувствува смазан от горещината, вълните на океана и изметнатите, пропукани стени.
— О, господи! Трябва да направя нещо за този мой живот! — въздъхна той.
— Какво му има? — попита тя, като свали една блуза от закачалката.
— Докарал съм го до задънена улица! До задънена улица!
Бони го стрелна с очи и отворя уста, за да го попита нещо, но той я изпревари:
— Значи от пастите панделки? С череши.
И излезе от стаята, преди тя да успее да го запита каквото си бе наумила.