Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Morgan’s Passing, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виолета Кюмюрджиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- vesi_libra (2011)
Издание:
Ан Тайлър. Превъплъщенията на Морган
Американска. Първо издание
Превела от английски: Виолета Кюмюрджиева
Рецензент: Вера Ганчева
Редактор: Жечка Георгиева
Художник: Ада Митрани
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Евекил Лападатов
Коректор: Евдокия Попова
ДИ „Народна Култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 4
Дадена за набор: октомври 1986 г.
Подписана за печат: януари 1987 г.
Излязла от печат: февруари 1987 г.
Формат 84X108/32
Печатни коли 19, Издателски коли 15,96, УИЩ 17,64
Литературна група — ХЛ. 04/95366 23411/5637–285–87
Цена 2,04 лв.
История
- — Добавяне
4
По-късно вечеряха у Клеър — печено, донесено от други членове на сектата, плодови сладкиши с фамилните имена на тези, които ги бяха приготвили, написани върху картончета и залепени със скоч върху тавичките. Никой не яде много. Клод дъвчеше клечка за зъби и гледаше портативния телевизор, поставен върху кухненския плот. Беше образован мъж, зъболекар, но има нещо недодялано и селско в него, помисли си Емили, когато той ненадейно избухна в подобен на кучешки лай смях, докато гледаше повторението на „Бандата на Брейди“. Клеър човъркаше парче сладкиш с вилицата си. Леля Джуни се взираше в чинията си и дъвчеше вътрешната страна на устната си. По-късно, след като измиха съдовете, се преместиха в хола — заради по-големия телевизор. В девет часа леля Джуни каза, че е уморена, и Емили й помогна да се приберат в съседната къща — на леля Мърсър, където двете смятаха да пренощуват.
— Май ще трябва да продадем тази къща — каза леля Джуни, докато се тътреше едва-едва по тротоара. — Няма никакъв смисъл да поддържаме две къщи.
— Но къде ще живееш, лельо Джуни?
— Ще се преместя при Клод и Клеър — отвърна тя.
Във въображението си Емили видя нещо черно, като око, което се свиваше и ставаше все по-черно. Някога е имало три къщи, много отдавна, когато бащата на Емили е бил още жив.
Леля Джуни мина първа през вратата, тътрейки крака. В антрето светеше лампа, която хвърляше кръг от жълта светлина.
— Трябва да си избереш от къщата каквото ти харесва — каза леля Джуни. — Ами да, някои вещи са с антикварна стойност. Избери си нещо, което искаш да вземеш със себе си.
Тя се облегна на ръката на Емили и двете тръгнаха към всекидневната. Емили запали лампата. Мебелите изскочиха от мрака, всеки със своята рязка сянка — масата с подвижен капак във формата на листо, вдигнат и опрян на стената, голямото кресло, бюрото с елегантно извити крачета, което някога й напомняше кльощава дама на високи токчета. Би могла да вземе всичко това, господи! Ако й предложеха някое бюро или диван например, щеше да им отговори. „Да, благодаря. Нашият апартамент наистина изглежда празен.“ Всъщност в нея би могло да припламне изгарящото желание да притежава тези мебели. Но когато застана насред стаята и ги видя отблизо, тя не ги пожела. Бяха твърде солидни, твърде плътно обвити в спомени за отминали събития; не би могла да обясни. Гласно каза:
— Лельо Джуни, продай всичко. Парите сигурно ще ти влязат в работа.
— Вземи поне някоя дреболия — настоя леля й. — Емили, скъпа, ти си единствената ни млада роднина. Ти и твоята дъщеричка; на теб ще завещаем всичко.
Емили си представи Джина, седнала в голямото кресло, как чете и усуква на пръста си кичур коса, паднал над слепоочието й, — навик, който се проявяваше винаги когато вниманието й бе погълнато от нещо. (Дали си бе легнала вече? Беше ли си измила зъбите? Знаеше ли Лейън, че тя все още обича нощем да й свети лампа, макар да не си го признава?) Липсваха й Джинините бдителни очи и нежните й бледи, напукани устни — устата на леля Мърсър. Как не бе се сетила досега? Замря, поразена от тази мисъл.
Междувременно леля Джуни сновеше из стаята, като придържаше схванатата си ръка със здравата.
— Тази порцеланова пантофка може би. Или тези пиринчени маймунки: не чуват зло, не виждат зло…
— Лельо Джуни, моля те, ние не водим такъв живот — прекъсна я Емили.
— Какъв живот? Какъв живот трябва да водиш, за да поставиш няколко пиринчени маймунки върху малката си масичка?
— Нямаме малка масичка — каза Емили и се усмихна.
— Вземи тогава масичката на Мърсър.
— Не, моля те.
— Или някое бижу, часовник, брошка. Можеш да закачиш иглата й за шапки на якичка.
— Не нося якички — отвърна Емили. — Нося само тези цели трика, а те са направени от еластична материя, нищо не може да се закача по тях.
Леля Джуни се обърна и я изгледа.
— Ех, Емили, майка ти те изпрати да следваш така добре облечена! Изчете „Мадмоазел“ и сама ти уши всичките дрехи за колежа. Безпокоеше се, че няма да си облечена както трябва. Никое друго момиче от класа ти не отиде да следва — нито момичетата на Хейткокови, нито на Бидиксови. Майка ти искаше да заминеш добре облечена и да им покажеш на всичките, да се върнеш образована, да се задомиш тук, да се ожениш добре, както направи моята Клеър — виждаш ли моята Клеър? Та майка ти ти уши онази хубава вълнена рокля с малка бяла якичка и маншети. Виж, на нея можеш да закачиш брошка. Каза да я носиш на срещите на сектата. А ти й отвърна: „Мамо, нямам намерение да ходя на срещи на сектата там и единственото, от което имам нужда, е чифт джинси. Заминавам, каза, заминавам оттук, за да се приобщя към хората, да стана частица от някоя голяма група, и никога вече няма да се различавам от другите.“ Какво смешно малко същество беше! Но, разбира се, тя не ти обърна внимание, и с право, както виждаш; съвсем с право. Не знам как му викаш на това, което носиш. Цяло трико? Така ли? Хм, сигурна съм, че е много модерно в Болтимор, но, Емили, скъпа, то не може да се мери за нищо на света с онази вълнена рокля, която уши майка ти.
— Онази вълнена рокля я няма вече — прекъсна я Емили. — Оттогава минаха дванадесет години! Сега с нея чистя прозорците!
Леля Джуни извърна лице. То изглеждаше каменно, погледът — студен, оскърбен. Тя заопипва мебелите за опора — креслото, бюрото, другото кресло, — стигна до дивана и се отпусна върху него.
— Но, разбира се, носих я дълго — излъга Емили.
Във въображението си видя как роклята още виси в гардероба на студентската й стая — призрак, който се предава на всеки курс от новопостъпили студентки. („Тази рокля е на мис Емили Каткарт, която изчезна една неделя през април и повече не я видяхме. Властите на колежа все още претърсват Езерото на второкурсничките. Говори се, че духът й обитава фонтана пред библиотеката.“)
Седна до леля Джуни. Докосна ръката й и произнесе:
— Съжалявам.
— За какво? — попита леля Джуни с весел тон.
— Ако искаш, ще взема иглата за шапки. Или някоя друга дреболия… знам какво: марионетките!
— Марионетките!
— Куклите на конци, както ги нарече. Нали каза, че си ги запазила?
— Да — вяло отвърна леля Джуни. — Май са някъде из къщата.
— Ще си взема една.
— Да, сега си спомням, че ми спомена за някакви детски представления — рече леля Джуни и нагласи парализираната си ръка във вдлъбнатината под бюста си. — Ах, какъв тежък ден!
— Искаш ли да ти помогна да си легнеш? — предложи Емили.
— Не, не, върви да си легнеш! Мога и сама!
Емили я целуна по бузата. Леля Джуни като че ли не забеляза това.
В стаята — която някога бе делила с майка си и в която бе водила такъв объркан, лишен от интимност живот, че дори и сега не се почувствува в истинския смисъл сама — Емили съблече полата си и събу обувките си. Собственото й, по-младо лице, с неоформени черти, й се усмихваше от една снимка в сребърна рамка, поставена на скрина. Изгаси лампата, внимателно отметна назад покривката на високото легло и се качи на него. Чаршафите бяха толкова студени, че й се сториха влажни. Обгърна с ръце тялото си, стисна тракащите си от студ зъби и се взря в същите стари квадрати лунна светлина по пода, които помнеше отпреди. През това време леля Джуни явно се движеше из някоя друга част на къщата. Отваряха се чекмеджета, щракаха катинари. На Емили й се стори дори, че чува скърцащи стъпки по дъсчения под на тавана. О, този муден свят на грохнали старци! Неусетно потъна в несвързан и объркан сън. Присъни й се, че майка й размества мебелите в стаята: „Чакай сега да видим, ако столът е тук, а масата там, дали ще трябва да поставяме леглото под прозореца…“ По едно време се събуди и седна в леглото, за да придърпа покривката нагоре към раменете си, понеже й бе станало студено. В дърветата навън бухаше бухал. Когато отново заспа, присъни й се, че пада тежко в нещо бездънно.
Събуди се и видя, че стаята тъне в перленосива предизгревна светлина. Стана, олюлявайки се, посегна за полата си и я облече. Обу се и излезе в антрето, където бе по-тъмно. От стаята на леля Джуни се разнасяше хъркане. О, господи, те всички сигурно щяха да спят още часове! Пипнешком стигна в мрака до всекидневната, за да вземе чантата си, в която бе пъхнала гребен и четка за зъби. Чантата беше върху малката масичка. От нея се подаваше нещо валчесто. Емили запали лампата, премигна на светлината и извади отвътре една стара кукла-марионетка с басмена рокля.
Главата и ръцете й бяха направени от грубо боядисан гипс. Имаше голяма бледа уста и две избледнели кръгчета руж на бузите. Черната й сплетена на плитки коса беше от прежда. Конците, които я движеха, бяха омотани и завързани към една-единствена кръстатка, точно като тази, която Емили бе изобретила. Или може би (имаше такова чувство) тя изобщо не я беше изобретила, а просто си я бе припомнила от детството. Макар да не можеше да си спомни някога да са й показвали тази малка кукла. Навярно тя се предаваше в мрака от поколение на поколение — може би дори самата мисъл да се захване с кукли. А тук, в тази къща, Емили си бе въобразила, че е отишла така далеч, че живее напълно различен живот! Сега видя своята Червена шапчица в съвсем нова светлина — като че ли беше осакатена. Държеше марионетката за възела от конци. Сините очи я гледаха безжизнено. Гипсовите ръце — с един отчупен пръст — висяха разперени в снизходителен жест.
От кухнята се чуваше приглушеното тиктакане на часовник — сякаш бе заровен в земята. Човек едва ли можеше да се движи свободно из стаята, без да закачи някое кресло или масичка. Мебелите бяха така наблъскани, че Емили почувствува как се задушава. Остави марионетката на дивана, взе чантата си и излезе от стаята. Свежият въздух, помисли си, може би ще избистри ума й. Отвори входната врата и се озова навън, на верандата, където студът мигновено я прониза през дрехите. Но въпреки това чувството за задушаване не я напусна. Слезе по стълбите. Излезе на улицата и спря, трепереща от студ, пред колата на Лейън — цяла-целеничка и блестяща. След минута колебание отвори вратата, вмъкна се вътре и пое дълбоко мириса на кожа. После извади ключовете от чантата си. Включи мотора и без да пали фаровете, потегли, незабелязана от никого.
Болтимор я посрещна в делничния ден с тълпи от хора и шум, слънцето блестеше в морето от метал, а шофьорите непрекъснато бибипкаха с клаксоните и преминаваха с колите си ту в едното, ту в другото платно на шосето. Емили зави по Кросуел Стрийт и паркира; къде точно, не можеше да каже със сигурност. Изскочи от колата и се затича към входа на сградата, бързо изкачи стълбите до апартамента, но после не можа да намери ключа и докато подрънкваше нервно връзката с ключове пред вратата, Лейън отвори. Застанал с книга в ръка, той се взираше в нея, а тя се хвърли към него с разтворени обятия и притисна лице о гърдите му.
— Емили, скъпа — промълви той. — Случило ли се е нещо?
Тя само поклати глава, без да го освободи от прегръдката си.