Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (10)

3

До настъпването на пролетта вече бяха изнесли доста представления, веднъж или два пъти седмично — отначало за приятелките на мисис Тибит, а после за приятелките на тези приятелки. (Очевидно в Болтимор предаваното от уста на уста бе по-ценно от всякакви обяви.) Печелеха достатъчно, за да започнат да плащат наем на мисис Апъл, а Лейън да напусне работата си в бензиностанцията. Емили продължи да работи в „Художествени занаяти“ само защото работата й доставяше удоволствие, но вече печелеше почти толкова, колкото й беше заплатата, от куклите, които изработваше и продаваше в магазина. Постепенно започнаха да ги канят за куклени представления по училищни увеселения и църковни празници. Веднъж се наложи Емили да не мигне цяла нощ, за да ушие набързо костюми за библейски герои. Едно частно училище ги покани да изнесат представление, посветено на зъбната хигиена.

— Зъбна хигиена ли? — попита Емили Лейън. — Че какво можем да направим?

Но Лейън измисли герой с име Мръсната уста, лукаво малко човече, което се тъпчеше с бонбони, мокреше четката си за зъби с вода, за да излъже майка си, че си е мило зъбите, и скачаше на въже с конеца за чистене на храна между зъбите. Най-накрая, разбира се, той завърши зле, но децата много го харесаха. Още две училища изпратиха покани за следващата седмица, а някакъв нашумял детски зъболекар им плати петдесет долара, за да изнесат представление една събота сутрин за двадесет пациенти рецидивисти и майките им, които (Емили научи по-късно) е трябвало да платят по двадесет и пет долара за себе си и детето.

Успехът си дължаха главно на Лейън. Той продължаваше да мърмори всеки път, когато трябваше да играят, но истината бе, че от самото начало знаеше какво е необходимо: оригинални малки герои с важен вид (нямаше вече пискливи гласчета) и активно участие на публиката. Героите му винаги изпускаха предмети и се чудеха къде са ги забравили, а децата пощуряваха, докато се опитваха да им подскажат; винаги пропускаха очевидното и то трябваше да им се обяснява. Емили пък обичаше повече самите кукли. Доставяше й удоволствие да ги измисля, да ги ушива и да се рови в купа с „резервни части“ за нещо, необходимо за новата кукла. Обичаше момента, в който някоя кукла „оживяваше“ — обикновено, след като бе зашила очите й. Откри, че веднъж създадена, всяка кукла си имаше собствен характер. Той не можеше да се променя или губи, нито пък да се повтори. Ако куклата се износеше непоправимо — или биваше открадната, което се случваше понякога — Емили правеше нова кукла, която да замести първата; но не можеше да ушие повторно същата кукла.

Лейън намираше това за нелепо.

За Емили светът бе съставен от две категории хора: създатели и изпълнители. Тя бе създател, а Лейън — изпълнител. Тя седеше вкъщи и създаваше куклите, а Лейън ги караше да скачат по сцената с такава дарба и усет! Нейното участие като гласове за героините бе само стечение на обстоятелствата.

Виктор не бе нито създател, нито изпълнител или бе и двете, а може би нещо средно, или пък… Какво му беше на Виктор? Първо, той стана мълчалив и не отговаряше веднага на въпросите й, сякаш умът му се бе отплеснал по по-важни неща и трябваше да превключи. Мотаеше се унил из апартамента, взираше се в Емили с тъжен поглед и поглаждаше едва наболите си мустачки. Когато Емили го попита какво му е, той й каза, че бил роден в неподходяща година.

— Как така? — изненада се тя. Предположи, че Виктор се е увлякъл по някакъв вид астрология. — Какво значение има годината?

— Нима това не те тревожи?

— Че защо да ме тревожи?

Той кимна, като преглътна.

Същата вечер на вечеря бутна настрани чинията си с консервиран зелен фасул и рече:

— Трябва да ви кажа нещо.

Още нямаха мебели и Виктор се хранеше върху перваза на прозореца. Той стоеше пред стъклото като в рамка с оранжев залез, та трябваше да присвият очи, както бяха седнали на пода. Виктор сплете пръсти и ги изви толкова силно назад, че кокалчетата им изпукаха.

— Никога не съм бил подлец — каза. — Лейън, искам да ти съобщя, че съм влюбен в Емили.

— Ъъ? — изрече Лейън.

— Няма да го увъртам; мисля, че ти не си за нея. Ти си един мърморко, все си сърдит, а тя е тъй… ведра. Смяташ нейните кукли за нищо, за досадна работа, нещо, което ти е натрапено, докато стигнеш до истинското си призвание — актьорската игра. Но щом като си актьор, защо тогава не играеш? Ако питат теб, в този град нямало театрални трупи! Аз знам защо — скарал си се с онзи Бронсън или Брансън, как му беше името, когато си отишъл да питаш за работа. С всички се караш! Не пожела да се явиш на прослушването за Чеховата пиеса, защото Бари Мей играе в нея и той ще каже на всички що за човек си. Но въпреки това разправяш, че си актьор и че си поставен в неизгодно положение, че ти пречат, че си губиш таланта тук, когато можеш да вършиш други неща. Какви други неща?

Лейън бе спрял да дъвче. Емили почувствува стягаща болка в гърдите. Виктор беше по-дребен от Лейън, тъй млад и стеснителен, че никога не би отвърнал на удара. Представи си го как ще отстъпи заднишком към прозореца, прикривайки главата си с ръце, но тя не знаеше как да се намеси и прекрати този разговор.

— Давам си сметка, че съм много млад за Емили — продължи Виктор, — но бих могъл да се грижа по-добре за нея. Бих се отнасял по-добре с нея! Бих я ценил, бих могъл по цял ден да седя и й се възхищавам, ако искаш да знаеш! Двамата бихме заживели истински, а не както живеете сега: тя — превила гръб над шевната машина, а ти — седнал в някой ъгъл, потънал в мрачни мисли, сляп за нея, вечно недоволен от нещо, което никой не може да отгатне… Е, добре, ще ти кажа направо — искам да отведа Емили далеч оттук.

Лейън се обърна и я погледна. Тя видя, че той изобщо не бе ядосан. Беше спокоен и развеселен, а върху устните му играеше усмивка на толерантност и любезност.

— Е, Емили — попита я Лейън, — искаш ли да заминеш с Виктор?

Изведнъж тя се почувствува угнетена.

— Благодаря ти, Виктор — каза, като притисна длани една в друга. — Много мило от твоя страна, но аз и така съм си добре, благодаря ти.

— О! — промълви Виктор.

— Но съм ти благодарна за вниманието.

— Не исках да бъда потаен.

После той отново седна на перваза и вдигна чинията си със зелен фасул.

На другата сутрин от него нямаше и следа, както и от омотаните му на кълбо завивки, платнения сак и картонената кутия с дългосвирещи плочи. Дори не се сбогува о майка си. Е, донякъде въздъхнаха с облекчение. Как щяха да се държат естествено след случилото се? А те двамата с Лейън наистина изпитваха нужда да живеят сами. Нали бяха семейство — започнаха да осъзнават факта, че наистина са женени. Тя бе започнала да си мисли за бебе. Лейън не искаше, но след време щеше да се съгласи. Сега можеха да използват стаята на Виктор за работилница, а по-късно за детска. Всъщност имаха късмет, че Виктор си замина.

Но колко й бе неприятна неговата миризма на загоряло момче, която остана да витае във въздуха на празната стая дни след неговото заминаване.

Няколко пъти в живота на Емили се бяха случвали подобни неща. Мъжете като че ли се залепваха за нея — но не за самата нея, смяташе тя. Това, което харесваха, бе представата им за нея. Сети се за едно момче от курса по логика, което й пишеше бележки, молейки я да разпусне косите си. Косата й — сноп мъртви клетки, които нямаха нищо общо с нея самата. „Мисли си за косата ми като за по-дълги и по-тънки нокти“ — коравосърдечно му беше писала в отговор. Неприятно й бе да гледат на нея по този начин — да бъде само момичето с руса коса и старомодно лице. Преди това, в Ню Йорк, един мъж бе започнал да се храни всеки ден в ресторанта, в който тя работеше, и всеки път, щом минеше покрай масата му, той заговаряше за бившата си съпруга, която също носеше плитките си вдигнати високо на главата. Край нямаше неговият разказ. Емили му сервираше хлебчетата, а той й казваше: „На втората ни среща отидохме в Зоологическата градина.“ Доливаше му чашата с кафе, а той продължаваше да й говори: „Напълно съм убеден, че тя ме обичаше в началото.“ След няколко седмици той изчезна, но Емили не можеше да забрави бившата му съпруга. Тя бе втората й същност; двете биха се разбирали помежду си, но тя се бе измъкнала и оставила Емили да поеме вината. В случая с Виктор Емили се чудеше коя ли е имал предвид. Не нея Емили, която се щураше из къщи, облечена със стари дрехи с полепнали по тях конци, и търсеше носове за куклите си — сигурна бе в това. Навярно е била някоя друга, която е изглеждала като нея, но способна да побере повече хора в живота си.

„Бедният Виктор! Колко жалко!“ — мислеше си Емили. Изненада се, че толкова й липсва. Не си представяше, че би могла да обича друг освен Лейън, но когато ушиеше нова кукла и й се искаше някой да я изпробва на ръката си, тя се сещаше за Виктор и техните дуети, изпълнявани с пискливи гласове. Сещаше се за сестрите на Красавицата, които безгрижно се закачаха преди първото им куклено представление, докато Лейън крачеше мрачен из салона.

Не беше лесно да се закачаш безгрижно с Лейън.