Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (9)

2

С настъпването на зимата заетостта им бе понамаляла. Около Коледа имаше леко оживление (новогодишни базари, празненства за децата на богаташите), но нямаше ги панаирите на открито или цирковете, които им осигуряваха работа през цялото лято. Емили използува свободното време, за да скове нова сцена — дървена, на панти, която да се сгъва и пренася. Поправи куклите и им уши нови костюми. Няколко подмени напълно, което й постави обичайния въпрос какво да прави със старите. Те бяха като трупове, не можеха просто да ги изхвърлят в кофите за боклук. „Използувай ги за резервни части — винаги я съветваше Лейън. — Запази очите, запази този хубав нос.“ Нима можеше да сложи сипаничавия нос на Бабата от „Червената шапчица“, направен от коркова тапа, върху лицето на някоя друга кукла? Нищо нямаше да излезе. Нямаше да е и редно. Пък и как би могла да разкъса лицето на Бабата? Сложи я в един кашон до износената Красавица от „Красавицата и Звярът“ — първата кукла, която бе създала. В момента играеха с третата Красавица, много по-изискана версия на първата, с лице, съшито изцяло от плат. Всъщност не пиесите износваха куклите, а децата, които се качваха на сцената след представленията, за да пипнат перуките им, да погалят бузите им. Кожата на Красавицата беше посивяла от отпечатъците на детските пръсти. Жълтата й коса бе разрошена, придаваше й вид на обезумяла.

Цялата тази стая принадлежеше на куклите — задната стая с лющещата се сребърна боя от високите до тавана тръби на парното, жълтото дъждовно петно, което нарастваше като балон надолу по едната й стена. Прозорецът бе запечатан с блажна боя — не можеше да се отваря — и стъклата му бяха толкова зацапани, че лъчите на следобедното слънце образуваха непрозрачен, белезникав пласт. Тресчици от дъсчения под се забиваха в коленете на Джина, а гащеризонът й почерняваше от мръсотията. Дръжката на вратата — порцеланова валчеста топка — бе цялата напукана. Вратата висеше изкривена на пантите си. Вечер, когато Емили работеше до късно на една-единствена нощна лампа, под вратата се процеждаше светлина от антрето в клинообразна форма, като много дълго парче торта.

Емили седеше до късно нощем и поправяше Вещицата, която използуваше и като Мащеха в толкова много пиеси. Нищо чудно, че тя все се износваше. Едното й око — черно копче — висеше на конеца си. Емили, седнала върху едно стъпало на подвижната стълба — единствената мебел в стаята, направи възел на дълъг конец.

Най-използуваните кукли държаха в ъгъла в кашон от бургундско вино „Алмаден“. Главите им стърчаха от картонените преградки: две момичета (блондинка и брюнетка), принц, жаба от зелен филц, джудже. Другите бяха в тензухени торби, окачени в гардероба, с прикрепени към шнуровете табелки с имената им: Рип Ван Уинкъл, Глупак, Кон, Крал. Емили обичаше понякога да ги сменя, да им възлага непривични роли. Рип Ван Уинкъл без подвижната си брада ставаше чудесен трети син в някоя от приказките, в които глупавият добряк — третият син, накрая се оженва за Принцесата и получава половината кралство. Пасваше чудесно за тази роля. Само Емили знаеше, че мястото му не е в пиесата, и чувствуваше как това придава някаква острота в играта му. Тя произнасяше неговите реплики (Лейън играеше ролите на другите двама по-големи синове). Гласът й звучеше с нов, по-носов и по-характерен тон. Истинският Трети син — по-красив и по-безволев, през това време лежеше по гръб зад сцената със застинала глуповата усмивка на лицето.

Всъщност Емили никога не бе възнамерявала да става кукловодка и дори сега, както и Лейън, смяташе работата си за временна. Бе постъпила в колежа да следва математика на пълна стипендия — единственото момиче в Тейни, Вирджиния, което не само че не беше се оженило на другия ден след матурата, но и не бе започнало работа в концерна „Хартиени продукти“ в града. Баща й беше загинал при автомобилна злополука, когато бе малка; след това в началото на първата година в колежа майка й почина от някаква сърдечна болест. Ето защо Емили трябваше да се оправя сама. Надяваше се да стане гимназиална учителка по математика. Харесваше спокойния систематизиран процес, който превръщаше оплетения числов израз в едно-единствено число накрая — преразпределението и опростяването на уравненията — основата на математиката, която се изучаваше в гимназията. Но още преди да изкара първия семестър, срещна Лейън, студент трета година, който бе страшно увлечен по театъра. Не следваше актьорско майсторство (нямаше тази възможност), а английска литература и едва-едва изкарваше изпитите си, но пък играеше във всяка пиеса, поставяна в колежа. За пръв път Емили разбра защо наричат актьорите „звезди“. В него наистина имаше нещо ослепително — винаги когато се появеше на сцената. Отблизо той бе слабо момче с издължено, навъсено лице, с очи, чиито външни ъгълчета бяха дръпнати надолу, и с уста, обградена от две бръчки с форма на полумесец като от две скобки. Суровата му външност всяваше смут у околните. Но на сцената всичко това му придаваше някаква сила и изразителност. Беше така напрегнат и вглъбен в себе си! Характерите, които пресъздаваше, бяха толкова ярки и живи, че в сравнение с него всички останали актьори изглеждаха като дървени на сцената. Гласът му (малко по-нисък и дрезгав в живота) сякаш проникваше много по-далеч в залата от гласовете на другите актьори. Изпитваше удоволствие да се спира преди някоя дума и да я произнася ясно след кратка пауза, сякаш за да подразни публиката. Създаваше впечатление на актьор, който не възпроизвежда, а съчинява репликите си.

Емили го намираше чудесен. Не бе срещала още човек като него! Собствените й роднини бяха толкова обикновени и безлични; детството й не бе забележително с нищо. (Неговото било ужасно!) Започнаха да прекарват заедно цялото си свободно време — следобедите висяха в студентското кафене пред бутилка пепси, учеха в библиотеката, допрели коленете си под масата. Емили беше прекалено стеснителна, за да играе в някоя пиеса с него, но бе много сръчна и се записа в театралната трупа като сценичен майстор. Ковеше подиуми, стълби и балкони. Рисуваше разлистени гори върху огромни платна, а за следващата пиеса превръщаше горите в цветен тапет или облицована с махагонова ламперия стена. Струваше й се, че дори и тази тънка връзка с театъра прави живота й по-драматичен. Имаше сцени с родителите му, при които тя бе само случаен наблюдател — дълги тиради от страна на баща му, банкер от Ричмънд, докато майка му бършеше очи и се усмихваше учтиво на пространството пред себе си. Очевидно университетската управа ги бе уведомила, че успехът на Лейън бе по-нисък от всеки друг път. Ако не го подобреше, щяха да го изключат. Почти всяка неделя родителите му пропътуваха с колата целия път от Ричмънд само за да седнат в претрупаната с мебели, безлична приемна в общежитието на Лейън и да го питат на каква професия се надява с такива слаби оценки. Емили предпочиташе да не присъствува на тези срещи, но Лейън настояваше да е там. В началото родителите му бяха любезни с нея. После поохладняха. Не можеше да е заради нещо, което бе направила. Може би заради нещо, което не бе направила. Винаги беше сдържана и немногословна с тях. Произхождаше от стар квакерски род и имаше склонността, така й бяха казали, да се чувствува по-спокойна от необходимото, когато в разговора настъпваше дълга пауза. Понякога си мислеше, че нещата се развиват чудесно, докато всъщност всички останали отчаяно търсеха тема за разговор. Все пак тя полагаше големи усилия, за да бъде по-общителна. Слагаше си червило, обуваше копринени чорапи и когато разбереше, че родителите му ще идват, предварително си намисляше неутрални теми за разговор. Докато Лейън и баща му спореха на висок глас, тя прехвърляше всички теми през умствената си картотека, за да открие нещо, което да ги отклони от спора им.

— Нашият курс в момента изучава Толстой — каза тя на майката на Лейън един неделен ден през април. — Харесвате ли Толстой?

— О, да, имаме го подвързан в кожа — отвърна мисис Мередит, попивайки носа си с носна кърпичка.

— Може би Лейън трябва да запише руска литература — добави Емили. — Изучаваме също и пиеси.

— Нека първо завърши нещо на собствения си език, дявол да го вземе! — избухна баща му.

— О, но ние го четем на английски.

— Каква полза от това? — попита мистър Мередит. — Имам чувството, че родният му език е монголски.

През това време Лейън стоеше до прозореца с гръб към тях. Емили се трогна от рошавата му коса и отчаяната стойка, но в същото време не можеше да се начуди как бе довел родителите си до това състояние. В действителност те не бяха хора, склонни да вдигат скандали. Мистър Мередит беше солиден, делови мъж; мисис Мередит бе тъй представителна и сдържана, че бе забележително от нейна страна да предвиди необходимостта от носна кърпичка. Въпреки това всяка седмица нещо се случваше. Лейън се хвърляше неочаквано в битка. Избухваше по-бързо от всеки друг. Очевидно умът му правеше бърз скок напред, който Емили не можеше да следва, и се приземяваше насред гневен изблик, докато секунди преди това бе напълно уравновесен и разумен. Отговаряше на родителите си. Удряше с юмрук в дланта си. Това беше твърде много за Емили.

Тя се обърна отново към мисис Мередит:

— В момента сме на „Ана Каренина“.

— Както и да е, всички тези книги са комунистически — намеси се в разговора мистър Мередит.

— Какви са?

— Ами да, тези совхози, бригади…

— Хм, не съм… струва ми се, че това става малко по-късно.

— Какво, да не си и ти левичарка?

— Не, но струва ми се, че Толстой не е живял толкова дълго.

— Разбира се, че е живял! — възрази мистър Мередит. — Какво щеше да прави Ленин, ако не беше Толстой?

— Ленин ли?

— Отричаш, така ли? Виж какво, моето момиче — подхвана мистър Мередит и се наведе със сериозен вид към нея, като преплете пръстите на ръцете си. (Навярно седи по същия начин в банката, помисли си Емили, докато обяснява на някой фермер защо няма да отпусне заем за тютюневата му реколта.) — Веднага щом Ленин се настанил в креслото, първият, когото повикал, бил Толстой. Толстой това, Толстой онова… Всеки път, когато трябвало да се напише някаква пропаганда: „Помолете Толстой, казвал той, помолете Лев.“ Ами да! Нима не са ви казвали това на лекциите?

— Но… струва ми се, че Толстой е умрял през 19…

— И 40-а — вметна бързо мистър Мередит.

— И 40-а?

— Бях последен курс в колежа.

— О!

Лейън рязко се обърна и излезе от стаята. Чуха го да се качва по стълбите, водещи към спалните помещения. Емили и мисис Мередит се спогледаха.

След малко чуха Лейън да слиза по стълбите. Влезе в приемната с отворена енциклопедия в ръце.

— „Толстой, Лев — прочете на глас. — Роден през 1828-а, умрял през 1910 година.“

Настъпи мълчание.

— „Роден през 1828 г., умрял през 19…“

— Добре де! — прекъсна го мистър Мередит. — И какво от това? Не се опитвай да променяш темата, Лейън! Обсъждаме лошия ти успех. Лошите ти бележки и идиотското ти комедиантство!

— Имам сериозни намерения по отношение на театъра — заяви Лейън.

— Сериозни! Комедиант!

— Не можеш да ме накараш да се откажа! На двадесет и една години съм. Знам си правата!

— Не си ти, който ще ми каже какво мога и какво не мога! — сряза го мистър Мередит. — Предупреждавам те, Лейън, ако не се откажеш, ще те отпиша от колежа! Няма да ти платя таксата за догодина!

— Ах, Бърт! — възкликна мисис Мередит. — Нали няма да го направиш! Та той ще получи повиквателна!

— Войниклъкът ще му бъде само от полза — заяви мистър Мередит.

— Не можеш да го направиш!

— Така ли? — Той се обърна към Лейън. — Още днес ще дойдеш с нас вкъщи — викна, — освен ако не подпишеш заверена при нотариуса декларация, че се отказваш от всички извънучилищни занимания: пиеси, приятелки…

Той махна с розовата си гладка ръка към Емили.

— Няма да стане! — рече Лейън.

— Тогава започвай да си стягаш багажа!

— Бърт! — извика мисис Мередит. Но Лейън я прекъсна:

— С удоволствие! Ще изчезна до довечера. Обаче не за вкъщи — нито днес, нито някой друг път.

— Видя ли какво направи? — обърна се мисис Мередит към съпруга си.

Лейън излезе от стаята. През квадратните шуплести стъкла на прозореца Емили видя ъгловатата му фигура да се разлага многократно на части, които ту се разделяха, ту се събираха, докато крачеше през четириъгълния вътрешен двор на колежа. Тя остана в стаята с родителите на Лейън, които изглеждаха като зашлевени.

Емили имаше чувството, че се числи към това семейство и че й е отредено да прекара остатъка от живота си в претрупани с мебели и завеси приемни — тя, изсушеното като клечка момиче.

— Извинете — промърмори и се надигна от мястото си.

Прекоси стаята и излезе навън, като внимателно затвори вратата след себе си. После се втурна да догони Лейън.

Откри го до фонтана пред библиотеката — хвърляше нехайно камъчета във водата. Доближи се до него задъхана и докосна ръката му, но той дори не я удостои с поглед. На слънчевата светлина лицето му лъщеше матовожълто, което й се стори красиво. В продълговатите му, с тежки клепачи очи сякаш гъмжеше рояк от замисли. Стори й се, че дори силуетът му се откроява по-ясно в сравнение със силуетите на другите хора.

— Лейън, какво ще правиш? — попита го тя.

— Ще замина за Ню Йорк — отвърна той, като че ли го беше решил месеци преди това.

Винаги си бе мечтала да види Ню Йорк. Стисна по-силно ръката му. Но той не я покани да замине с него.

Влязоха в мрачно италианско ресторантче недалеч от колежа, за да избягат от родителите му, в случай че тръгнат да ги търсят. Лейън продължи да говори за Ню Йорк, можел да изкара нещичко като нещатен член на някоя театрална трупа през лятото или с малко повече късмет да получи малка роля на оф-Бродуей. Непрекъснато повтаряше „аз“, нито веднъж не каза „ние“. Обхвана я отчаяние. Ех, ако можеше да открие някакъв недостатък на лицето му, което сякаш излъчваше своя собствена светлина в сумрака на ресторанта.

— Направи ми една услуга — каза й той. — Иди в стаята ми и ми стегни багажа, само най-необходимото. Безпокоя се, че мама и татко ще ме чакат там.

— Добре — съгласи се тя.

— Донеси ми и чековата книжка от най-горното чекмедже на скрина. Тези пари ще ми потрябват.

— Лейън, аз имам осемдесет и седем долара.

— Задръж си ги.

— Това е остатъкът от джобните пари, които ми даде леля Мърсър. За нищо не ми трябват.

— Престани да се суетиш! — сопна й се той, а после промърмори: — Извинявай.

— Няма нищо.

Върнаха се в двора на колежа и докато той чакаше край фонтана, тя се качи в стаята му. Неговите родители не бяха в приемната. Двата фотьойла, в които бяха седели, зееха празни; тапицерията леко въздишаше, докато се издигаше постепенно и заличаваше оставените от телата им вдлъбнатини.

Емили изкачи стълбите към спалните помещения, където рядко бе влизала дотогава. Момичетата можеха да влизат, но те не идваха често; имаше нещо недодялано в цялата обстановка. Две момчета си подхвърляха в коридора бейзболна топка. Спряха неохотно, когато тя се промъкна покрай тях, и в следващия миг отново чу плясъка на топката зад себе си. Почука на вратата на № 241. Отвътре се обади съквартирантът на Лейън:

— Да.

— Аз съм Емили Каткарт. Мога ли да взема някои от вещите на Лейън?

— Разбира се.

Той седеше пред бюрото си с наклонен назад стол и изстрелваше с ластик кламерчета. (Как би могла да се влюби в друго момче, след като Лейън си заминеше?) Кламерите се удряха в едно табло за обяви, а после издрънчаваха върху металното дъно на кофата за боклук под таблото.

— Трябва да намеря куфара му — каза Емили.

— Под онова легло е.

Тя го издърпа. Целият бе покрит с прах.

— Мередит да не би да ни напуска? — попита съквартирантът.

— Заминава за Ню Йорк. Не казвай на родителите му.

— Ню Йорк значи? — попита той без особен интерес.

От гардероба до леглото на Лейън Емили започна да вади дрехите, които го бе виждала най-често да носи: бели ризи, панталони в защитен цвят, любимото му кадифено сако. Дрехите, колосани и чисти, носеха мириса му. Остана приятно изненадана от дължината на панталоните му, в които щеше да се загуби цялата, ако ги облечеше.

— И ти ли заминаваше него? — попита я съквартирантът.

— Май че не ме иска.

Още едно кламерче отхвръкна от таблото.

— Бих заминала, ако ме помоли, но не ме е молил — добави тя.

— Е, нали ти предстоят изпити. Трябва да си получиш отличните оценки.

— Бих заминала, без да му мисля!

— Човекът май иска да пътува без много багаж.

— Това ли е неговият скрин?

Съквартирантът кимна утвърдително и пусна стола си да падне напред с глух шум.

— Да не мислиш, че ще сложа снимката ти върху моя скрин? — каза той. — Е, не се впрягай!

Погледна снимката, която бе подарила на Лейън за Коледа. Беше подпряна на един будилник, все още в картонената си рамка с нарязани краища — подарък от фотографското ателие. Емили се надяваше, че момичето от снимката почти не прилича на нея. Винаги й ставаше неприятно, когато насочваха вниманието й към собствената й външност. Възприемаше света чрез тялото си, но не се замисляше много за него, затова й беше неприятно, когато я накараха да седне на столче за пиано, с вдигната в неестествена поза глава, принудена да се замисли за твърде светлата си кожа и безцветните мигли, които обичайно не излизаха на снимка. „Усмихнете се — бе й казал фотографът, — не сте на ешафода я!“ Бе се усмихнала нервно, усещайки колко изкуствено се разтягаха устните й. Когато фотографът приклекна зад камерата, тя моментално заличи усмивката от лицето си. На снимката то бе излязло сериозно и напрегнато, покрито от мрежата на грижите, с леко стиснати устни като на леля й, старата мома. Не прибра снимката в багажа. Когато се върна при Лейън край фонтана, тя мъкнеше не само неговия, но и своя куфар.

— Не ме интересува какво ще кажеш! — рече. Изговори тези думи отдалеч, толкова бързаше да ги произнесе. Пъшкаше и залиташе между двата куфара. — Идвам с теб! Не можеш да ме оставиш тук!

— Емили!

— Мисля, че трябва да се оженим. Ако живеем в грях, това ще ни създаде неприятности — продължи тя. — Но ако така предпочиташ, ще се съглася. Обаче кажеш ли ми да не идвам, пак ще дойда. Ню Йорк не е твой! Така че спести си думите. Ще седя в автобуса една седалка зад теб. Ще кажа на шофьора на таксито: „Карайте след онова такси!“ В хотела ще кажа: „Дайте ми, моля, стая до неговата!“

Лейън се засмя. Тя разбра, че го е спечелила. Пусна куфарите на земята и застана пред него, без да се усмихва. Всъщност това, с което го спечели, беше една добре обмислена и пресметната нахаканост, която в действителност не притежаваше, и изпита леко, безпокойство, като откри колко лесно се бе хванал на въдицата й. Или може би изобщо не бе се хванал, но знаеше, че публиката очаква точно това: когато едно момиче те преследва с куфара си и се държи намахано, трябва да се засмееш и да се предадеш с вдигнати ръце. Смехът не му подхождаше. Никога преди не бе виждала лицето му така неспокойно, така изкривено. Имаше нещо асиметрично в него.

— Емили, какво ще правя с теб?

— Не знам.

Самата тя бе започнала да се тревожи за това.

Още същата вечер се качиха на един автобус на „Грейхаунд“ за Ню Йорк. До другия ден следобед се настаниха, макар да имаха чувството, че са на палатка, в мебелирана стая с мивка в единия ъгъл и тоалетна в края на коридора. Ожениха се в четвъртък — най-близката дата, разрешена им по закон. На Емили й хрумна, че връчването на шофьорската й книжка бе минало по-тържествено. Бракът не предизвика в живота й сътресението, което бе очаквала.

Намери си работа като сервитьорка в полски ресторант. Лейън временно чистеше залата на един театър след представленията. Привечер висеше из разни кафенета, за да слуша рецитали на актьори и поети. Водеше и Емили със себе си, когато тя не бе на работа.

— Нали са ужасни? — питаше я той. — Мога да го изиграя по-добре от тях.

И Емили мислеше така. Веднъж чуха някакъв монолог, изпълнен тъй некадърно, че двамата станаха и тръгнаха към изхода, а актьорът спря насред изречението, за да викне: „Хей, вие! Не забравяйте да пуснете монета в чашата!“ Емили щеше да го направи — би направила всичко, за да избегне скандал, — но Лейън кипна. Видя го как си пое въздух, стори й се, че стана по-голям. Вече знаеше докъде може да стигне гневът му. Вдигна ръка, за да го хване за лакътя, но не посмя да го докосне. Човек никога не биваше да докосва Лейън, когато бе разгневен. После той изпусна въздуха и я остави да го изведе от залата, докато актьорът все още крещеше след тях.

Лятото се оказа много горещо, изпълнено с дъждовни бури и черни облаци. Горещината в стаята им бе осезаема като живо същество. А те постоянно бяха на ръба на пълното безпаричие. Никога преди Емили не бе съзнавала значението на парите. Чувствуваше, че трябва да диша леко, да пази енергията си, да се движи скромно, без да бие на очи, когато се промъкваше покрай по-богатите от нея. Започнаха да се карат с Лейън как да харчат парите, които имаха. Той беше по-екстравагантен — „разточителен“, казваше тя. Той пък я намираше за стисната.

През юли Емили се изплаши, че може да е бременна. Бе ужасена, сякаш хваната в капан; не смееше да каже на Лейън. Ето защо, когато разбра, че все пак не е бременна, не можа да сподели с него и облекчението си. Съхрани това преживяване в паметта си. Постоянно се връщаше към него, опитвайки се да го проумее. Що за брак имаше, ако не можеше да съобщи на съпруга си, че е бременна? Но той щеше да избухне, а после да се затвори в себе си — като превтасало тесто. Женитбата била нейна идея, щеше да й каже, и тя именно опявала винаги за всичко, което не можели да си позволят. Емили си представи сцената така ясно, че почти повярва в нейната реалност. Очите й се насълзяваха понякога, когато си спомняше лошото му държане. А всъщност той не се бе държал така. Никога не бе имал тази възможност (щеше да й каже). Все пак тя продължи да го вини за преживяното.

Посети клиника (Брачна консултация) и каза, че съпругът й ще я убие, ако някога забременее. Разбира се, говореше фигуративно, но от начина, по който я погледна чиновничката, разбра, че в този квартал човек не е застрахован срещу подобно нещо. Жената хвърли бърз поглед към ръцете на Емили и я попита дали няма и други проблеми. Емили искаше да й разкаже за своята самота, за това как бе крила страха си, че е бременна, от собствения си съпруг, но знаеше, че проблемът й не е достатъчно сериозен. В този квартал убиваха жени. (Почувствува колко лекомислена навярно се бе сторила на чиновничката: бе облякла цялото си трико, а отгоре — полата с прехвърлена предница от курса по модерни танци в колежа.) В този квартал нападаха жените и ги обираха, а съпрузите им ги пребиваха от бой. Съпругът на Емили никога не би я докоснал с пръст. Беше сигурна в това. Все едно, че бе в центъра на неприкосновен кръг.

Самата тя не беше избухлива. Най-многото, на което бе способна, бе искрица на закъсняло възмущение, което се проявяваше от дъжд на вятър във връзка с някоя отминала случка, когато е трябвало наистина да реагира, стига да я бе осъзнала навреме. Може би ако нравът й беше избухлив, щеше да знае кой конец да дръпне, за да върне Лейън в състоянието му на покой. А сега просто трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател. Налагаше се да си напомня: „Той може да причини болка на другите, но никога не е вдигал ръка срещу мен!“ Тази мисъл я караше да изпитва лека тръпка на удоволствие. „Понякога се разбеснява — каза тя на чиновничката в клиниката, — но с пръст не ме е докоснал!“ После поглади полата си и впери поглед в белите си безкръвни ръце.

През август Лейън се срещна с четирима актьори, които сформираха трупа за импровизации, която така и нарекоха — „Импровизация“. Единият от тях имаше камионетка; предвиждаха турнета надолу по източното крайбрежие. („В Ню Йорк се пробива много трудно“ — каза момичето на име Пола.) Лейън стана член на трупата. Още от самото начало той бе най-добрият им актьор, така смяташе Емили. Та биха ли го приели иначе с тази негова безчувствена като дърво съпруга, която се парализираше пред публика? „Мога поне да правя декори“ — каза им Емили, но те, изглежда, не използуваха декори. Играеха на гола сцена. Имаха намерение да играят в нощни клубове и да черпят идеи от публиката, върху които след това да импровизират. Самата мисъл ужасяваше Емили, но Лейън заяви, че това била най-добрата подготовка, която се надявал да получи. Репетираше с тях в апартамента на Бари Мей, собственика на камионетката. Нямаше как да репетират в истинския смисъл на думата, разбира се, но поне можеха да свикнат да работят заедно, да си пращат сигнали, да си подават реплики, които да ги тласнат към някакъв край. Смятаха да се специализират в комични сценки — човек не можел да се надява на нещо повече в нощен клуб. Импровизираха върху случки, които всяваха тревога у Емили — загубен багаж, обезумял зъболекар; всеки път, докато ги гледаше, веждите й бяха свити неодобрително, дори когато се смееше. Всъщност да загубиш багажа си бе нещо ужасно. (Беше й се случило веднъж. Не бе мигнала цяла нощ, докато не го откриха.) А и прекалено лесно бе да си представиш как зъболекарят ти губи разсъдъка си. Хапеше кокалчетата на пръстите си, наблюдавайки как Лейън превземаше сцената с широките си отривисти жестове, с плавната си походка, при която бедрата му леко се полюляваха. В една сценка той бе съпруг на Пола. В друга — неин годеник. Целуваше я по устните. Това бе само игра, но кой знае? Понякога, когато достатъчно дълго играеш ролята на определен човек, ставаш като него. Нима бе възможно?

Тръгнаха на турнето през септември. Напуснаха Ню Йорк в камионетката, с цялата им покъщнина, натоварена отгоре на багажника, включително и двата претъпкани куфара на Емили и Лейън и сребърната кана за кафе — сватбен подарък от леля Мърсър. Първо се отправиха към Филаделфия, където Бари познаваше някакво момче, чийто вуйчо бе собственик на бар. В продължение на три вечери те представяха комичните си сценки пред публика, която нито за миг не спря да говори, та се наложи да черпят идеите си от Емили, която бяха предвидливо подковали с няколко предложения и настанили за всеки случай на високо столче край бара. После се прехвърлиха в Хейтсвил, южно от Филаделфия. Там смятаха да използуват някаква връзка, но планът им не успя и завършиха в кръчма, наречена „Клуб на юздата“, украсена като конюшня. Емили остана с впечатлението, че повечето от клиентите бяха женени не за дамите си, а за други жени, които може би ги очакваха у дома. Публиката бе на средна възраст — набити мъже, облечени като бизнесмени, жени с лакирани и напудрени прически и рокли, които изглеждаха с един номер по-малки. Тези хора също разговаряха помежду си по време на сценките, но те поне наистина подхвърлиха няколко идеи. Някакъв мъж поиска да изиграят как момиче съобщава на родителите си, че напуска училището, за да стане танцьорка на екзотични танци. Една жена предложи семейна разправия заради опитите на съпруга си да въведе полуфабрикати в храната на мъжа си. И двете предложения предизвикаха лека вълна на оживление в залата и трупата ги превърна в доста смешни сценки, но Емили все си представяше, че те са може би истински. Мъжът наистина имаше потиснатия жалък вид на неуспял баща; жената бе така неудържимо весела, че като нищо можеше да е избягала току-що от досадния си съпруг. Емили чувствуваше, че всъщност публиката предаваше на актьорите собствената си мъка. Дори и смехът звучеше болезнено, когато излизаше от мъжете с охранени червендалести лица и жените, които държаха главите си храбро изправени под смазващия товар на високите си прически. За третата сценка един мъж в компанията на трима други предложи следното: съпругата си е въобразила, че мъжът й, който пие само за компания и може да мине без пиене или да го зареже, когато си пожелае, ако наистина някога го пожелае, е всъщност алкохолик. „Изиграйте как тази жена започва да губи всякакво търпение — каза той. — Изиграйте как хитрува, как долива уискито с вода, вика доктора и хората от АА-то^[1]. Когато мъжът й я моли за нещо за пиене, тя му носи безалкохолно газирано питие, в което е разбъркала лъжица готварски екстракт от бренди. Когато той иска да вечеря навън с приятелите си, тя казва…“ — „Моля ви! — прекъсна го Бари, като вдигна ръка. — Оставете нещо и за нас!“

При тези думи всички се засмяха, с изключение на Емили.

Играха в „Клуба на юздата“ три вечери, но на втората Емили не отиде. Вместо това тя се разхожда из града почти до десет часа, разглежда тъмните витрини на магазините. От време на време пълни с младежи коли профучаваха край нея, свирейки с клаксони, но Емили не им обръщаше внимание. Чувствуваше се толкова по-стара от тях, че се чудеше как я забелязват.

В дрогерията, единствения все още отворен магазин, тя си купи козметичен несесер с цип, предназначен за пътуване, зареден с пластмасови бурканчета и шишенца и с минитубичка паста за зъби „Пепсодент“. Точно тогава бяха почти без никакви пари. Налагаше се да спят разделени с Лейън — Емили и другите две момичета в младежкото общежитие, мъжете в камионетката. Козметичен несесер от четири долара и 98 цента бе последното нещо, което можеха да си позволят. Емили побърза да се прибере в стаята си; чувствуваше се доволна и виновна. Залови се да пренарежда личните си вещи — внимателно пресипа лосиона за ръце в едно от шишенцата, напъха сребърната си четка за коса в пластмасовата преградка. Но всъщност не носеше много грим; несесерът заемаше повече място, отколкото няколкото козметични средства, които притежаваше. Беше направила грешка. Дори не можеше да си вземе парите обратно — бе употребила шишенцата. Чак й се догади. Започна да изхвърля всичко от куфара си навън — белите училищни блузки, джинсите, цялото си бельо. (Ако носи само цели трика, няма да й е необходимо бельо.) Когато свърши, в куфара й останаха само две поли с прехвърлена предница, две цели трика, нощница и козметичният несесер. Малкото картонено кошче за боклук до леглото й бе препълнено с тънко, измачкано бельо.

Третото им представление в „Клуба на юздата“ бе отложено заради гаджето на братовчеда на собственика, която бе певица на сантиментални любовни песни. „Не знаех, че все още ги има“ — каза Лейън на Емили. Изглеждаше потиснат. Каза също, че вече не бил сигурен дали тази подготовка е толкова ценна, колкото смятал в началото. Но Бари Мей, който бе малко или много шеф на групата, отказа да капитулират. Искаше да опитат късмета си в Болтимор, който бил пълен с барове. Освен това едно от момчетата, Виктор Апъл, имаше майка в Болтимор и поне можеха да разчитат на безплатна квартира.

Веднага щом пристигнаха, Емили разбра, че в Болтимор няма да им провърви. Макар да навъртяха доста километри с камионетката (Виктор съумя да се изгуби), градът продължи да й се струва тесен и душен — редиците мрачни, еднотипни къщи, някои не по-широки от една-единствена стая; страничните улички, задръстени от стари автомобилни гуми, бутилки и пружини за легла; бездействуващи, обезнадеждени мъже, тежко отпуснати на верандите пред къщите си. Но майката на Виктор веднага й хареса. Мисис Апъл беше снажна, жизнерадостна, оправна жена с късо подстригана сивееща коса и лице със загрубяла кожа. Беше собственичка на магазин „Художествени занаяти“ и на сградата, в която той се помещаваше. Какви ли не майстори на художествени занаяти пълнеха апартаментите; някои от тях й плащаха само символичен наем, докато се изправят на крака. Тя предостави на актьорите апартамент на третия етаж, немебелиран и неуютен, но чист. Тъмен коридор го делеше на две: от едната му страна бяха всекидневната и спалнята, а кухнята и втората спалня — от другата. В дъното на коридора се намираше допотопна баня, чийто прозорец бе запушен много отдавна от съседната сграда. Ако човек застанеше на този прозорец, щеше да види само стена от стари шуплести тухли. Неизвестно защо, Емили намираше някакво успокоение в нея. Това бе единствената гледка, пред която напоследък се чувствуваше уверена.

Сега й се струваше, че приспособяването към новите места изразходва част от човека. Големи късове от нея се бяха отделили и останали в Ню Йорк, във Филаделфия, в Хейтсвил — навсякъде, където добросъвестно бе поставяла сребърната четка за коса от майка си върху нечий олющен скрин и бе успявала да се престори, че привиква към нечии напластени с боя стени и високи пропукани тавани. Навсякъде вървеше по петите на мисис Апъл; правеше го несъзнателно. Бършеше праха от дърворезбите и ръчно изработените мебели долу в магазина и се научи да работи с автоматичната каса. Обслужваше клиентите през натоварените часове на деня — не срещу заплащане, а само заради слънчевия мирис на младо дърво, наскоро изтъкани материи и енергичната непосредствена дружелюбност на мисис Апъл.

Емили и Лейън спяха в предната спалня в два спални чувала. Виктор разстла омотаните си на кълбо завивки в един ъгъл на всекидневната. Бари, Пола и Джанис спяха в задната спалня, един до друг. (Емили се бе отказала да проумее тази работа.)

През деня Бари ходеше да търси работа, докато другите оставаха в апартамента и играеха на карти. Вече не репетираха комичните си сценки и даже не говореха за тях; но понякога, докато ги наблюдаваше как играят покер, Емили имаше чувството, че за тези хора всичко бе комична сценка. Когато губеха, ръмжаха и скубеха косите си. Когато печелеха, скачаха на крака, подхвърляха картите си към тавана, имитираха тръбен зов „та-таа“ и правеха театрални поклони. Гласните им бяха по-отворени, отколкото на повечето хора, и сякаш произнасяха думите много натъртено. Човек трябваше да говори като тях, понякога просто за да бъде чут над глъчката. Емили откри, че се променя. Улови се, че произнася трудно думите. Те излизаха някак провлачено от устата й. Веднъж неочаквано се зърна в едно огледало — дребното й сухо лице бе призрачно бледо, ала едната й ръка бе отметната във величествен жест, сякаш стоеше с наметало и шапка в центъра на някаква сцена. Спря по средата на изречението и отново се сви в черупката си.

Баровете в Болтимор не бяха подходящи за театрални представления. Били барове за пиене, каза Бари, а Болтимор бил град на пиячи. В един бар трябвало да прекрачи някакъв проснат през прага човек, който бил или в безсъзнание, или мъртъв; решил, че няма смисъл да пита вътре за работа. Мина седмица, после втора. Хранеха се с евтини рибни консерви, а мисис Апъл бе престанала да ги кани толкова често на вечеря. Кутията с театралния грим се разпадна. Тубите с мъртвешки розов телесен цвят се втвърдиха като тебешир, изтърколиха се в ъглите и останаха да лежат там, изпускайки своята миризма на цветя и старица. Джанис и Пола спряха да разговарят помежду си, а Джанис премести спалния си чувал в кухнята.

После Бари намери работа само за себе си. Приятел на негов приятел поставяше собствена пиеса. Емили не беше вкъщи, когато той им съобщи това. Беше слязла да помага долу в магазина. Единственото, което разбра, като се върна, бе, че Бари си стяга раницата. Долната му устна бе подута, а Лейън го нямаше. Другите седяха на пода и наблюдаваха как Бари си сгъва джинсите с треперещи ръце.

— Твоят хубостник не е с всичкия си! — каза той на Емили. Дори гласът му трепереше.

Емили попита:

— Какво се е случило?

И изведнъж всички заговориха в един глас: Бари не бил виновен; на този свят човек трябвало да внимава да не изтърве големия си шанс; какво очаквал Лейън? Емили така и не научи подробностите, но схвана главното. Остана изненадана, че почти не се обезпокои. Подутата устна на Бари й достави някакво удовлетворение. Кожата се бе разцепила — заприлича й на презряла слива.

— Е, нищо — каза тя. — Всяко зло за добро.

— Помни какво ти казвам — рече Бари, — живееш с опасен човек! Не разбирам защо не те е страх от него.

— О, на мен той никога няма да посегне — отвърна Емили.

Не можеше да проумее защо Бари взема случилото се толкова присърце. Нима драматичното, екстравагантните жестове бяха част от живота на тези хора? Свали няколко фиби от косата си и прикрепи с тях плитките по-високо на главата си. Другите я наблюдаваха. Почувствува се грациозна и безгрижна.

Джанис и Пола се върнаха в Ню Йорк; Джанис възнамеряваше да приеме някакво старо предложение за женитба. „Надявам се само, че е още в сила“ — каза тя. Емили си нямаше представа за плановете на Пола, но и не се интересуваше. Беше й омръзнало да живее групово. Разбираше се добре с тях до последния момент и се сбогува достатъчно учтиво, но вътрешно се дразнеше от всяка тяхна дума.

Остана само Виктор. Той не бе толкова лош. Беше само на седемнадесет години, дори изглеждаше по-млад. Дребно, прегърбено и свенливо момче, с едва наболи мустачки, които Емили умираше от желание да обръсне. След като всички си заминаха, той премести завивките си в задната спалня. Явяваше се на обяд и вечеря срамежлив и обнадежден. „Все едно, че си имам син“ — помисли си Емили.

Вече нямаха пукната пара и Емили започна работа като платена помощничка в „Художествени занаяти“. Лейън си намери работа на час в една бензиностанция. Виктор просто вземаше пари на заем от майка си. Мисис Апъл му даваше, но винаги придружени с нравоучения. Тя искаше Виктор да се върне в училище или поне да вземе приравнителните изпити за гимназиалния курс. Заплашваше го, че ще го прати да живее при баща му, когото Емили до този момент бе мислила за умрял. След тези лекции Виктор се мотаеше из апартамента и подритваше первазите на дървения под. Емили му съчувствуваше, но смяташе, че мисис Апъл е до голяма степен права. Не можеше да разбере как са я карали досега; като че ли всеки живееше живот без форма, без гръбнак.

— Като си помисли човек — каза тя на Виктор, — чудно е как майка ти изобщо те е пуснала в Ню Йорк. Наистина, тя е много… учудваща жена!

— За теб може да е такава — отвърна Виктор. — Чуждите майки винаги изглеждат симпатични. А отблизо са взискателни, хищни и нямат чувство за хумор.

После мисис Апъл отиде при Емили с предложение. (Може би усещаше, че Виктор автоматично ще го отхвърли.) Щом като са така запалени по театъра, каза тя, защо не играят пред детска публика, на рождени дни? Биха могли да дадат обявление във вестника, да си прекарат телефон, да заемат шевната й машина и да ушият няколко театрални костюма. Майките щели да позвънят и да поръчат „Червената шапчица“ или „Рапунзел“. (Емили с нейната дълга руса коса ставала чудесна Рапунзел.) Щели да им плащат добре, сигурна била, тъй като рождените дни били такава мъка за родителите.

Емили предаде на другите предложението на мисис Апъл, защото имаше чувството, че би могла да се справи. Поне нямаше да се парализира на сцената пред няколко дечица. Виктор се съгласи веднага, но Лейън бе изпълнен със съмнения.

— Само ние тримата ли? — попита той.

— Бихме могли да сменяме много костюми. А и винаги ще се намери някой, ако закъсаме за още герои.

— Майка ми става за вещица — рече Виктор.

— Хм, не знам — каза Лейън. — Да ви кажа правата, за мен това не е театър.

— Ох, Лейън!

Тя не отвори дума за това през следващите няколко дни.

Наблюдаваше го как обмисля предложението. Връщаше се от бензиностанцията с почернели ръце, оставяйки мръсни следи по топките на вратите и електрическите ключове. Дори и след като измиеше ръцете си, чернилката оставаше в гънките на кожата и около ноктите. Един ден, седнал пред кухненския плот в очакване на порцията си консервирана риба, той разпери ръце върху коленете си и ги разгледа внимателно, после ги обърна и отново впери поглед в тях. Най-накрая произнесе:

— Тези детски пиеси, предполагам, ще свършат работа колкото да запушим дупката.

Емили нищо не каза. Лейън продължи:

— Няма да ни навреди, ако опитаме, стига да е временно.

През цялото време Емили и Виктор бяха кроили планове, тъй като бяха уверени, че той ще промени решението си. Вече бяха поръчали да им инсталират телефон в кухнята. Поръчката бе изпълнена на другия ден след като Лейън се предаде. Пуснаха обява във вестника и нарисуваха голям жълт афиш, който щяха да окачат на витрината на „Художествени занаяти“: „Рапунзел“, „Пепеляшка“, „Червената шапчица“ или… предложете вие, пишеше на афиша. („Стига да не ни потрябва трупа от хиляда души“ — забеляза Лейън.)

После седнаха и зачакаха. Нищо не се случи. На шестия ден позвъни някаква жена, за да попита дали изнасят куклени представления.

— Не ми трябва пиеса с актьори, трябва ми куклен театър — обясни тя. — Дъщеря ми е просто луда за кукли. Изобщо не обича пиеси с актьори.

— Е, съжалявам — въздъхна Емили.

— Миналата година поканих „Куклите на Питър“ и тя направо се влюби в тях. Освен това им платих всичко на всичко тридесет и два долара. Но сега научавам, че са се преместили в…

— Тридесет и два долара! — изненада се Емили.

— По четири долара на дете, за седем гостенчета плюс Мелиса. Напълно разумно, не мислите ли?

— Твърде разумно — каза Емили. — За куклено представление вземаме по пет долара на дете.

— Боже мой! — възкликна жената. — Хм, май че ще трябва да не каня децата на Макинтошови.

За две седмици преди представлението Емили взе на заем шевната машина на мисис Апъл и уши една красавица, две сестри, един баща и един звяр, който всъщност бе обикновена ръкавица с един пръст от изкуствена кожа, върху която постави очи. Избра „Красавицата и звярът“, защото й бе любимата приказка. Виктор каза, че също я харесва. На Лейън сякаш му бе безразлично. Ясно беше, че за него това бе просто вариант на работата му в бензиностанцията. Почти не обърна внимание на Емили, която се приближи радостна към него с Красавицата, надяната на ръката й. Емили изряза сцена от картонена кутия и купи черен тюл за завеса. Двамата с Виктор разиграха сценките, преправяйки гласовете си така, че да съответствуват на топчестите лица на куклите. Накараха двете сестри да пеят дуети и да танцуват валс върху перваза на прозореца в кухнята. Лейън само стоеше мрачен. Беше изчислил, че по-голямата част от хонорара им е вече изразходвана за материали.

— От това няма да забогатеем — каза той.

— Но помисли за следващия път — възрази Емили, — когато вече ще имаме реквизит.

— Ох, Емили, хайде да няма „следващ път“!

В деня на представлението — дъждовен зимен следобед — те натовариха всичко в колата на Викторовата майка и потеглиха на север, към къщата на мисис Тибит в Хоумланд. Мисис Тибит ги поведе през всекидневната към голям студен салон, където Лейън и Виктор инсталираха картонената сцена върху маса за тенис. През това време Емили извади куклите. После двамата с Виктор заиграха с двете кукли-сестри, които си зашепнаха и се закикотиха, опитвайки се да привлекат към играта и Лейън. Той трябваше да играе с куклата-звяр, която даже не бе изпробвал върху ръката си; наложи се също така да му разкажат и съдържанието на приказката, докато пътуваха към къщата на мисис Тибит. Твърдеше, че единствената приказка, която знаел, била „Пепеляшка“. Сега не обърна никакво внимание на куклите, а закрачи неспокойно нагоре-надолу из салона, като от време на време спираше, за да повдигне крайчеца на някоя завеса и да надникне навън, към градината. Такъв е заради родителите си, помисли си Емили. Къщата приличаше на тяхната, която Емили бе посетила веднъж по време на една ваканция. Всекидневната имаше същия суров, студен изглед със светлите килими, по които като че ли никой не бе стъпвал, и празните вази, тишината, нарушавана само от тиктакането на часовниците, и тапицираните с плътна раирана коприна столове, на които явно не се е разрешавало на децата да сядат. Мисис Тибит дори приличаше малко на мисис Мередит — тъй благовъзпитана и сладникава, с прошарени коси, с тънки стиснати устни и нещастни нотки, които се долавяха в гласа й, стига само Лейън да им обърнеше внимание. Емили се пресегна да го погали по ръката, но не посмя и сви протегнатите си пръсти.

От входната врата се разнесе звън, по-скоро цяла мелодия.

— Като в катедрала, дявол да го вземе! — измърмори Лейън.

Първите гости пристигнаха и Мелиса Тибит, грозновато дете със слабо лице, облечено със синя кадифена рокля, отиде да ги посрещне. Децата бяха пет-шестгодишни, беше им казала мисис Тибит. Достатъчно малки, за да пристигнат твърде рано, издокарани с официални роклички, които в най-скоро време щяха да съсипят, и достатъчно големи, за да се разделят без плач с подаръците, донесени за рожденичката. Емили ръководеше церемонията по отварянето на пакетите с подаръците. Мисис Тибит бе изчезнала, а Виктор и Лейън, изглежда, смятаха, че е работа на Емили да се оправя с децата. Тя научи имената на някои от тях — палавницата (Лайза) и срамежливката, която се свиваше из ъглите (Дженифър). После ги настани и двете пред самата сцена.

Виктор играеше ролята на Бащата. Емили бе последователно всяка една от дъщерите. Скрита зад завесата, тя не чувствуваше кой знае каква сценична треска.

— Какво искаш да ти донеса, дъще моя? — разнесе се из салона пискливият глас на Виктор.

— Донеси ми ковчеже, пълно с бисери, татко — изписука Емили.

Лейън вдигна очи към тавана.

— А на теб, Красавице?

— Само една роза, татко, една прекрасна роза!

През завесата Емили виждаше силуетите на децата. Те слушат, но вътрешно са неспокойни, помисли си тя. Тази мисъл я притесни. Чувствуваше, че нещата са на ръба на пропастта.

Докато протичаше дългата сцена с Бащата, останал сам в двореца, тя забеляза потрепващия силует на мисис Тибит, която бе влязла в салона и се бе загледала в представлението. Колко жалко, бе влязла по време на най-скучната част.

— О, каква маса с вкусни ястия е приготвена за мен! — произнесе Бащата. — Я гледай, хубаво златно легло с копринени чаршафи! Интересно, чие е то?

Мисис Тибит премести тежестта на тялото си на другия крак.

И тогава се появи Звярът. Емили очакваше, че той ще изреве, но вместо това той заговори с дълбок, тържествен глас, който я изненада.

— Кой е излапал цялата ми храна? — попита той жаловито. — Кой е спал в леглото ми?

(О, господи, дано не е объркал текста с този на „Трите мечки“.)

— В моето чудесно легло, постлано с копринени чаршафи, за да запазят фризурата ми! — изстена той.

Децата се засмяха.

Публиката! Емили разбра, че той бе схванал нейното значение. Видя как Звярът повдигна рунтавата си глава и погледна към децата. Сега вече силуетите им бяха неподвижни, а лицата им протегнати в очакване напред.

— Знаете ли кой? — обърна се той към тях.

— Той! — викнаха те, сочейки с пръсти.

— Какво казахте?

— Бащата! Той е!

Звярът се обърна бавно.

— Охооо! — изрева той, а куклата-баща се сви назад като пометена от горещия му дъх.

След представлението прислужницата поднесе сладки и млечен пунш, но повечето от децата бяха твърде заети с куклите, за да ядат. Емили ги научи как да задвижват устата на Звяра и накара Красавицата да изпее на Мелиса „Честит рожден ден“. Мисис Тибит каза:

— О, това представление бе много по-добро от миналогодишното „Пънч и Джуди“.

— Никога не играем „Пънч и Джуди“ — рече Лейън важно. — Много е нелепа. Придържаме се към приказките.

— Само едно ме озадачи — каза мисис Тибит.

— Какво е то?

— Ами Звярът. Той изобщо не се превърна в принц.

Лейън стрелна с очи Емили.

— Принц ли? — попита Емили изненадана.

— Оставихте я да живее щастливо със Звяра. Но в приказката не е така; тя му казва, че го обича, и той се превръща в принц.

— О! — промълви Емили. Изведнъж се сети! Как е могла да забрави! — Хм! — измънка тя.

— Но предполагам, че за това ще са ви необходими твърде много кукли.

— Не — отвърна Емили. — Работата е там, че ние използуваме една по-автентична версия.

— Аха, ясно — каза мисис Тибит.