Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (1)

Пипи се настанява във Вила Вилекула

В покрайнините на малкото градче имаше една запустяла градина. Сред градината се издигаше стара къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито майка, нито татко — нещо, което всъщност беше много хубаво, защото никой не й казваше да си ляга тъкмо когато й беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато й се ядяха бонбони.

Някога Пипи имаше татко, когото много, много обичаше; имала си е и майка, но тъй отдавна, че изобщо не я помнеше. Майка й умряла, когато Пипи била съвсем мъничко бебе и така врещяла в люлката, че никой не можел да се доближи. Пипи вярваше, че сега майка и е на небето и надзърта през някоя дупчица за своето момиче, затова често махаше нагоре с ръка и се провикваше:

— Не се тревожи! Все някак ще се оправя!

Пипи не беше забравила баща си. Той бе морски капитан и кръстосваше големите морета. Пипи пътуваше с него на кораба, но един ден по време на силна буря вятърът отнесе баща й в морето и той изчезна. Ала Пипи беше съвсем уверена, че някой ден той ще се върне. Не можеше да повярва, че е загинал и мислеше, че е слязъл на брега на някой остров, пълен с негри, които са го направили свой крал. И че сега той се разхожда цял ден със златна корона на главата.

— Моята майка е ангел, а татко ми — негърски крал. Наистина не всички деца могат да се похвалят с такива чудни родители — обичаше да повтаря доволна Пипи. — А когато татко си построи кораб, ще дойде да ме вземе и ще стана негърска принцеса. Ех, че живот ще бъде!

Бащата на Пипи беше купил старата къща с градината преди много години. Беше решил да живее тук с Пипи, когато остарее и вече няма да може да кръстосва моретата. Но стана така, че той изчезна в морето и докато го чакаше да се върне, Пипи реши да отиде във Вила Вилекула. Тъй се казваше къщата, която стоеше готова, обзаведена и очакваше обитатели. Една хубава лятна вечер Пипи се сбогува с всички моряци от кораба на баща си. Те много я обичаха, а и Пипи беше силно привързана към тях.

— Сбогом, момчета — каза Пипи и целуна всички поред по челата. — Не се тревожете за мене. Все някак ще се оправя!

От кораба Пипи отнесе две неща. Една малка маймунка на име Господин Нилсон — подарък от татко й и една голяма чанта, пълна със златни парички. Моряците стояха на палубата и гледаха подир Пипи, докато се изгуби от погледите им. Тя вървеше с твърда крачка, без да се обръща, с Господин Нилсон на рамо и с чантата в ръка.

— Забележително дете! — каза един от моряците с просълзени очи, когато Пипи изчезна в далечината.

Той беше прав. Тя наистина бе забележително дете. Най-необикновеното у нея беше силата й. Пипи беше така изумително силна, че в целия свят не можеше да се намери полицай, който да я надвие. Стига да поискаше, Пипи можеше да вдигне на ръце цял кон и често го правеше. Тя си имаше кон — беше го купила с една от многото златни парички в деня, когато се настани във Вила Вилекула. Открай време беше мечтала за собствен кон. Сега той живееше на верандата, но когато Пипи искаше да пие там следобедното си кафе, безцеремонно го изнасяше в градината.

В съседство с Вила Вилекула имаше друга градина и друга къща. Там живееха баща и майка с двете си добри дечица — момченце и момиченце. Момченцето се казваше Томи, а момиченцето — Аника. Те бяха много мили, възпитани и послушни деца. Томи никога не гризеше ноктите си и винаги правеше каквото искаше майка му. Аника не се сърдеше, когато не можеше да наложи своето, и беше винаги спретната в късите си, добре изгладени басмени роклички, които се стараеше да не изцапа. Томи и Аника си играеха кротко в градината, но често им се искаше да имат другарче в игрите. Докато Пипи още обикаляше моретата с баща си, те понякога дълго стояха край оградата и си казваха:

— Колко глупаво, че никой не се настанява в онази къща. Там би трябвало да живее някой с деца.

В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за пръв път прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и Аника не бяха у дома. Бяха заминали за една седмица на гости у баба си. Затова не знаеха, че някой се е настанил в съседната къща. Когато се прибраха у дома си и застанаха край портата да огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем наблизо вече имат другарче за игра. Както се чудеха какво да правят и си мислеха дали ще се случи нещо приятно през, деня или пък той ще бъде един от ония дни, в които нищо не може да се измисли, вратата на Вила Вилекула се отвори и оттам излезе едно момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче, която тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как изглеждаше:

Косата й имаше цвят на морков и бе сплетена на две стегнати, стърчащи плитки. Носът й, досущ като мъничко картофче, беше обсипан с лунички. Под него аленееше доста голяма уста, пълна със здрави бели зъби. Роклята й беше направо странна. Пипи си я беше ушила сама. Отначало смяташе да я направи цялата синя, но синият плат не стигна и Пипи се принуди да пришие тук-там по някое червено парче. Дългите й тънки крачета бяха обути в дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен това носеше черни обувки точно два пъти по-големи от стъпалата й. Татко й беше купил тези обувки в Южна Америка, та краката на дъщеря му да имат накъде да растат, и Пипи не искаше да чуе за други.

Но онова, което най-много накара Томи и Аника да ококорят очи, беше маймунката на рамото на непознатото момиче — малък макак, облечен в сини панталони, жълто елече и с бяла сламена шапка на главата.

Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:

— Защо вървиш заднишком?

— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

— Че откъде знаеш? — учуди се Томи. — Да не си ходила в Египет?

— Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?

— Сега вече излъга — заяви Томи.

Пипи се замисли за миг.

— Имаш право. Излъгах — промълви тя печално.

— Грозно е да се лъже! — каза Аника, която чак сега посмя да отвори уста.

— Да, много е грозно да се лъже — съгласи се Пипи още по-печално. — Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му — негърски крал, да казва винаги истината? Освен това — продължи Пипи и луничавото й лице се озари — ще ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем приятели, а?

— Разбира се! — съгласи се Томи и изведнъж почувствува, че този ден няма да е от скучните.

— Защо например да не закусим заедно у дома? — предложи Пипи.

— Ами защо не? — съгласи се Томи. — Хайде да тръгваме.

— Хайде — каза Аника. — Да вървим веднага!

— Но първо нека ви представя на Господин Нилсон — каза Пипи.

Малката маймунка свали шапка и учтиво се поклони.

После минаха през полусрутената градинска порта на Вила Вилекула, по посипаната с чакъл пътечка, край която се издигаха стари, обрасли с мъх дървета, чудесни за катерене, стигнаха до къщата и се изкачиха на верандата. Там стоеше конят и лапаше овес от някакъв супник.

— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.

Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.

— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

Томи и Аника потупаха коня и влязоха в къщата. Тя се състоеше от кухня, гостна и спалня. Личеше си обаче, че тази седмица Пипи май беше забравила да изчисти. Томи и Аника се огледаха плахо да не би негърският крал да седи в някой ъгъл. Никога в живота си не бяха виждали негърски крал. Но тъй като не се появи никакъв татко, пък и никаква мама, Аника попита боязливо:

— Съвсем самичка ли живееш тук?

— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.

— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?

— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.

— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.

— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

На Томи и Аника не им стана съвсем ясно, но си рекоха, че може би това е добро разрешение. Междувременно бяха пристигнали в кухнята и Пипи се провикна:

— Сега тука ще се бъркат палачинки. Сега тук ще се пекат милинки. Сега тук ще се правят курабийки.

Тя взе три яйца и ги подхвърли високо нагоре. Едното падна върху главата й и се счупи, а жълтъкът потече по лицето й. Другите обаче тя улови ловко в една тенджера, където те се счупиха.

— Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата — каза Пипи и избърса очите си. — Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца. Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията.

Докато говореше, Пипи ловко извади с пръсти яйчените черупки от тенджерата. После взе една четка за баня, която висеше на стената, и започна така да разбива тестото за палачинките, че опръска стените. Сетне изсипа остатъка от тестото в тиган за палачинки, който стоеше върху печката. Когато палачинките се изпържваха от едната страна, Пипи ги мяташе почти до тавана. Те се обръщаха във въздуха и тя ги улавяше, докато падаха. Щом ставаха готови, Пипи ги хвърляше към другия край на кухнята право в една чиния върху масата.

— Яжте — извика тя. — Яжте, докато не са изстинали!

Томи и Аника си хапнаха и решиха, че това са много вкусни палачинки. После Пипи ги покани в гостната. Там имаше само една мебел — голям скрин с многобройни мънички чекмедженца. Пипи ги отваряше и показваше на Томи и Аника всички съкровища, които бе скътала в тях. Там имаше странни птичи яйца, причудливи раковини и камъчета, малки изящни кутийки, красиви сребърни огледала, бисерни огърлици и много други неща, които Пипи и баща й бяха купували по време на своите пътешествия около земното кълбо. Пипи даде на новите си другарчета по един малък подарък за спомен. Томи получи кинжал с блестяща седефена дръжка, а Аника — малка кутийка, чийто капак бе покрит с розови мидички. В кутийката имаше пръстен със зелен камък.

— А сега по-добре си идете у дома — каза им Пипи, — за да може утре пак да дойдете. Защото ако не си отидете, няма как да дойдете пак, нали? А това би било жалко.

Томи и Аника бяха на същото мнение. И си отидоха. Минаха покрай коня, който беше изял всичкия овес, и излязоха през портата на Вила Вилекула. Когато си тръгваха Господин Нилсон им помаха с шапката си.