Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (35)

2

Щом снегът се стопи, Емили започна да тича. Това, което прави, е странно, мислеше си Морган — никак не е типично за нея. Купи си чифт груби жълти маратонки и крачкомер, който прикрепяше на кръста си със стар кожен колан на Лейън. На няколко пъти, когато им отиваше на гости, Морган я съзираше в другия край на улицата да тича към него, облечена с напълно неподходяща пола, изпод която краката й изхвърчаха като пръчки. Обутите с жълти маратонки крака като че ли бяха най-голямата част от тялото й. Имаше вид на човек, който случайно се е затичал — за да хване автобус или внезапно се е сетил, че е забравил тенджера на включената печка. Това навярно се дължеше на леката й нехайна походка, лишена от тежест. А може би впечатлението се създаваше от разлюляната й като камбана пола. Наближавайки го, тя му викаше, без да намали темпото: „Ей сега ще дойда! Само още една обиколка!“ Но когато най-накрая спираше, крачкомерът й го изненадваше: четири мили, четири и половина мили, пет. Тя винаги се напрягаше до крайност.

Веднъж Морган я попита защо тича.

— Просто така! — отвърна Емили.

— Заради сърцето? Фигурата? Кръвообращението? Да не тренираш за маратон?

— Просто така, тича ми се — повтори тя.

— Но защо се пресилваш?

— Не се пресилвам.

Но тя се пресилваше. След бягане ставаше напрегната. Кожата й лъщеше от пот, изопната, цялото й тяло бе куп вибриращи мускули. Разрошената й коса хвърчеше на всички посоки, наелектризирана, всеки кичур накъдрен като вълнообразните й фуркети с кехлибарен цвят. Емили бе така различна от другите жени, че Морган не знаеше как да се държи с нея. Беше объркан, трогнат и очарован; обичаше да плъзга пръстите си по появилите се отскоро здрави мускулчета над свивката на коленете й. Не можеше да си представи какво значи да си Емили.

Един следобед в железарския магазин той затвори очи и рече: „Разкажи ми какво виждаш. Бъди моите очи за света.“ Тя отвърна: „Бюро. Картотека. Канапе.“ После като че ли се предаде. Той отвори очи и я видя застанала безпомощна, чудейки се какво ли иска от нея. Но Морган искаше само това — ясния й, прост поглед върху нещата, който той никога нямаше да притежава.

Той самият не обичаше спорта. Дори го мразеше. О, в интерес на истината, той бе един много, много по-стар мъж, отколкото изглеждаше, и вече в не много добра физическа форма. Лейън също не проявяваше интерес към физическите упражнения. Беше от хората, които без никакви усилия изглеждаха в добра спортна форма. Имаше хубава фигура, едра и солидна, с гладки мускули. Наблюдаваше тичащата в далечината Емили с търпеливо изражение на лицето.

— Към всичко подхожда неправилно — каза той на Морган. — Много се престарава.

— Нали и аз казах същото?

— Все трябва да държи положението в ръце.

Седяха в един слънчев мартенски ден на стълбите пред главния вход на сградата, в която беше апартаментът на Мередитови. Времето бе променливо. След необикновено студената зима хората като че ли гледаха на пролетта с недоверие. Продължаваха да носят вълнените си дрехи и ги сваляха постепенно, на ден по една, когато им станеше по-топло. Бони все още държеше чимшировото дърво покрито със зебло. Вайкаше се за пъпките на камелията, подлъгани от времето, но според нея обречени на окапване при следващия мраз. Но пролетта шествуваше навсякъде. Пъпките на камелията разцъфтяха в ярки, розови цветове. Морган и Лейън бяха по ризи — не им бе много топло, но ги мързеше да влязат вътре за саката си. И тогава Емили се появи иззад ъгъла — малка черна пеперуда с жълти крачета. В бягането й имаше нещо нескончаемо. Заприлича им на селското девойче с плитки от приказката, поело по своята безкрайна предопределена пътека, в дъжд и пек, спечелило с постоянството си симпатиите на хората. Морган почувствува как постепенно олеква от щастие; протегна се на слънцето и лицето му засия от любов към всички и всичко; към Лейън и устремените към небесата дървета, към Емили, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, и към кръжащата над комините заблудена чайка, понесла се бавно към пристанището.