Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (33)

6

Емили и Лейън бяха поканени на фестивала в „Пърси Скул“, за да изнесат представление по случай Деня на благодарността^[1]. Не бяха посещавали това училище никога преди. Емили се чудеше какво да играят. Дали „Рапунзел“? Или „Палечка“. Късно един следобед, няколко дни преди фестивала, тя извади Рапунзел от тензухената й торба и я постави върху кухненската маса. Рапунзел не бе използувана от много време и имаше неугледен и занемарен вид. Дългите й плитки се бяха разръфали.

— Май трябва да й направя друга перука — каза Емили на Джина.

Джина си пишеше домашните; само промърмори нещо неразбрано.

В този миг влезе Лейън и възкликна изненадан:

— Я, Рапунзел? Какво прави тук?

— Мислех да я вземем за фестивала.

— Снощи каза, че ще играем „Спящата красавица“.

— Така ли?

— Предложих „Спящата красавица“ и ти се съгласи.

— Нима? Не можем да играем „Спящата красавица“. В пиесата участвуват тринадесет феи. Без да броим Краля, Кралицата, Принцесата…

— Казах ти: „Емили, защо да не изиграем нещо различно този път?“, а ти отвърна: „Добре, Лейън“.

— Но не съм казала „Спящата красавица“ — прекъсна го Емили.

— Казах ти: „Какво ще кажеш за «Спящата красавица»“, а ти отвърна: „Добре, Лейън“.

Съчиняваше си. Въпреки че никога не обичаше да си съчинява. Емили не би могла да проведе този разговор дори и в полусънно състояние. Ами да, ако брои и Старицата на чекръка, Принца… И дума де можеше да става! Не биха могли да се справят с такъв брой действуващи лица! Помисли си, че вероятно Лейън бе обсъждал тази тема с някой друг, по грешка. Напоследък те постоянно губеха връзка помежду си. Всяка сутрин започваха така внимателни един към друг, така изпълнени с надежда, но бързо влошаваха отношенията си и завършваха деня легнали в най-външните краища на леглото, обърнали си ръб.

Тя забеляза двете вертикални дълбоки бръчки, врязали се напоследък в бузите му. По-скоро две вдлъбнатини, каквито се образуват по лицето на човек, свикнал да стиска здраво челюсти.

Лейън наруши мълчанието:

— Какво ще кажеш, ако вземем Джина? Би могла да играе с някоя кукла фея.

— Но представлението е в сряда следобед — възрази Емили. — Джина ще е още на училище.

— Нямам нищо против да не отида на училище — побърза да каже Джина.

Емили подозираше, че Джина само се опитва да запази мира вкъщи. Тя обичаше да ходи на училище.

— Да, но аз съм против — сряза я Емили.

— Но, мамо!

— Тринадесет феи! Дори да имаме толкова кукли, как ще ги задвижим всичките само с още един чифт ръце!

— Бихме могли да намалим броя им — предложи Лейън.

Емили закрачи нервно около масата. Джина и Лейън я наблюдаваха. Джина гризеше молив и люлееше крака, но Лейън стоеше неподвижен. Изведнъж Емили се извърна към него и рече:

— Нарочно ли го правиш?

— Моля?

— Това трябва ли да докаже нещо, Лейън? Опитваш се само да ми покажеш, че съм… непреклонна, а? Искаш да заявя на всеослушание, че отказвам да играя в пиеса с осемнадесет кукли и дъщеря ми да избяга от училище, защото съм непреклонна и ограничена, така ли?

— Единственото, което казах, бе: „Какво ще кажеш за «Спящата красавица», Емили…“

— Никога не си го казвал!

Лейън замълча, сви рамене и излезе от стаята. Емили погледна към Джина, която ги наблюдаваше, но внезапно спря да гризе молива и наведе глава над домашното си.

След малко Емили откачи палтото си от закачалката в антрето и излезе от апартамента, напъхвайки ръце в ръкавите, докато слизаше с войнствена стъпка по стълбите. Беше късно вече, защото миризмите от различни ястия бяха започнали да изпълват стълбището: зеле, чушки, загоряло олио, пържен лук. Магазинът на „Художествени занаяти“ бе тъмен, напълно замрял. Емили тръшна вратата на главния вход след себе си. Здрачът бавно обгръщаше сградите, като ги лишаваше от цветовете им. Една старица се спря на ъгъла, за да остави на тротоара всичките си пакети и ги подреди отново. Емили я заобиколи, без да отпуска ръце, свити в юмруци и напъхани в джобовете на палтото. Пресече улицата на червено и ускори ход.

Лейън беше невъзможен. За тях двамата нямаше никаква надежда. Бе се обвързала завинаги с човек, когото не можеше да понася.

Подмина момче и момиче, застанали насред тротоара, хванати за ръце; момичето се въртеше на токчетата си и се усмихваше срамежливо на момчето. Сцената бе сърцераздирателна! Изпита желание да спре и да ги извади от заблуждението им, но, разбира се, те нямаше да й повярват, въобразяваха си, че ще направят всичко другояче. Срещна едно дете, приятелка на Джина.

— Здравейте, мисис Мередит.

— Здравей, аа, Поли — отвърна тя майчински, с подобаващ на възрастна жена глас, неотличим от гласа на всяка друга жена.

Понякога виждаше бедата в това, че се познаваха твърде добре с Лейън. И най-невинната забележка извикваше в съзнанието им такава верига от асоциации, толкова много стари обиди и оскърбления, никога неуталожени или забравени напълно, а само привидно загладени. Вече не бяха в състояние да изпитат никакво дори най-обикновено човешко чувство един към друг.

Не след дълго чу зад себе си шум от стъпки. Стъпки, които постепенно се приближаваха. Забави ход, а ъгълчетата на устата й въпреки волята й се заизвиваха нагоре в усмивка, но като се обърна назад, видя непознат мъж, забързан нанякъде. Бе скрил лице в яката на палтото си. Остави го да я подмине. После отново погледна назад. Но макар дълго да се взира в здрача, тротоарът остана пуст.

Зави надясно по Мелър Стрийт и тръгна с по-целеустремена стъпка. Пресече още една улица и кривна вляво. Попадна в поток от хора, сгушени в дрехите си, погълнати от мисли, забързани към домовете си за вечеря. Хрумна й, че железарският магазин може би е затворен вече. Намали ход, намръщена. Но не, прозорците му все още светеха с онази бледа светлина, която винаги изглеждаше като покрита с тънък слой прах. Бутна вратата на магазина и влезе вътре. Бъткинс беше зад щанда, наведен над лист хартия.

— Морган отиде ли си? — попита го тя.

Бъткинс се изправи и прокара ръка по високото си чело.

— О, мисис Мередит — промърмори той. (Беше неизменно официален към нея, макар че се познаваха от години.) — Не, той е горе в канцеларията си.

Емили тръгна по пътеката между лопатите за сняг и чувалите със сол към стълбите в дъното на магазина. Всяко стъпало проскърцваше под краката й. Горе на площадката канцеларията на Морган й се стори необикновено тиха — никакви шумове от трион, чук, дрелка или облак прах от дървени стърготини. Морган лежеше върху кафяво плюшено канапе. Беше като никога гологлав, по халат с лъскави ревери, които подхождаха по цвят на канапето. Косата му изглеждане сплъстена и рядка. Бледото му лице проблясваше в мрака.

— Морган? Болен ли си? — попита Емили.

— Настинал съм — отвърна той.

— О, само настинка — въздъхна тя облекчено. Свали палтото се и го метна върху бюрото.

— Само настинка! Как можеш да говориш така! — възмути се Морган.

Енергията му като че ли постепенно се връщаше. Седна на канапето, изпълнен с негодувание.

— Представяш ли си как се чувствувам? Главата ми е като плажна топка. Тази сутрин вдигнах температура 37,2, а снощи бе 38,3. Лежах буден цяла нощ и имах кошмари.

— Не можеш и двете неща — възрази Емили, — да си бил буден и в същото време да си сънувал кошмари.

— Защо да не мога?

Такъв си беше, трябваше винаги да се хвърля презглава във всичко — дори в болестта. Канцеларията му приличаше на болнична стая. Върху кантонерката лежеше медицински справочник, а върху бюрото му бяха струпани в безпорядък лекарства и мръсни водни чаши. На пода до дивана имаше шише със сироп против кашлица, лепнеща чаена лъжичка и картонена кутия, от която се бяха разпилели някакви листа. Емили се наведе и вдигна един. Това бе снимката на най-допотопната и проста перална машина, която бе виждала — с прикрепена към нея ръчна центрофуга. Модел 504-А, прочете, може да се свърже лесно към всеки… Пусна листа на пода и седна на въртящия се стол пред бюрото. Морган кихна.

— Може би трябва да си вкъщи, в леглото — каза му тя.

— Не мога да си почивам вкъщи. Там е цяла лудница. Лиз още лежи по гръб и се опитва да задържи бебето. Сервират й закуската с хубавия поднос; за мен остава само тенекиеният. А и къщата вече започна да се пълни с гости за Деня на благодарността.

Бъткинс извика нещо.

— Какво? — обади се Морган.

— Ще си тръгвам, мистър Гауър.

— Как не разбра, че нищо не чувам с тази настинка — рече Морган.

— Каза, че си отива — обясни Емили. — Да ти помогна ли да затвориш магазина?

— Да. Благодаря. Не съм на себе си.

Но той продължи да седи на дивана, попивайки носа си е носна кърпа. Емили чу как Бъткинс затвори входната врата след себе си.

— Понякога се чудя — рече Морган — дали Бъткинс не се дематериализира, когато си тръгва от магазина. Замисляла ли си се някога върху това?

Тя се усмихна. Морган я погледна сериозно, без да се усмихва.

— Какво има? — попита я.

— Как какво! Нищо! — отвърна Емили.

— Върхът на носа ти е бял.

— Няма нищо.

— Не ме лъжи! — настоя той. — Познавам те от девет години. Когато върхът на носа ти е бял, нещо не е наред. Пак Лейън, предполагам.

— Смята ме за ограничена.

Морган отново кихна.

— Смята ме за ограничена, със закостенели възгледи, но всъщност той е такъв. Не си дава труда да изиграе нещо ново, онзи мъж от трупата за религиозни песни все още ни преследва, но Лейън не иска дори да го изслуша. Имам вече клаустрофобия. Не мога да шофирам вечер, защото ми се струва, че мястото е стеснено — имам предвид осветения коридор на шосето, в който се движи колата. Като че ли съм мръднала от нерви — само от тези малки, незначителни адове. А после казва, че аз съм била ограничената!

Морган изтръска цигара от някакъв зелен пакет, какъвто не беше виждала досега у него.

— Видя ли? Най-добре да избягаме — каза той.

— Мислиш ли, че е редно да пушиш сега?

— Тези цигари са безвредни. Ментолови са.

Запали цигара и в същия миг се разкашля. Изправи се на крака, залитна, сякаш не му достигаше въздух, и тръгна из канцеларията, като кашляше и се тупаше с ръка по гърдите. Между два пристъпа на кашлицата изрече:

— Емили, знаеш, че винаги съм на твое разположение.

— Искаш ли малко сироп против кашлица, Морган?

Той поклати отрицателно глава, изкашля се за последен път и се настани върху бюрото си. Шишенцата с лекарствата се раздрънчаха наоколо му. Емили се изтласка леко назад със стола на колелца, за да му направи място. Забеляза, че чорапите му бяха от прозрачна черна коприна, върху тях носеше островърхи черни лачени пантофи, които й напомниха за Фред Астер. Беше седнал върху палтото й, мачкаше го, но тя реши да не му прави забележка.

— Знам, че сигурно ме намираш смешен.

— Е, не бих казала „смешен“ в истинския смисъл…

— Но аз съм сериозен — прекъсна я той. — Хайде да престанем да се занасяме, Емили. Обичам те.

Той се смъкна от бюрото, като едва успя да се откачи от палтото й, омотало се по някакъв начин около единия му крак. Емили се изправи. (Какво ли си бе наумил?) В края на краищата беше достатъчно възрастен; слаб мъж от плът и кръв. Настървението, с което дръпна от цигарата, я накара да пристъпи зад стола си. Но той я подмина. Отиде до парапета, огледа тъмния магазин под себе си и се върна обратно при нея.

— Разбира се — каза, — нямам намерение да развалям брака ти. Възхищавам се от твоя брак. Искам да кажа, в известен смисъл обичам и Лейън, и Джина, цялото ти семейство… Кого ли всъщност обичам? Но ти, Емили… — Той изтръска пепелта от цигарата си на пода. — На петдесет и една години съм — продължи, — ти си на колко — на двадесет и девет или тридесет? Мога да ти бъда баща. Каква шега, а? Сигурно изглеждам смешен.

Но той изглеждаше тъжен, мил и изнурен. Емили пристъпи към него. Той я заобиколи, замислен.

— Смятам те за болест — произнесе. — За болест, която повтаря, като маларията. Потискам мисълта за тебе, разбираш ли. Минават седмици… Въобразявам си, че съм станал по-сериозен, когато успявам да я преодолея. Чувствувам се по-силен и по-мъдър. И тогава изпитвам удоволствие от това, което върша. Изхвърлям боклука вкъщи; идвам навреме на работа…

Тя го докосна по лакътя. Морган се отдръпна от нея и продължи да крачи напред-назад из канцеларията с наведена глава, като изпускаше облачета дим от цигарата си.

— Увещавам се сам — продължи той, — че в тривиалното, в обикновеното се крие някаква добродетел. Ха! Що за мисъл! Сещам се за онези телевизионни предавания, излъчвани директно от улицата, в които триумфира тривиалното и баналното. Спират например някой обикновен човек и го питат дали може да изпее някоя песен, да каже някое стихотворение… Спират дори моторизирана банда младежи. Гледал съм ги по телевизията! Спират облечени с черни кожени дрехи мотоциклетисти и ги питат: „Можете ли да изпеете някоя коледна песен докрай?“ И ето че тези момчета започват, съвсем сериозни, като се стараят колкото могат — да не повярваш просто, че са чували тази песен! Стоят, прегърнали се пред камерата, с ножове, които стърчат от джобовете им, с металически боксове в джинсите, стоят и пеят с най-сериозно и умилено изражение на лицето…

Отново я беше забравил. Беше се отплеснал в собствените си мисли, докато крачеше из канцеларията. Емили седна на дивана и се огледа. Над шкафа имаше скара за окачване на обяви, покрита с изрезки от вестници и какво ли не. Метално копче от униформа, оръфано червено перо, сватбена снимка, синя копринена риза… Представи си как Морган се втурва в канцеларията си с тези трофеи от някаква своя тайна война, окача ги на скарата и пак изхвърчава навън. Неочаквано бе поразена от самотата му. Нямаше нищо, което да я свързва с него. Всъщност никога нямаше да го разбере.

— Спират някоя стара дебелана — продължи той. — Ужас! Пълна нещастница! Посивяла и подпухнала като втасващо тесто, облечена с пластове дрехи, които изглеждат като слети с тялото й. „Можете ли да изпеете «Юни идва отново»“ — питат я, а тя отговаря: „Разбира се“ и веднага запява, с такова раболепие, с такава мазна усмивка, и завършва песента с разперени ръце, като тропа с крак на финала.

Морган захапа цигарата си и спря, за да имитира дебеланата — разпери ръце и вдигна крак във въздуха. „Само… защото… е юни!“ — изпя и удари с крак по пода.

— И аз те обичам — изтърси Емили.

— „Юни“!

Той внезапно спря. Извади цигарата от устата си.

— Какво? — попита я.

Тя му се усмихна.

Той подръпна брадата си. Стрелна я косо с очи изпод вежди, а после пусна цигарата си на пода и бавно, замислено я стъпка с пета. Седна на края на дивана, но, изглежда, още размишляваше за нещо. Когато се наведе да я целуне, лъхна я топлина като от козината на рунтаво животно, миризма на цигари и ментолов сироп против кашлица.