Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (40)

7

През обедната почивка, когато Морган остана сам в магазина, той отново набра телефонния номер на Мередитови. Никой не се обади. Навярно не бяха се върнали още от представлението. Остави телефона да звъни. Хари лежеше в краката му, пъхнал нос между лапите си, обърнал очи нагоре към него.

Когато Бъткинс се върна, Морган реши да не ходи да обядва. Не беше гладен. Не се качи и до канцеларията си, а остана при Бъткинс, защото черпеше някаква утеха от него, като наблюдаваше мълчаливо скучните ежедневни сделки, които се извършваха в магазина: купуваха боя, пирони, райбери за врати, върнаха един дефектен електрически ключ. Забеляза, че когато Бъткинс нямаше купувачи, той изпадаше в нещо като транс: взираше се в пространството пред себе си, въздишаше и разсеяно опипваше мекото на ухото си. Може би мислеше за съпругата си. Тя страдаше от някаква бавно развиваща се болест. Морган не можеше да си спомни от какво точно. Нещо свързано с мускулите. Вече не можеше да ходи. А детето им бе прегазено от недобросъвестен шофьор, избягал веднага от мястото на произшествието. Чудеше се на издръжливостта на Бъткинс, откъде намира сили да се буди всяка сутрин, да се облича, насила да хапва нещо и да потегля за железарския магазин. Той навярно изпитваше само презрение към Морган. Но когато Бъткинс излезе от транса си и почувствува погледа на Морган върху себе си, само се усмихна с кротката си усмивка.

— Защо не си отидете? — попита Морган. — Защо ще работите следобеда?

— Но свободният ми следобед е в сряда, а не днес.

— Няма значение, вървете си.

— По-добре е да остана.

И добре, че остана, защото… Около 3 часа следобед се появи Джим — съпругът на Ейми. Съдейки по стремителната походка, с която влезе в магазина, облечен с елегантния си сив адвокатски костюм, с дипломатическо куфарче от телешки бокс в ръка, Морган се досети, че е изпратен от Бони. С една дума, Джим знаеше всичко. Лицето му се бе удължило от дълги, сурови бръчки.

— Къде можем да поговорим? — попита той Морган.

— Май в моята канцелария е най-добре.

— Да отидем там.

Джим сам тръгна напред. Морган го последва. По-скоро не вървеше, а се носеше по пътеката между натрупаните стоки, леко докосвайки с тяло инструментите и чуковете. Интересно как Джим ще се справи с тази работа, лениво се питаше той. Какво изобщо го бе подтикнало към такъв разговор? Тръгна след Джим нагоре по стълбите. Джим се настани върху въртящия се стол на Морган. Самият той трябваше да седне на канапето, сякаш е кандидат за работа. (Сигурно ги учат на такава стратегия в Правния факултет.) Морган оправи ръбовете на панталона си и се усмихна широко. Джим не отвърна на усмивката му.

— И така, чух новината — започна той.

— Да, така и предположих.

— На никого не е ясно какво смяташ да предприемеш, Морган.

— Да предприема ли?

— Какво се каниш да правиш?

— Аа…

Джим чакаше. Морган продължаваше да му се усмихва.

— Морган?

— Хм, засега може би ще се наложи да спя на това канапе — отвърна Морган. — Не е от най-удобните, както виждаш — тези идиотски копчета, цялото е на бабуни, каквото и да кажеш…

— Не питам за матрака на канапето ти, Морган. Питам какви мерки ще вземеш.

— Мерки?

— Казал ли си на онази, другата жена, че ще поемеш отговорност?

— Тя не е „онази, другата жена“, Джим. Тя е Емили. Виждал си Емили. Разбира се, че ще поема отговорност.

— Морган, не желая да бъда нетактичен…

— Тогава не бъди!

Джим се облегна на въртящия се стол, взирайки се внимателно в Морган. Беше поставил куфарчето върху коленете си като бюро. Макар да бе заменил много отдавна пуловерите с поло яки с костюми, той не бе загубил нищо от манекенския си вид. Дори и сега, когато косата му бе започнала да побелява, Морган забеляза, че старееше съвсем като манекен (над ушите му се спущаха красиви посребрени букли). Джим забарабани със замислен вид по чантата си.

— Даваш си сметка — рече той, — че не си първият мъж, на когото се случва подобно нещо.

— О, нима?

— Хм, не разбирам какво толкова смешно има, Морган!

— Не, не… Това, което искам да кажа, е, че аз наистина съм първият мъж, на когото се случва подобно нещо точно по този начин. Или по-скоро то се случи за пръв път на мене и на нея. Излишно е да ни вместваш в някаква графа.

Джим въздъхна.

— Да започнем отначало — произнесе той.

— Разбира се.

— Знаеш ли, Морган, че Бони бе доста разстроена тази сутрин от новината. Но не е дошъл краят на света, казах й аз. За такова нещо не се разтрогва брак. Нали така? Овладей се, й казах. Е, безспорно ще й трябва време, за да ти прости. Това е шок за всички ни — за Ейми, за Джийн… те навярно те съдят строго в момента…

Морган кимна и се опита да си придаде сериозно изражение. Разбира се, трябваше да се досети, че и момичетата ще бъдат въвлечени. Те естествено бяха солидарни с Бони и сигурно постъпката му изглеждаше ужасна в очите им. Е, не ги винеше ни най-малко. Но все пак почувствува се леко засегнат, като си представи Бони, заобиколена от кудкудякащите си дъщери. С каква жар се втурваха към всяка трагедия и мелодрама! Сети се за Сюзан, най-трудната им дъщеря, която бе прекарала неприятно и продължително моминство в препирни с Бони. Връщаше се от колежа в края на седмицата и той едва успяваше да извади мръсното пране от колата й, а тя вече изхвърчаше отново от къщи. „Никога няма да се върна тук, никога! Каква глупачка съм, че дойдох!“ — „Но какво се е случило?“ — питаше я той слисан. Тя дръпваше чантата с прането от ръцете му, хвърляше я в колата и включваше мотора. „И как успяхте да се скарате толкова бързо?“ — извикваше той след отдалечаващите се задни светлини на колата. Самозапалване! Два кремъка, намагнетизирани като по чудо! Впускаха се в разправии с огромен ентусиазъм.

Слава богу, че скъса с всичко това. В съзнанието му Емили блестеше чиста и спокойна като езеро.

— Смятам да поискам развод от Бони.

— Морган! За бога, Морган! Виж какво…

— Ще вземеш ли по-малък хонорар от семейството?

— Не се занимавам с бракоразводни дела.

— А!

— Пък и… Морган, за бога, какви са те прихванали? Захвърляш всичко с лека ръка!

— Вече обещах на Емили, че ще се погрижа за нея, за Джина и за бебето. Невъзможно е да продължи да живее със съпруга си. Тя го каза. А си няма друг човек, на когото да разчита. Виж какво, разбирам, че поведението ми е ужасно, Джим, но това е ситуация, при която каквото и да направиш, все ще е лошо от една гледна точка и добро — от друга. Искам да кажа, че аз не мога да бъда добродетелен в тази ситуация. Прав ли съм?

— Слушай — подхвана Джим. Наведе се напред над куфарчето си, сякаш се канеше да издаде някаква тайна. — Животът невинаги е първокласен, Морган.

— Моля?

— Искам да кажа, че той по-скоро прилича на хотел с една звезда, ако мога да се изразя така — легло и храна. Няма защо да пращаш всичко по дяволите заради… аа…

Морган затършува из джобовете си за пакета с цигари. Какво си въобразяваше Джим? Животът му с Бони съвсем не беше първокласен. Реши да не казва това на глас. Предложи на Джим цигара. Джим, който не пушеше, взе една и почака Морган да му я запали.

— Разбираш какво искам да кажа…

— Да, но ти не разбра най-важното. Вече съм взел решение, Джим. Няма да го променя. Имам това чувство за… взет завой, сякаш съм хванал лодката си и съм я завъртял на 360°, насочвайки я по един напълно нов, необичаен курс. Не е лошо! Не е лошо усещане! Не можеш да ме накараш да се откажа от него!

И докато говореше, изпита опиянение от собствената си решителност. Кога ли щеше да си замине Джим, та да отиде и намери Емили и да уредят този въпрос веднъж завинаги?