Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (24)

7

Но те дойдоха. Пристигнаха към десет часа на другия ден, с малкия черен фолксваген, който Лейън бе купил на старо. Морган още не бе свикнал с мисълта, че имат кола. (Според него, ако това трябваше да стане, тази малка кола с формата на камбана бе най-подходяща за тях. Още повече черна, което вече говореше за добър вкус. Да, и в края на краищата какво лошо имаше двама странствуващи артисти да притежават превозно средство? Може би трябваше да си купят и фургон.) Морган беше в двора, полюляваше се от пръсти на пети и ги наблюдаваше как паркират. Първа слезе Емили и бутна седалката напред, за да може Джина, която седеше отзад, също да слезе. Емили бе обута с неподходящи обувки — туристически половинки. Морган не можеше да повярва на очите си. Имаше нещо почти шокиращо в тези груби, твърди кафяви половинки с бели гумени подметки, които изобщо не отиваха на черното трико и раздиплената черна пола, които бе облякла. А Джина, с нейните премигващи на светлината очи имаше вид на току-що събудена. Лицето на Лейън бе непроницаемо. Беше се порязал при бръсненето по брадичката и бе покрил порязаното с квадратно парченце тоалетна хартия. Не, те определено не изглеждаха в най-добрата си форма. Като че ли само бяха чакали Морган да напусне града, за да се разкапят, да се втурнат напред без него, да захвърлят цялото си старо обаяние и да вложат парите си в неподходящи дрехи! (Новото поло на Лейън в синьо електрик дразнеше очите.) Въпреки това Морган пристъпи напред с усмивка на любезен домакин.

— Ах! Така се радвам да ви видя! — възкликна той и целуна Емили по бузата. После прегърна Джина и се ръкува с Лейън. — Добре ли пътувахте? Натоварено ли беше движението? Как беше на моста, а? — питаше той.

Лейън измърмори нещо за шофьорите с голям стаж и рязко отвори капака на багажника.

— Леко пътувахме, но не видях нищо от пейзажа, защото Лейън караше толкова бързо — все едно, пътувах в мъгла — обясни Емили.

— Емили смята, че карам бързо, ако не може да прочете и най-ситните буквички на всяка крайпътна табелка, пътен знак или стълб за обяви — каза Лейън. — Ако не може да преброи всички плодове по всички сергии за плодове…

— Хм, не забелязах полицаят да е на по-различно мнение от моето.

— Тахометърът му беше повреден! И точно така ще им кажа в съда. — Той извади от багажника малък куфар и после затвори с трясък капака му. — Те просто си имат норма. Хващат, който им падне, ако не са глобили достатъчно хора през деня.

— Е, хайде — успокои го Морган, — нали пристигнахте здрави и читави, това е най-важното! — Той пое куфара от Лейън. Куфарът тежеше повече, отколкото бе очаквал. — Заповядайте вътре! Бони, Мередитови са тук!

Поведе ги по стълбите на верандата към всекидневната. Миризмата на къщата — плесен и керосин — го удари в носа за пръв път така неприятно. Забеляза, че възглавниците върху плетените столове бяха сплескани като палачинки, просмукани от влагата, а от ръкохватките им висяха спираловидни палмови ленти. Може би не биваше да ги кани. Емили и Лейън се оглеждаха неуверено. Джина се облегна на вратата и загриза нокътя на палеца си. Очевидно това бе лятото, когато щеше да изтънее. Блузката й с презрамки на врата бе увиснала трогателно около плоските й малки гърди. Неочаквано Морган се почувствува така, сякаш наблюдаваше всички, включително и себе си, от гледна точка на геометрията: те представляваха зле подбрана сбирка от вдлъбнатини и изпъкналости, хаотично разхвърляни в пространството.

Емили наруши мълчанието.

— Донесох фотоапарат.

— Ъ! — не разбра отначало Морган. — А, фотоапарат!

— Обикновен „Кодак“.

— Но това е чудесно! — извика той. — Тази година забравих моя в Болтимор. Браво, че си се сетила!

Точно в този момент откъм кухнята се появи Бони, усмихната, бършеща длани о полата си. Морган разбра, че все пак всичко щеше да е наред. (Животът бе пълен с такива потискащи, мимолетни пристъпи на униние, които идваха и си отиваха; те бяха без значение!) На лицето му грейна усмивка, докато наблюдаваше как Бони прегръща новодошлите. Зад нея се появи майка му, също усмихната.

— Мамо, спомняш ли си Мередитови?

— Разбира се — рече тя и протегна ръка първо на Лейън, после на Емили. — Вие ми донесохте плодов кейк миналата Коледа — каза на Емили.

— Ах, да.

— Беше с много хубава глазура.

— Благодаря — промърмори Емили.

— Съпругът ви оправи ли се от удара?

— Моля?

Морган мигновено схвана положението. Майка му бе объркала Емили с Натали Чернов, тяхна съседка от детските години. Мисис Чернов също правеше плодови кейкове за Коледа. Бе така запленен от това превъртане във времето (сякаш плодовият кейк бе ключ, с който се отварят едновременно няколко врати, няколко пласта на времето), че забрави да се притече на помощ на Емили.

— Ето го съпруга ми, мисис Гауър — каза Емили.

— А, чудесно, значи е по-добре вече — забеляза Луиза.

Емили погледна Морган.

— Ще ви покажа стаята — рече той.

Отново вдигна куфара и ги поведе към стаята на Кейт. Леглото бе застлано с чисти чаршафи, а на пода имаше спален чувал за Джина.

— Банята е до вас — обясни той, — над мивката има хавлиени кърпи. Ако ви потрябва нещо…

— Бъди спокоен, Морган, всичко е наред — рече Емили.

Тя отвори куфара. Морган зърна няколко купчинки сгънати нови дрехи. През това време Лейън прекоси стаята с отривиста крачка и погледна през прозореца. (Щеше да види само дълга редица от изпочукани кофи за боклук.) После се приближи до картината над леглото: избеляло синьо море, равно като тепсия, по което се носеше лодка, направена от истински мидени черупки.

— Не трябваше да идваме — каза, докато се взираше в платното на лодката, изработено от цяла раковина.

— Но, Лейън, имаме нужда от почивка!

— В понеделник сутринта трябва да изнесем представление. Следователно се налага или да се преборим с неделното движение по моста, или да се върнем в понеделник призори, което значи да карам като луд, за да стигнем навреме, и само господ да ни е на помощ, ако спукам гума или ни се случи някоя малка авария по пътя.

— Хубаво е, че се махнахме за малко от града! — рече Емили на Морган.

Тя извади фотоапарата от куфара и отново го затвори.

— Лейън смяташе, че нямаме толкова време, но аз му казах: „Лейън, уморена съм. Искам да отида. До гуша ми дойде от кукли!“

— До гуша й били дошли! — рече Лейън. — А чия идея бяха те? Аз само ти вървя по свирката, Емили. Ти започна всичко това.

— Все пак за един уикенд можем и без тях, Лейън!

— Тя си въобразява, че можем хей така да заминем за някъде, когато си пожелаем — обърна се Лейън към Морган.

Морган прекара ръка по челото си.

— Моля ви, сигурен съм, че всичко ще се оправи. А сега не искате ли да дойдете с мене да видите океана?

Нито Лейън, нито Емили му отговориха. Стояха един срещу друг от двете страни на леглото, с изправени гърбове, сякаш събираха сили за нещо сериозно. Дори не забелязаха, че Морган излезе от стаята.