Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (37)

4

Сега всеки ден означаваше едно кръстче върху календара, още един прошепнат разговор по телефона или в железарския магазин. Лейън се бе върнал от Ричмънд, не можеха да разговарят в апартамента. Но сведеният поглед на Емили, когато Морган се отбиваше да я види, му казваше всичко. Измина седмица, после втора.

— Какво става с Емили? — попита Бони. — Виждал ли си я? Не ни навестява вече.

Ех, да можеше да й отговори! Да й разправи простичко всичко. „Е, стават и такива неща“ — навярно щеше да каже Бони. Може би дори с безгрижен тон: „А, така ли, и аз се досещах.“ (Тя бе най-старата му приятелка. Познаваха се повече от тридесет години.) Но не й каза нищо или по-скоро импровизира нещо незначително.

Един ден срещна съвсем случайно Емили в бакалията. Тя избираше консервирана супа. Веднага, без дори да се поздравят, те се впуснаха в разговор за белезите и симптомите на бременността й. („Сутрин дори не ми се повръща. А би трябвало, не мислиш ли? Когато бях бременна с Джина, ужасно повръщах.“) Както стояха насред пътеката, Морган пъхна ръка в деколтето на блузата й и започна да опипва с намръщено изражение гърдите й, но те както винаги бяха малки и стегнати. Остана поразен от внезапно обзелото го силно желание да я притежава отново върху избелялото канапе в канцеларията си. Но не й го предложи. Не, ако бременността й се окажеше фалшива тревога, обеща си мислено, че ще станат най-духовитите, най-веселите и най-искрените приятели; той, Емили и Лейън ще си заживеят весело и безгрижно, а той и Емили няма да правят повече нищо, освен да се държат за ръце, когато… си помагат взаимно при слизане от лодка или при бягство през прозорците на пламнали сгради.

Непрекъснато прехвърляше тези мисли през ума си, но най-странното бе, че все още се чувствуваше блажено спокоен и неангажиран. Сякаш постепенно се беше отдалечил от всичко. Дори видя собствената си къща и семейството си с очите на външен човек. Често се спираше на прага на някоя стая, например на неговата, надничаше вътре, като че ли преценяваше живота на чужд човек. Стаята не беше лоша, с отворения прозорец и развените на вятъра пердета. Забеляза колко хубава ставаше Бони, когато неочаквано се разсмиваше: бе склонна към непредвидени реакции. Забеляза също, че когато къщата беше пълна с жени, от стаите на горния етаж се разнасяше шум като от течаща вода, който ту се усилваше, ту утихваше. Майка му и сестра му произнасяха любимите си реплики, изтъркани като припев на песен: „Настъпи сезонът на ангинарите, полети с масло и лимонов сок, тези остри листенца…“, „Ако Робърт Робъртс не бе отнел цялата ми енергия — цялата любов, която трябваше да му дам…“. Една от близначките — Сюзан, която още не се беше омъжила и се съвземаше от току-що прекаран хепатит, лежеше спокойно в моминското си легло и плетеше красива, дълга нощна шапка на Морган от най-пъстрите вълнени прежди, които се намираха в къщата. А другите му дъщери — започна да му се струва, че най-после се е издигнал в очите им, защото се радваше на благоволението на кресливите им деца. Това, което ги притесняваше у бащата, изглежда, бе привлекателно ексцентрично у дядото. Да, ако се замислеше дори работата му не бе чак толкова ужасна — железарският магазин с миризмата си на дърво и машинно масло и Бъткинс, кацнал на високото столче зад тезгяха. Бъткинс! Слаб като скелет, с жълтеникаво лице и толкова вирнат нагоре нос, че от върха му сякаш постоянно висеше прозрачна капка секрет. Някога е бил млад — двадесет и три годишен, когато вуйчо Оли го нае на работа в магазина. В съзнанието на Морган той бе застинал завинаги на тази възраст, но сега, след като го разгледа по-внимателно, откри, че Бъткинс наближава четиридесетте, превит под бремето на болнавата си жена и загубата на единственото си дете. Като че ли тялото му се беше огънало в средата, хлътнало навътре. Цветът на очите му, ангелски меки и кротки, бе най-бледото млечносиньо, което Морган беше виждал. Почувствува, че бе изгубил много време, почти бе оставил този мъж да се изплъзне незабелязано. Започна да виси по стълбите на канцеларията си, като пушеше цигара след цигара и наблюдаваше с интерес работещия Бъткинс, докато той се изчервеше и започнеше да пръска монети по целия тезгях, когато връщаше рестото на клиентите.

Емили му позвъни в магазина.

— Обаждам ти се от къщи — каза тя. — Лейън излезе.

— Как си? — попита я Морган.

— Добре.

— Всичко наред ли е?

— Да, но ми се явиха болки отзад, в кръста.

— Болки в кръста? Ами добре! Да, това е добър знак, сигурен съм.

— А може да е точно обратното! Както и да е, може само да си въобразявам!

— Не, не, как може да си въобразяваш болки в кръста?

— Възможно е. В това няма нищо необикновено.

— Хм, какво точно чувствуваш?

— Не знам, може би всичко е просто плод на въображението ми!

— Кажи ми само какво чувствуваш, моля те, Емили!

— Морган, не ми говори с такъв тон!

— Скъпа, не ти говоря с груб тон. Само ми кажи!

— Гласът ти винаги става един такъв… като на възрастен човек.

Той запали цигара!

— Емили!

— Е, добре, нещо ме придърпва в кръста, разбираш ли, всъщност чувствувам някаква умора. Мислиш ли, че има надежда? Тази сутрин се опитах да тичам и не можах да стигна до края на пресечката. Ей сега трябва да отида на гимнастическо състезание в училището на Джина. Мислех си преди малко: „Няма да мога да се завлека дотам. Знам, че няма да мога. Единственото ми желание е да допълзя до леглото и да заспя.“ Но това е ужасен симптом — сънливостта! Току-що се сетих. Това е най-лошият симптом!

— Глупости! — прекъсна я Морган. — Напрегната си, това е всичко. Ами да, съвсем естествено. Трябва да си починеш малко, Емили.

— Може би след състезанието на Джина.

— В колко часа е то? Ще отида вместо теб!

— След половин час. Но тя ме очаква.

— Ще й кажа, че не се чувствуваш добре и ще трябва да се задоволи с моето присъствие.

— Но аз напоследък непрекъснато я разочаровам.

— Емили, отивай в леглото! — нареди й той и затвори телефона.

Каза на Бъткинс, че ще излезе за малко. Бъткинс кимна и продължи да подрежда по азбучен ред пакетите с цветни семена. „Когато всичко свърши — реши Морган, — ще се посветя на железарския магазин. Ще си нося сандвич и ще работя дори през обедната почивка.“ Кривна баретата си под остър ъгъл и отиде да търси паркирания някъде пикап.

Училището на Джина бе в северната част на града — Девическо училище „Сейнт Андрю“, избрано от родителите на Лейън специално за нея. Те плащаха за обучението й и имаха право да избират, предполагаше Морган. Все пак нямаше голямо мнение за училището. Ако го питаха, би предпочел Джина да остане в държавното. Смяташе, че родителите на Лейън упражняват лошо влияние: миналата Коледа подариха на Емили електрически миксер. Ако Емили не внимава, апартаментът им ще се напълни с вещи като всеки друг. „Вещите могат да те затрупат“ — предупреди я Морган.

Свърна по сенчестата алея, водеща към „Сейнт Андрю“, и паркира до училищния автобус. Сградата точно пред него трябва да беше физкултурният салон. Досети се по глухото ехо, с което гласовете ехтят в големите зали. Пресече игрището, като натика ризата в панталона си, и приглади брада, надявайки се, че изглежда добре. (Джина бе вече на десет години — възрастта, когато човек започва да внимава за всяка своя стъпка. Дори и най-дребното нещо можеше да я натъжи.)

Очевидно беше закъснял. Състезанието бе започнало. В огромния ехтящ, облицован с дърво физкултурен салон, в който миришеше на боя, малки момичета се люлееха на висока хромирана висилка. Морган се запъти към амфитеатрално разположените седалки и се настани на най-долния ред до група майки. Всички бяха с блейзери, а изрусените им коси бяха подстригани „ала гарсон“. Опита се да си представи Емили сред тях. Наведе се наред и се огледа за Джина. Необходимо му бе известно време (малки момичета, облечени със сини и лилави спортни трика, се тълпяха на рояци, а той дори не знаеше кой е цветът на „Сейнт Андрю“), но най-накрая я забеляза. Беше от „синия“ отбор. Облак къдрици обграждаше главата й. Лицето й бе все още кръгло и пълничко — навсякъде би разпознал тези сънливи очи и бледата нежна уста, — но тялото й се беше източило, тесните й бедра се издигаха дълги и тънки, виждаше се как капачетата на коленете й се движат, когато вървеше. Приближи се до него, пръстите на босите й крака се вкопчваха в пода. Обикновено го прегръщаше, но никога пред приятелките си.

— Къде е мама?

— Не се чувствува добре.

— Не идва вече на нищо — рече Джина, но някак нехайно; вниманието й бе заето с нещо друго. Тя се обърна, за да разгледа момичетата от противниковия отбор. После изведнъж изкрещя пронизително:

— Морган! Тук не се пуши!

Сигурно имаше очи и на тила си. Морган измърмори:

— Извинявам се — и върна цигарата в пакета.

— Щях да умра от срам — процеди тя.

— Извинявай, скъпа.

— Ще ме откараш ли след това? Онова червенокосо момиче е Кити Потс. Мразя я и я презирам — каза тя и избяга.

Морган наблюдаваше няколко групи момичета, които изпълняваха бавно и несигурно упражнения върху гредата. От време на време някое момиче падаше и трябваше отново да се качи. Джина падна два пъти. Докато свърши упражнението, мускулите го боляха от напрежение, бе затаил дъх. Спомни си, че дъщеря му Кейт също обичаше гимнастиката като ученичка. Беше спечелила няколко награди. Всъщност никога не бе я виждал да пада или да греши по време на състезанията, на които бе присъствувал. Разбира се, възможно беше да е забравил. Но бе сигурен, че резултатите й бяха по-добри от тези на Джина. Джина получи 4,3 точки, които бяха съобщени по микрофона от някаква жена с отегчен вид. Идването му тук, в този салон, бе неприсъщо за него, реши Морган. Наистина какво общо имаше той с всичко това — с непознатия физкултурен салон, с облечените с блейзери майки, с нечия дъщеря в спортно трико? Искаше му се да стане и да се върне в магазина.

Момичетата свършиха упражненията на греда и се преместиха за прескока на кон. Морган смяташе прескока за скучна дисциплина. Отмести ботуша си по-навътре, за да могат момичетата да тичат покрай него, всяка с право на два скока. Ръцете и краката им изглеждаха изопнати от съсредоточаването, а лицата им бяха комично напрегнати. Джина изтича покрай него, присвила очи. Подскочи и мина над коня, но после, вместо да се приземи права, падна в омотано кълбо върху матрака.

Майките замръзнаха на местата си; една остави плетката си настрани. Морган скочи на крака. Бе сигурен, че Джина си е счупила врата. Но не, нищо й нямаше, или почти нищо — плачеше, но не беше сериозно контузена. Изправи се, хванала едната си китка. Млада жена по шорти, с провесена на врата свирка, се наведе над нея, за да я попита нещо. Отговорът на Джина не се чу, но видяха как бършеше с ръкав сълзите си.

Жената я поведе отново към старта за втори опит, макар че Джина клатеше отрицателно глава и хлипаше. Жената я увещаваше, погали я по косата, говореше й нещо настоятелно. Това бе варварско! Морган мразеше спорта! Седна на мястото си и пъхна с трепереща от вълнение ръка незапалена цигара в устата си.

Джина отблъсна жената, изопна тяло и се втренчи с присвити очи в коня. Дишането й бе все още учестено. Това бе най-силния звук във физкултурния салон. Всички се бяха навели напред. Джина стисна зъби и се засили. Когато стигна до Морган, тя беше вече тежко като стомана тяло с размазани очертания. Направи великолепен прескок и се приземи с отлична стойка, вдигнала високо ръце. Морган скочи и хвърли цигарата си. Препусна с всичка сила по пътеката към коня и го заобиколи, за да я прегърне. По бузите му се стичаха сълзи.

— Скъпа, ти беше чудесна! — извика той.

— Морган! — промълви тя и се изсмя нервно.

(Бе невредима, вече беше забравила всичко.) Измъкна се от прегръдката му, за да отиде при съотборничките си. Морган се върна на мястото си, бършещ очи и сияещ от радост.

— Нали беше чудесна! — обърна се към майките.

Изсекна се в носната си кърпа. Почувствува се изведнъж щастлив и великодушен. Какво ли не би могъл да извърши! Беше голям, умен, силен мъж и крайно време беше да предприеме нещо.