Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (7)

6

Морган и Бони се връщаха от кино. Крачеха с тежка стъпка по лъскавия черен паваж към автобусната спирка. Нощта бе мъглива и влажна, по-топла от деня. Неоновите реклами преливаха като небесни дъги, а задните габаритни светлини на колите, които се плъзгаха безшумно покрай тях, сякаш им намигаха и изчезваха в мъглата. Бони бе хванала Морган под ръка. Носеше измачкания шлифер от времето на първите им срещи и обувки с подметки от суров каучук, които поскърцваха, като вървеше.

— Може би утре ще сглобиш колата — каза тя.

— Да, може — разсеяно отвърна Морган.

— Цяла седмица се возим с автобус.

Морган си мислеше за филма. Струваше му се малко неправдоподобен. Всеки бе така уверен в намеренията на другия. Главният герой, който бе един вид двоен агент, беше скроил сложни планове, зависещи от друго, неизвестно лице, което трябваше да се появи на определено място или да вземе определено решение и винаги, моля ви се, вършеше това най-услужливо! Часовоите поглеждаха настрани в критичните моменти. Високопоставени чиновници отиваха да вечерят точно начаса. Нима „Б“ никога не се случваше вместо „А“ в живота на тези хора? Морган крачеше с равномерна стъпка и гледаше намръщено в краката си. Съвсем неочаквано пред погледа му изплуваха добре поддържаните ръце на главния герой, които вещо сглобиха винтовка от какви ли не части, внесени тайно в кожено куфарче.

Стигнаха до автобусната спирка; спряха се и се загледаха надолу по улицата.

— Ще видиш, че цяла нощ така ще си чакаме — добродушно забеляза Бони.

Тя свали найлоновата забрадка от главата си и я изтръска от капчиците дъжд.

— Бони, защо нямам сако от рипсено кадифе?

— Имаш.

— Имам ли?

— Имаш, онова черното с велурените ревери.

— О, онова!

— Че какво му е?

— Иска ми се ръждивокафяво.

Тя го изгледа. Понечи да каже нещо, но после промени решението си.

Появи се автобус с блеснали като злато светлини: сякаш цяла цивилизация, която кръстосва из космоса, реши Морган. Автобусът спря със свистене и те се качиха. Изглеждаше необичайно пълен за такъв късен час. Не бяха останали свободни двуместни седалки. Бони се настани до някаква жена с униформа на медицинска сестра, а Морган, вместо да си намери някъде място, застана на пътеката между седалките, олюлявайки се над жена си.

— Ще ми се да имам едно хубаво ръждивокафяво сако, протрито на лактите — каза й той.

— Хм — сухо забеляза тя, — ще трябва сам да си го протриеш на лактите!

— Не знам; бих могъл да намеря нещо на старо.

— Морган, престани да пазаруваш от магазини на втора ръка! Сигурна съм, че дрехите, които купуваш оттам, са на умрели хора.

— Това не е аргумент, заради който да отиде на вятъра някоя напълно запазена дреха!

Бони избърса дъждовните капчици от лицето си със смачкана книжна кърпичка, която извади от джоба си.

— Освен това — продължи Морган — искам да си купя чифт панталони в защитен цвят и една истинска стара, чисто бяла мека риза.

Бони пъхна книжната кърпичка обратно в джоба си. Автобусът я друсаше и тя гледаше право пред себе си, умълчала се за миг.

— Кой е този път? — попита след малко.

— Как така „кой“?

— Кой е човекът, който носи такива дрехи?

— Никой! — отвърна той. — Какво имаш предвид?

— За сляпа ли ме имаш? Да не би да не ми се е случвало същото поне сто пъти!

— Не разбирам за какво говориш!

Бони сви рамене и обърна поглед към прозореца.

Бяха наближили техния квартал. Над входовете на тухлените къщи и жилищни блокове светеха лампи. Мъж с шапка на глава разхождаше кучето си. Момче закри запалена клечка кибрит със свитата си ръка и поднесе огънчето към цигарата на едно момиче. Две жени с кожени палта, седнали на седалката зад Бони, разговаряха.

— Предполагам, че вече си чула новината — каза едната. — Съпругът на Ейнджи умрял.

— Умрял ли? — попита другата.

— Просто взел, че умрял.

— Как е станало?

— Ами обръснал се, сложил си лосион след бръснене, върнал се в спалнята и седнал на леглото…

— Но от какво? От сърце ли?

— Ами нали ти разказвам, Либи…

Постепенно в ума на Морган се загнезди неприятна мисъл. Реши, че ръката му, стиснала седалката пред двете жени, представлява за тях такава отблъскваща гледка, че те бръщолевеха какви ли не глупости, само и само да не мислят за нея. Постави се на тяхно място, видя през техните очи ръката си с нейните кокалести пръсти, къдрави черни косми и талаш, засъхнал около ноктите. Всъщност видя се целия. Каква жаба! Шапка и брада на два крака! Усещаше очите си огромни, трескави и натежали върху бароковото изобилие от тъмни торбички.

— Пресегнал се за чорапите си — отчаяно продължи първата жена — и започнал да ги развива. Единият чорап бил завит в другия, нали разбираш…

Тя бе отместила погледа си от Морган; избягваше да гледа ръката му. Той пусна седалката и пъхна и двете си ръце под мишниците. До края на пътуването остана без опора, залитайки стремително при всяко спиране на автобуса.

Когато се прибраха у дома, където момичетата си пишеха домашните на масата в трапезарията, а Бриндъл редеше пасианса си в кухнята, Морган пое направо по стълбите към спалнята.

— Мислех, че ще пиеш кафе — каза Бони. — Морган, не искаш ли чаша кафе? — викна след него тя.

— Не, тази вечер не искам. Благодаря ти, скъпа — отвърна той и продължи нагоре по стълбите.

Влезе в спалнята, съблече се и остана по ватено бельо. Запали цигара от пакета, оставен на скрина. За първи път през деня бе гологлав. Погледна се в огледалото. Челото му изглеждаше набръчкано. Забеляза бели нишки в брадата си. Бели косми! „Господи!“ — възкликна гласно. После се наведе напред и се разгледа внимателно в огледалото. Хрумна му, че би могъл да се представя за някое от онези старчета от Съветския съюз, които бяха по на сто и десет, сто и двадесет години, но все още се катереха из планините със стадото кози. Лицето му просветна. Би могъл да изнесе лекции из страната. Навсякъде ще сваля ризата си и ще показва обраслата си с черни косми гръд. Журналистите ще го питат за тайната му.

— Кисело мляко и папируси, приятели — произнесе той пред огледалото.

Направи няколко крачки, наперен като млад петел.

— Само кисело мляко и папируси — произнесе с руски акцент.

Вече в по-добро настроение, той отиде до гардероба и извади отвътре мукавената кутия, в която държеше картотеката си. Тупна я върху леглото си. Всмукна силно от цигарата, докато сновеше из стаята и се приготвяше за сън; включи електрическото одеяло, оправи възглавницата си, намери пепелник. Седна в леглото и постави пепелника в скута си. Първо трябваше да приключи със споходилия го пристъп на кашлица. Пепелта от цигарата се посипа върху фланелката му. Махна парченце тютюн, полепнало на езика му.

— Ех, другари! — произнесе с дълбока въздишка.

Отвори картотеката си, извади първия лист и се облегна назад, за да го прочете:

1. Преда да започнеш, запознай се с всичка инструкции.

2. Винаги имай подръка следните инструменти: клещи, отвертка…

Отпусна листа и се загледа в черните стъкла на прозорците. Представи си как прозорците на Кросуел Стрийт, на мили оттук, угасват един след друг — първо левият, после десният. Бебето се размърдва в съня си. Лейън отдръпва ръката си от електрическия ключ и прекосява студения под до техния матрак. После всички шумове на деня замират; чува се само дишането на дълбоко спящите без сънища, неподвижни върху старичките чаршафи.

Морган също изгаси лампата и се намести в леглото.