Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (28)

1

С настъпването на пролетта Емили тръгна по разходки. Разхождаше се през цялата пролет и лято, по тесни улички, през малки паркове с оскъдна растителност, из магазини, които миришеха на туршия и чесън. Влизаше през главни входове и излизаше през задни, като се озоваваше на някоя непозната улица, пълна с товарни камиони, камари дървени щайги, строителни работници, които разбиваха паважа с пневматични бормашини. Ниските й обувки — тип „балерина“, — почти безшумни, стъпваха леко и бързо в такт с музиката в главата й. Обичаше песни за раздяла, за жени, които стягат багажа си и напускат домовете си, и за мъже, които се будят сутрин и намират леглата си празни. Ако изпуснеш влака, в който съм се качила, ще разбереш, че съм заминала…

Провря се между две деца, които ядяха пуканки от кесия.

Някоя сутрин, много скоро, ти ще ме повикаш, но аз ще съм заминала…

Почти се блъсна в една старица, която носеше пазарска чанта, пълна с бутилки, и без да се извини, продължи пътя си:

Знам, че ти, ездачо, ще тъгуваш за мене, когато съм…

Заминала, заминала, заминала: обувките й глухо отмерваха ритъма по паважа. Започваше с отривиста походка, но постепенно тя се омекотяваше — и това се повтаряше всеки ден; капваше от умора и се успокояваше. Мислите й се въртяха все около Лейън: за това как сакото му пада върху широката, едва забележима извивка на плешките му; за това колко завършени звучаха думите му, произнесени с равен, наситен със специфична тежест тон — гласът му бе по-уверен от гласовете на другите; за навика му да държи устата си затворена, без напрежение, със спокойно отпуснати устни, като по този начин създаваше у нея впечатлението, че крие някакви тайни.

Въздъхваше и поемаше обратния път към къщи.

Често по време на тези разходки бе следена от Морган Гауър — кожена шапка с широка периферия и рошава брада подскачаха зад гърба й.

Ако го изчакаше да се изравни с нея, той започваше да се държи като глупак. Влязъл бе в някаква нова фаза, развил бе нова фикс идея. Безобидно наистина, но досадно. Той й се обясняваше навсякъде — разперваше ръце за прегръдка насред рибния пазар „Бродуей“, сияещ от радост.

— Снощи сънувах, че спах с тебе!

Тя цъкваше с език и го отминаваше. Стигаше до края на пресечката, заобикаляше бумтяща боклукчийска кола, спряла на малката уличка, а той все я следваше, но от разстояние. Шапката му изникваше иззад ъглите на улиците подобно на летяща чиния, плоска, въртяща се, а той самият се носеше под нея. Щом се обърнеше назад, тя не можеше да сдържи смеха си. Бързо се извръщаше, но той вече я бе забелязал; чуваше го, че също се смее. Нима не разбираше, че на ума й тегнеха мисли? Мисли за Лейън бяха надвиснали над нея като облак. Отначало с отривиста и бодра стъпка, а после все по-бавно и по-спокойно тя преминаваше през „чворовете“ и „чеповете“ на живота си с Лейън. Любовта не бе комедия. Но ето че отнякъде се появяваше и Морган, винаги засмян. Емили се предаваше и спираше още веднъж в очакване. Той се приближаваше до нея и сочеше неоновата реклама, олюляваща се над главите им.

— Виж! „“Ла Трела" — стаи под наем"! Седмично! Дневно! Да се качим горе за малко, а?

— Моля те, Морган!

Такъв беше дори пред Лейън — къде му беше умът? Пред намръщения мрачен Лейън той казваше: „Емили, грабвай четката си за зъби! Ще избягаме двамата!“ Където и да бяха, щом чуеше музика — от радиото на някоя минаваща покрай тях кола, — той я хващаше през кръста и започваше да танцува. Напоследък все го избиваше на танци. Изглежда, краката му не можеха да стоят спокойно. Никога не бе го виждала да се държи така глупаво.

За щастие Лейън не го вземаше на сериозно.

— Само да не съжаляваш после — казваше той на Морган.

Все пак тя го предупреди:

— Морган, не желая да се шегуваш по този начин в присъствието на Лейън. Какво ще си помисли той?

— Какво ще си помисли ли? Аз ще те открадна от него — заяви Морган и започна да обикаля кухнята, където Емили в този момент миеше чинии, и да отваря едно след друго всички кухненски шкафчета.

— Какво ще вземеш със себе си? Тези чинии? Тази купа? Тази кана за портокалов сок?

Тя отпусна в мивката насапунисаните си ръце и го погледна.

— Морган, никога ли не изпитваш неудобство?

— Хм — промърмори той и затвори вратата на едно шкафче. Поглади брадата си. — Това е много интересен въпрос. Радвам се, че ми го зададе. Факт е, че… аа, да, смущавам се.

Тя го стрелна с очи.

— Нима?

— Всъщност в твое присъствие: ами да, смущавам се.

Стоеше усмихнат пред нея. Имаше нещо недодялано във външния му вид, което я накара внезапно да прозре какъв трябва да е бил като юноша — едно от онези недодялани момчета, които не знаят за какво да говорят с момичетата или пък говорят прекалено много, може би от притеснение — натрапчиво разказват цели сюжети на филми или обясняват как работи мотор с вътрешно горене. Това й подействува като шок — никога не беше си представяла, че Морган може да бъде такъв. Но навярно бъркаше, тъй като само миг по-късно той бе отново старият Морган, когото винаги бе познавала: енергичен клоун с прошарени коси, който танцуваше степ в кухнята й. Поне можеше да я разсмива.