Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (13)

1

Най-голямата дъщеря на Морган се женеше. Изглежда, трябваше сам да открие това, постепенно; всъщност никой не му го съобщи. Знаеше само, че от няколко месеца един млад мъж бе започнал все по-често да ги навестява, докато не след дълго за вечеря на масата съвсем естествено поставяха прибори и за него, а Бони се обръщаше към младежа за съвет както към останалите членове на семейството, когато не знаеше в какъв цвят да боядиса трапезарията. Младежът се казваше Джим. Имаше плоското бежово лице на манекен от витрината на универсален магазин и, изглежда, си падаше по поло пуловери. Морган не можеше да намери обща тема за разговор. Стигаше му само да го погледне, и по тялото му пропълзяваше някакъв особен вид умора. Внезапно го спохождаше мисълта, че на този свят има много малко неща, които си заслужават усилието да говориш за тях, да се мъчиш с граматика и произношение и да си напъваш гласните струни.

От известно време Ейми започваше всяко изречение с „ние“. „Ние мислим това, ние се надяваме на онова.“ А по-късно: „Когато започнем да печелим достатъчно“; „Когато си намерим хубав апартамент“; „Когато си имаме деца“. Тези неща просто се „промъкваха“ в разговорите, така да се каже. Нищо не се обявяваше официално. Един неделен следобед Бони попита Морган дали смята, че задният двор ще е достатъчно голям за приема.

— Приема ли? — изненада се той.

— Не става въпрос само за мястото, безпокои ме и времето — продължи Бони. — Ами ако завали? Знаеш какво е през април!

— Но сега сме март — възрази Морган.

— Тази вечер ще се съберем всички, за да вземем някакво решение.

И така, Морган отвори гардероба си и избра подходящ за събитието костюм — на ситно райе, който бе пожелал да наследи от бащата на Бони. Костюмът му беше твърде голям в раменете, но Морган си въобразяваше, че мистър Кълън навярно е бил облечен със същия костюм, когато той, Морган, бе поискал ръката на Бони. И на всяка цена ще си сложи и бутонелите от оникс. Откри ги в дъното на едно чекмедже и изгуби доста време, докато ги натика през колосаните маншети на единствената си риза с маншети за бутонели.

Но когато четиримата седнаха да обсъдят въпроса, никой не потърси съвета на Морган, за каквото и да е. Говореха само за храната и за нищо друго. Заслужавало ли си да им я доставят отвън, или да я приготвят сами? Според Ейми най-просто било да наемат доставчик. Джим обаче предпочиташе домашно приготвена храна. „Интересно как може да говори така, след като толкова пъти е вечерял у нас“ — учуди се Морган. Бони не я биваше много в готвенето. Осланяше се предимно на шерито — слагаше по няколко лъжици във всяко ядене, което според нея трябваше да има по-пикантен вкус. Почти всичко, което ядяха, сладнеше на коктейлно шери.

Морган се бе настанил върху люлеещия се стол и скубеше косми от брадата си. Помисли си, че ако ето сега стане и излезе от стаята, те дори няма да забележат това. Сети се за една отдавнашна несправедливост: веднъж Бони бе забравила да му каже за поредната си бременност. Тогава тя очакваше Лиз или може би Моли. Бони винаги твърдеше, че той бъркал; разбира се, че му била казала, много добре си спомняла. Но Морган си знаеше най-добре. Дори подозираше, че нарочно не му беше казала, понеже той се дразнеше от небрежното й отношение към различните методи за предпазване от бременност. Със сигурност узна, когато една сутрин Бони влезе в кухнята облечена с торбестата синя памучна роба, която обикновено носеше като бременна. С положителност би си спомнил, ако му бе казала.

— Ейми ще тръгне надолу по стълбите — рече Бони. Очевидно вече обсъждаха самата церемония. — Баща й ще я посрещне в подножието на стълбището и ще я отведе до средата на всекидневната.

— Татенце, обещай ми, че няма да носиш пак някоя от твоите шапки — обърна се Ейми към него.

Морган се залюля върху стола и продължи да скубе косми от брадата си, като си представяше високия черен цилиндър, който щеше да си купи специално за случая. Знаеше къде може да си намери точно такъв: „Смокинги при Том — Официално облекло на намалени цени“. Това го разтуши за малко.

Но по-късно, когато Джим и Ейми излязоха, отново го налегна тъга. Спомни си какво слънчево дете бе Ейми като малка. Имаше две големи букли, които се издигаха над ушите й като холандска шапчица. Точно за онова дете с холандска шапчица тъгуваше той сега — не за порасналата двадесет и една годишна Ейми, оправната секретарка в застрахователна компания. Спомни си как някога се бе тревожил за нея. Беше къде-къде по-притеснителен родител от Бони.

— Знаеш ли — обърна се той към жена си, — непрекъснато живеех с мисълта, че някое от децата ще умре. Или дори всичките — колко живо си го представях. Толкова се страхувах, че ще ги блъсне кола, че ще ги отвлекат или ще се разболеят от детски паралич. Често ги предупреждавах да се оглеждат и на двете страни, като пресичат улицата, да не тичат с ножица в ръце, никога да не играят с въжета, ножове или пръчки. „Спокойно“, казваше ми ти. Спомняш ли си? Но виж сега: все едно, че въпреки всичко те са мъртви. Онези смешни малки дунди, Ейми, с нейното гащеризонче, са мъртви, нали? Те наистина умряха. Бил съм прав през цялото време. Само че това стана по-бавно, отколкото предвиждах.

— Е, хайде, скъпи, такъв е животът — успокои го Бони.

Той я погледна. Бони бе седнала до кухненската маса и съставяше списъка на гостите за сватбата. На стената зад нея имаше нещо като закачалка за шапки — къси дървени лостчета, наредени в редица. Ако натиснеш перления бутон в коя да е стая, кухненският гонг проехтяваше, някое от лостчетата излиташе нагоре и сигнализираше на несъществуващия вече прислужник. Под всяко лостче пожълтяла табелка определяше стаята, от която са сигнализирали — или (ако се звънеше от спалните) човека, който е звънял: Мистър Арманд, Мисис Арманд, Мис Каролайн, Мастър Кийт. Когато се взираше в тези табелки, на Морган му се струваше, че едно по-младо и по-благородно семейство живее редом с неговото. Членовете на това семейство се прокрадваха по коридорите, викаха слугите да сервират чая или да донесат грейките за леглата. Вечер госпожата седеше край камината в бял пеньоар и четеше на децата си, седнали по едно от двете й страни. Момче и момиче — колко изискано! На вечеря обсъждаха прочути книги, а в неделя се обличаха официално и отиваха на църква. Никога не се караха. Никога не губеха и не забравяха нещата си. Натискаха бутоните и търпеливо чакаха. Гледаха през семейство Гауър със спокойното отнесено изражение на запалени любители на театъра, които не обръщат внимание на незначителния смут, настъпил един ред пред тях.

— Иска ми се да поканя леля Поли — обади се Бони, — но тогава трябва да поканя и вуйчо Дарвин, а той е такъв глух и опак старец.

Тя се взираше в него през очилата си с черни рамки, които бе започнала да носи отскоро при четене.

— Ако питаш мен, и ти си мъртва! — произнесе Морган.

— Аз ли?

— Къде е онова момиче, с което ходех на разходки? Хващах те над лакътя, а ти поглеждаше настрани и се изчервяваше, но не отдръпваше ръката си.

Бони добави ново име в списъка.

— На разходки ли? Не си спомням такова нещо. Струва ми се, че не излизахме от колата.

Той плъзна пръсти по вътрешната страна на ръката й над лакътя, където кожата беше най-нежна. Тя сякаш не забеляза това.

— За щастие Джим няма много роднини — рече.

— Навярно се омъжваш за него от съжаление.

Бони най-сетне вдигна очи към него.

— Не можеш ли да обичаш въпреки всичко дъщерите си? Човек не престава да обича някого само защото е израснал.

— Разбира се, че ги обичам!

— Но не както преди! Ти като че ли се вкопчваш във външния вид на някого; искам да кажа, в единствената представа, която си изградил за него. — Тя щракна с химикалката. — Пък и защо избързваш толкоз? Не всички са пораснали. Моли и Кейт са още гимназистки.

— Не, не, все едно, че ги няма вече — възрази Морган. — Всяка вечер излизат, ходят някъде, кроят нещо… все едно, че ги няма. — Той се оживи. — Аха! Най-после сме сами, душичке! — Но тези думи му костваха твърде голямо усилие. Понесе се унил към печката и запали цигара от горелката. — Къщата ми се струва такава голяма, че ни е необходима самоходна прахосмукачка.

— Гардеробите винаги са ти тесни!

— Тръснаха ни хамстерите си и изчезнаха.

— Морган, тази вечер бяхме девет души на масата, като включвам в числото майка ти и Бриндъл. Спомням си, че като бях малка, винаги когато ставахме девет човека на масата, трябваше да повикаме Мати Айда, за да помага в сервирането.

— Трябва да се преместим, ето какво трябва да направим — заяви Морган. — Бихме могли да си купим къща извън града и дори да се издържаме от земеделие.

Във въображението си той се видя със сабо на краката, облякъл син работен гащеризон. Къщата им ще е дървена, с една-единствена стая, в която ще има огромно каменно огнище, черга и легло, застлано с ръчно тъкана покривка. Незнайно откъде се появи и Ейми със своята холандска шапчица от къдрици и заподскача в средата на леглото. Той се намръщи.

— Ще се пенсионирам по-рано — рече на глас. — На четиридесет и пет се чувствувам по-стар, отколкото предполагах. Ще се пенсионирам и ще имаме малко време и за нас двамата. Нали ще бъде хубаво?

— Хайде, не се увличай пак по някоя налудничава идея — отвърна Бони. — Ще умреш от скука като пенсионер. Ще се чувствуваш безполезен.

— Безполезен ли? — изненада се Морган. После се навъси.

Но Бони се бе отплеснала по нещо свое, докато почукваше замислено с химикалката по зъбите си.

— Морган, смяташ ли, че на такъв ден в наше време майката на младоженката все още провежда с нея малък разговор?

— Ъъ?

— Искам само да знам дали трябва да проведа с Ейми разговор за секса, или не.

— Бони, необходимо ли е да употребяваш тази дума?

— Но как другояче да го нарека?

— Ами…

— В края на краищата то си е секс, нали?

— Да, но ми се струва, че…

— Ами ти коя дума би употребил? Думата си е „секс“, нали така?

— Бони, престани, моля те, да ми я набиваш в главата!

— Така или иначе — рече тя и се върна към списъка си, — обзалагам се, че в наши дни тя ще ми се изсмее в лицето, ако се опитам да поговоря с нея.

Морган взе да търка челото си с два пръста. Мина му през ума, че ако Бони бе по-сериозна и с по-голямо чувство за отговорност, сега нямаше да се стигне до тези вълнения! Или поне не толкова скоро! Струваше му се, че жена му бе оставила децата да се изплъзнат от ръцете й по нехайния, безотговорен и безгрижен, неповторимо неин начин. Сети се, че веднъж, когато придружаваше няколко деца от класа на Кейт на екскурзия до Вашингтон, тя бе загубила и осемте деца, за които отговаряше, в Смитсъновия музей. Откриха ги във витрините, в които бяха изложени първобитни хора, да преписват рецептата за сушене на човешки глави. На годишния училищен пикник с майки и дъщери, на който всички носеха картофена салата и лимонада, Бони занесе пълен сак с купешки сандвичи с кюфтета и термос с бяло вино. Освен това тя действуваше пагубно на всякаква техника: достатъчно бе да седне зад волана, и колата се разпадаше на части. Контролните лампички започваха да мигат, радиаторът изпускаше пара, заглушителят падаше, а джантите се търкулваха на всички посоки, задрънчаваха по паветата надолу към канализационните шахти. Ако вземеше един най-обикновен десен завой, десният мигач се разваляше завинаги. Нищо чудно, че той прекарваше половината от почивните си дни легнал по гръб в гаража! Жена му бе предала всичко това на момичетата. Първият урок по кормуване, който тя проведе с Ейми, завърши катастрофално: предният ляв прозорец се плъзна надолу във вратата и изобщо не можаха да го извадят. Трябваше да купи нов прозорец.

Ами сестра му, която не бе съблякла хавлиения си халат от Коледа насам? Той висеше на нея като увехнала орхидея, чиито стари, набраздени с жилчици листа ухаеха тежко и силно. Паметта на майка му западаше все повече и повече, въпреки че я обземаше ярост само ако й намекнеха за това. На вечеря, за да докаже остротата на паметта си, тя рецитираше цели пасажи от „Хайауата“^[1] или „Рубаят“^[2]. „Хайде, напълни чашата!“ — подхващаше, съвсем неочаквано, като удряше с вилица по чашата си. Бриндъл възкликваше: „О, господи, пак ли!“, а всички останали изпъшкваха и се разделяха на групички.

Щял да се чувствува безполезен! Този негов живот бе такава непосилна работа, че даже утре да се пенсионира, нямаше да има никаква надежда да се почувствува безполезен.