Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (30)

3

През октомври втората братовчедка на Емили, Клеър, се обади по телефона, за да й съобщи, че леля й умряла в съня си. Била „дарила тленните си останки за каузата на медицинската наука“, каза Клеър напълно в стила на Мърсър, която би се изразила по същия начин, но все пак щяло да има бдение в Дома за молитви. Емили реши, че трябва да присъствува на бдението. Не бе виждала леля Мърсър от дванадесет години — още отпреди женитбата й с Лейън. Бяха си разменяли само коледни картички с учтиви постскриптуми под подписите. Разбира се, отиването й сега там бе безсмислено, но въпреки това Емили отложи едно представление, остави Джина на Лейън, качи се във фолксвагена и потегли на юг.

Беше притеснена от факта, че ще пътува четири часа сама, но веднага щом излезе на междущатската магистрала, се почувствува чудесно. Стори й се, че въздухът тук е по-разреден и по-лек. Дори бе доволна от голямото движение, сред което се озова — толкова много коли се носеха по пътя! По всяка вероятност те бяха тук денем и нощем, безспирно обикаляха планетата и ето че тя най-после се бе присъединила към тях! Усмихваше се на всеки шофьор, който я задминаваше. Беше очарована от безпорядъка на интимните светове, които успяваше да зърне — карти и плюшени животни върху первазите на задните прозорци; заспал с отворена уста пътник; две деца, които решат козината на кучето си.

Свърна от магистралата и пое по все по-тесни шосета, които лъкатушеха отначало през плодородна, а после през бедна фермерска земя, мина покрай небоядисани бараки, наежени като таралежи от телевизионните антени, и дворове, пълни с камиони върху скрипци и фюзелажи на коли, а после профуча през гориста местност, осеяна с шубраци и стари изхвърлени мебели. Стигна до Тейни в ранния следобед. Градът бе все така малък, неколцината мъже, насядали пред бензиностанцията, й бяха познати — сякаш старостта не ги бе докоснала; изглеждаха изрисувани, стиснали със замечтан вид ръчно навитите си цигари. Имената им изплуваха в паметта й: Шъфорд, Грайндстаф и Хейткок. (Несъзнателно ги бе помнила през всичките тези години.) Есенни листа се носеха по главната улица. Кривна по Ерин Стрийт и паркира пред тумбестата къщичка, в която бе живяла с майка си и леля Мърсър.

Дворът бе засенчен от големи стари дървета. Всъщност в него не растеше трева — само тук-там върху малки участъци спечена оранжева земя се виждаше живовляк, от циментова урна се виеха навън плевели, а от неподкастрения чимширов жив плет се разнасяше остра натрапчива миризма. Какво бе станало с цветните лехи на леля Мърсър? Тя обикновено садеше цветя, които цъфтяха целогодишно, дори през късна есен. Емили изкачи стълбите на верандата и спря пред входа; колебаеше се дали да почука, или да влезе направо. В този миг вратата се отвори и Клеър възкликна:

— Емили, скъпа!

Не беше се променила. Все така закръглена и миловидна, с дребни посивели къдрици, увиснали като пискюли над челото и тила й. Носеше официална тъмносиня рокля, възтясна за фигурата й, и груби черни обувки, отворени отпред на пръстите.

— Скъпа, не стой на вратата! Къде е семейството ти?

— Оставих ги вкъщи — отвърна Емили.

— Оставила си ги вкъщи! Дошла си дотук сам-сама? О, надявахме се да видим сладката ти дъщеричка…

Емили не можеше да си представи Джина в тази къща. Нищо не излизаше: двете бяха несъвместими като мисъл. Последва Клеър в антрето, от което я лъхна миризма на стари вестници, към гостната. Мебелите бяха тъмни и груби. Те така изпълваха стаята, че Емили едва успя да забележи седналите върху мекото кафяво канапе мъж и жена — съпругът на Клеър, Клод, и майка й, леля Джуни — внушителна на ръст старица, която също живееше тук. Никой от двамата не й бе кръвен роднина, но Емили се наведе да ги целуне по бузите. За последен път ги бе видяла, когато се върна у дома след смъртта на майка си — тогава те седяха на същото това канапе. Може би изобщо не бяха помръдвали от него — изоставени, клюмнали като две големи парцалени кукли. Когато Клод протегна ръка, за да я потупа по рамото, останалата част от тялото му бе потънала във възглавниците на канапето; ръката му й се стори непропорционално дълга и отдалечена от него. Леля Джуни възкликна:

— Ах, Емили, колко си пораснала!

Емили седна на дивана между тях. Клеър се настани на един стол-люлка.

— Яла ли си? — попита тя Емили. — Искаш ли да се измиеш? Искаш ли кока-кола? Или чаша мляко?

— Благодаря, добре ми е така — отвърна Емили.

Чувствуваше се престъпно добре, по-голяма, по-силна и по-малко нуждаеща се и от тримата, взети заедно. Скръсти ръце върху чантата си. Настъпи кратко мълчание.

— Хубаво е да се върнеш у дома — забеляза след малко тя.

— Ах, колко доволна щеше да е леля Мърсър! — възкликна Клеър.

Настъпи леко оживление — бяха намерили тема за разговор.

— Как щеше да се радва, ако те видеше седнала тук! — възкликна на свой ред леля Джуни.

— Ех, ако знаеше какво я чака! — каза Клеър. — Ако можеше да дойдеш, преди да умре!

— Но смъртта й бе безболезнена — намеси се в разговора Клод.

— Е, да. Отиде си така, както й се искаше…

— Щом й е било писано да мре, хм, така е най-добре.

— Как я боляха ставите, Емили; ти не я видя как се мъчеше — подхвана Клеър. — Така се поду от артрита, че цялото й тяло стана на буци. Понякога й бе трудно дори да си приготви нещо за ядене, но ти я знаеш каква беше: за нищо на света не се предаваше. Не можеше да закопчее дрехите си или да набере номер по телефона, а и мама с този неин лакът… Казвах й: „Лельо Мърсър, позволи ми да дойда да те погледам известно време“, а тя ми отвръщаше: „Не, вика, не мога да допусна такова нещо!“ Държеше всичко да прави сама. Обичаше да храни котката си сама, казваше, че тя нямало да приеме храна от друг човек — искаше й се да е така; и бе решена на всичко, само и само да може лично да пише писмата си. За Коледа — спомняш ли си, Емили? Винаги ти пишеше на ръка и винаги пращаше по някое дребно подаръче за детето. А на Великден, ах, това бе нейният ден, когато ни събираше всички и приготвяше абсолютно всичко сама. Лъскаше сребърните прибори, нареждаше масата… но трябваше да се погрижи за тези неща дълго преди това, заради артрита си, разбираш… Отбивах се при нея на страстния петък и гледам, масата застлана с покривка, а върху нея нареден най-хубавият порцеланов сервиз. Питам я: „Лельо Мърсър, защо си извадила всичко това?“, а тя ми отговаря: „Искам да съм сигурна, че всичко е наред, защото майка ти не може нищо с този неин лакът, а на мен шетнята наистина ми доставя удоволствие.“ Разбираш ли, тя дори не споменаваше за артрита си. Трябваше лекарят да ни осведомява за състоянието й; казваше ни: „Боли я повече, отколкото дава да се разбере.“ Тя мразеше да ни притеснява, изобщо не пожела да се облегне на някой друг. Може да се каже, че смъртта дойде, за да я облекчи.

— Е, всяко зло за добро — забеляза леля Джуни.

— Смъртта й бе облекчение — добави Клод.

— Трябваше да дойда по-рано — каза Емили. — Нищо не знаех. Нито веднъж не ми писа за болестта си.

— Е, да, такава си беше.

— Но щеше да се гордее, че си дошла сега — успокои я леля Джуни.

— Сигурно искаш да прегледаш вещите й — има такива хубави неща, които знам, че тя би искала да вземеш — каза Клеър.

— Нямам място в колата — отвърна Емили.

Но изведнъж й се прииска да притежава цялата тази къща — тапетите на кошнички с цветя, килима, порцелановата пантофка с високо токче, пълна с тебеширенобели рози. Представи си, че се нанася в къщата. Представи си, че отново започва живота си тук от момента, в който бе заминала: сутрин пие какаото си от голямата отровнозелена чаша, която бе намерила като осемгодишна в кутия с готова тестена храна. И когато чу Клеър да казва: „Поне нефритената й игла за шапки, Емили, за нея не е необходимо място“, тя мигновено си представи иглата, цялата на резки, подобни на дървесните, с виещи се в единия й край потъмнели златни листенца. Остана смаяна, че в паметта й се бяха запечатали толкова много неща. Като имената на Шъфорд, Грайндстаф и Хейткок, като къщата на леля Мърсър, която продължаваше да живее в нея с всяка своя керемидка и малко прозорче, независимо дали ги извикваше в спомена си, или не. Щеше да остави иглата за шапки на леля Джуни, която носеше такива неща, но в известен смисъл тя щеше да остане завинаги нейна и може би в някой миг на събуждане или заспиване, дори след петдесет години, от паметта й съвсем неочаквано ще изплува отново същата тази игла за шапки.

— Нямам място дори за нея — каза тя на глас.

После разпери ръце и погледна към тях — набръчкани бели ръце с тънка като жичка венчална халка.

В четири часа станаха и започнаха да се приготвят за посещението в Дома за молитви. Стори й се, че роднините й бяха навлекли купища палта и шалове, макар че денят бе топъл. Помагаха си взаимно при обличането, като инвалиди. Клеър оправи яката на Клод и изпъна реверите му.

— Нямаш ли шал, скъпа? — попита я леля Джуни. — Твоята… как се казва… пола и горнище — много са тънки. Да ти дам един пуловер? Нали не искаш да се простудиш?

Но Емили тръсна отрицателно глава.

Нагоре по Ерин Стрийт те наистина срещнаха няколко младежи, напъхали в ботуши джинси, с кадифени блейзери, каквито бяха на мода и в Болтимор. Този град не бе чак толкова изолиран, колкото си представяше. Но Домът за молитви — единственият в околията Тейни, бе все толкова малък и беден, както едно време: малка сива постройка, сгушена в задния двор на баптистката църква; и всички хора, които се задаваха, бяха стари. Те разговаряха тихо и се държаха под ръка, докато изкачваха стълбите към входа. Емили се надяваше, че ще види приятелките си, с които бе ходила на неделно училище — и в най-добрите времена броят им не надвишаваше числото четири, — но те навярно бяха напуснали Тейни. Никой от посетителите не беше под петдесетте. Емили седна на една пейка с облегалка между леля Джуни и Клод. Огледа малкото помещение и преброи четиринадесет човека. Петнадесетият влезе и затвори вратата след себе си. Настъпи тишина, сякаш бяха на лодка с изключен мотор и вдигнати платна.

Емили бе израснала в такава тишина — не абсолютна, а наситена със звуците от тиктакането на часовник и човешко дишане, тишина, нарушавана от време на време от прошумоляването на дрехи, проскърцването на леки стъпки, покашляне, шумолене от отварянето на целофанени пакетчета с хапчета против кашлица или ровене из чанти. Нищо не очакваше от посещението си в Дома за молитви. (Не бе религиозна.) Питаше се, за кой ли път, какво е предназначението на прашната червена чаша, поставена на перваза на източния прозорец. Тя бе пълна почти до ръба с нещо като восък. Може би беше някаква свещ. Всеки път бе стигала до това заключение. (Но в началото вземаше съдържанието на чашата за нещо, което втасва — кисело мляко, тесто, култура, която нараства от нищото.) Опита се да прехвърли през ума си имената на всички щати в САЩ. Четири започваха с А, два с К… но тези с М бяха много повече: Монтана, Мисури, Мисисипи…

Старец с бяла като памук коса се надигна и остана прав, подпрян на бастуна си.

— Мърсър Дълани — рече той — веднъж извървя две и половина мили във влажно време, за да нахрани кучето ми, когато бях заминал да гостувам у сестра си във Фейърфакс. Сега съм решил да взема котката й и да се грижа за нея, ако се разбира с моите кучета.

Той седна и затършува из джобовете си за носна кърпа, с която избърса устните си.

— Ах, ах — въздъхна.

Въздишката му накара Емили да се сети за Морган Гауър: и той понякога въздишаше по същия начин. Изненада се, че се сеща за другия си живот — с неговата шеметност, съвременност и забързани шумни хора. Спомни си как Морган се втурваше по улицата зад нея; как дъщеря й (дъщеря!) махаше на градския автобус да спре; как Лейън изпразваше джобовете си от монети, преди да се съблече вечер, и ги захвърляше върху скрина. Спомни си и първата среща с Лейън. Беше влязъл в читалнята на библиотеката, облечен с кадифеното си сако. Остана до вратата, огледа се, затърси с поглед някого и след като не го откри, се обърна да излезе; но при обръщането зърна Емили и спря, погледна я отново, после сбърчи вежди и излезе. Всъщност мина цяла седмица, преди да се запознаят. Но сега й се струваше, че при неговата поява — когато мина през въртящата се врата на читалнята, с една-единствена книга в ръка (кожата му бе гладка и мургава, маншетите — съвършено бели) — животът й изведнъж се бе задвижил. Всичко се бе задвижило, сякаш някакви сложни колела и механизми най-после се бяха свързали и втурнали напред с такава шеметна бързина, че от този миг нататък очертанията им се бяха напълно замъглили. И чак сега, в тази стая, където времето сякаш бе замряло, можа да подложи на преоценка всичко, което й се беше случило. Майка й се бе поминала! Нейната майка — а тя дори не я оплака истински. Спомни си последния междуградски разговор, който беше водила с нея по телефона във фоайето на общежитието. („Тук вали — беше казала майка й, — но не искам да пропилея трите минути в разговор за времето. Получи ли полата, която ти изпратих по пощата? Не искам да пропилея времето ни в разговор за дрехи, боже мой…“) Спомни си и за студентската си стая в общежитието: двете тесни железни легла и плюшеното бяло еднорогче върху възглавницата й. (Някога имаше хоби да събира еднорогчета — бе влюбена в тях.) Какво ли беше станало с колекцията й от еднорогчета? Навярно бе прибрана от съквартирантката й или просто бе изхвърлена в боклука. Колко още неща бяха отишли на боклука: любимите й книги, които беше донесла в колежа от къщи, дневникът й, медальонът с капаче, което прикриваше единствената снимка на баща й — усмихнат млад мъж. Изпита болезнен копнеж по всички тези вещи. Чувствуваше се така, сякаш те бяха изтръгнати от ръцете й точно в този миг. Спомни си за леля Мърсър и нейното одухотворено, с остри черти и продълговата брадичка лице, с бледи, добре очертани устни, винаги готови за усмивка. Ах, каква загуба; загубена бе без леля Мърсър!

— Когато бяхме момичета — заговори леля Джуни, като се изправи бавно и пусна рязко чантата си в скута на Емили, — често ходехме заедно на училище. Бяхме единствените баптистки и се поддържахме една друга. През ум не ми минаваше, че един ден ще се омъжа за брат й! Смятах го за толкоз досаден. Двете крояхме планове да заминем, да се махнем от Тейни. Искахме да тръгнем с циганите. В онези времена навсякъде имаше цигани. Мърсър поръча да й изпратят по пощата книга за гледане на карти, но нищо не разбрахме от нея. Аз все още пазя картите някъде из къщи и марионетките, с които имахме намерение да играем по панаирите върху някоя изрисувана каруца, както и книгата по ораторско изкуство от времето, когато искахме да станем актриси… Разбира се, искахме да станем и журналистки! Но нищо не излезе от всичко това. Нима сме знаели тогава как ще се развият нещата? Какво ли щеше да се случи, ако някой ни кажеше какви ще станем в действителност — че ще остареем в Тейни, щата Вирджиния, и че тук ще си умрем?

Тя седна и взе чантата си от скута на Емили, затвори очи и продължи бдението.