Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (8)

1

Какво всъщност искаше той от тях? Струваше им се, че бе навсякъде — причудлива, настойчива сянка, която ги следваше отдалеч, когато излизаха на разходка, спотайваше се по входовете, прилепваше се към ъглите на сградите. Всъщност трябваше просто да се обърнат и да застанат лице срещу лице с него. „Ах, вие ли сте, доктор Морган! — усмихнати, изненадани. — Каква мила среща!“

Не, някак си все не намираха удобния момент. Джина бе още бебе, когато го видяха за първи път (или всъщност почувствуваха присъствието му), но не разбраха, че е той.

Веднъж по здрач, на връщане от пазар, усетиха студени тръпки на ужас от мрака, който сякаш пълзеше на приливи и отливи по уличките зад тях. Емили се изплаши. Лейън се ядоса, но тъй като тя вървеше до него, а Джина бе в ръцете му, не му се искаше да предприеме нещо. Само ускориха ход и заговориха с по-висок и нехаен тон, без да споменат нито веднъж случилото се.

Втория път Емили бе сама. Беше оставила детето на Лейън и излезе да купи плъст за кукли. Точно срещу сградата, в която се намираше апартаментът им, някаква фигура внезапно се отдръпна и потъна в мрака на сводестия гранитен вход. Тя почти не й обърна внимание — пресмяташе наум колко метра филц са й необходими. Но същата вечер, докато шиеше островърха шапка за Рапунзел, споменът за случилото се отново я споходи.

Пред погледа й изплува фигурата на непознатия, който бе побързал да се скрие във входа — макар шапката му да не бе островърха, а плоска, по всяка вероятност барета. И все пак, къде ли го бе виждала преди?

— Ой! — възкликна тя и остави ножиците. — Познай кого видях днес — каза на Лейън. — Оня доктор. Доктор Морган.

— Попита ли го защо не ни е изпратил сметката за хонорара си?

— Не, всъщност той не беше… По-точно това не бе среща. Искам да кажа, че той не ме видя. Е, да, видя ме, но изглежда… Може би — заключи тя — този човек изобщо не беше доктор Морган. Сигурна съм, че щеше да ме заговори, ако беше той.

След около месец той я проследи по Бийкън Авеню. Емили се бе спряла пред витрината на магазина за детско облекло и усети, че зад нея някой също спира. Обърна се и видя един мъж, застанал на разстояние, с гръб към нея, да се взира неизвестно в какво надолу по улицата. Все едно, че бе излязъл от някой филм за джунглата: риза и къси панталони за сафари, три четвърти чорапи, високи до глезените ботуши и огромен тропически шлем на главата. По целия му костюм — по раменете, ръкавите и задните джобове — проблясваха, напълно излишни, безброй катарами и войнишки копчета. Мъжът не бе опасен. Просто беше един от онези ексцентрици, които често се срещат из улиците на града и дават външен израз на сложната вътрешна представа за себе си. Емили продължи по пътя си. На следващия светофар отново хвърли бегъл поглед назад и го видя забързан към нея с наперената си войнишка походка, която бе напълно в унисон с костюма за сафари. Тропическият шлем скриваше очите му, но буйната му брада отдалеч биеше на очи. О, човек не би могъл да сбърка тази брада с никоя друга. Това бе доктор Морган. Направи крачка към него. Той вдигна очи, плесна се по шлема и бързо хлътна в някаква стъклена врата с надпис „Фризьорски салон“.

Емили се почувствува глупаво. Навярно лицето й бе светнало от радост, когато понечи да му се обади. Но в какво бе сбъркала? Защо той вече не я харесваше? Изглеждаше тъй запленен от тях двамата, когато се роди Джина.

Не каза на Лейън за случилото се. Може би щеше да се ядоса, знае ли? Реши, че това бе просто едно от многото необясними неща без никакво значение, за които не си заслужава да безпокои Лейън.

Така че, би могло да се каже — всичко започна не както трябва. Имаше един момент, когато можеха да уредят въпроса направо, но го пропуснаха. След няколко подобни случая /станали в продължение на няколко седмици и дори месеца/, при които едно или друго им попречваше да отидат при човека и да го поздравят съвсем естествено, започна да им се струва, че положението бе поело по свое собствено русло. Вече нямаше начин да оправят нещата с елегантна лекота. Стана ясно, че той по всяка вероятност бе смахнат — или най-малкото обзет от необяснима мания. Тръпки на ужас побиваха Емили, когато се сетеше, че Джина се е появила на бял свят в неговите ръце. Все пак, както твърдеше Лейън, той бе безобиден. Нито веднъж не ги заплаши или дори наближи; нямаше от какво да се оплачат. Всъщност Емили много усложнявала нещата, каза той. Трябвало просто да свикнат с човека като с всичко останало. Бил част от нещата, съпровождащи ги в живота им, като дългата редица от еднотипни къщи по Кросуел Стрийт с прашните си проскубани дървета, загиващи от бензиновите изпарения, или като куклите в тензухените торби, окачани на закачалки в гардероба на задната спалня.