Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (11)

4

Емили облече Джина с тениска, розов кадифен гащеризон и ескимосче. Закопча червените й обувчици. Джина гореше от нетърпение да излязат.

— Ще се полюлеем ли на люлките? — попита тя.

— Не днес, миличка.

— Но аз искам на люлките!

— Може би утре.

— Защо да не се полюлеем днес?

Тя вече бе почти на две години. Ужасните две години; децата имат собствено мнение на тази възраст. Но това важеше за Джина на всяка възраст. Тя съумяваше да държи и двамата си родители непрекъснато ангажирани, на ръба на пълната изнемога. Навярно бъркаха в нещо. Другите хора като че ли гледаха по-лесно своите деца.

Емили облече палто и завърза шал на главата си. Беше февруари, влажен, студен ден. Дори в апартамента бе студено. Надникна в кухнята, за да каже довиждане на Лейън. Той седеше до масичката с пропукан емайл, купена на старо, и четеше „Вилидж Войс“.

— Лейън, ще изведа Джина на разходка.

— Искаш ли и аз да дойда?

— А, не, скоро ще се върна.

Той кимна и се зачете отново във вестника. Емили изведе Джина. Слязоха по скърцащите стълби, минаха покрай страничния вход на „Художествени занаяти“ и излязоха през остъклената врата на сградата. Емили хвърли бърз поглед към обществената пералня отсреща. Там нямаше никой. Вдигна Джина на ръце и тръгна към Бийкън Авеню. Джина непрекъснато се опитваше да слезе — харесваше й да ходи сама (само време да имаш). Вече тежеше толкова много, че едва я удържаше на ръце. Емили вървеше по-бързо, отколкото възнамеряваше, тласкана от тежестта на Джина. Ниските й обувки шляпаха по тротоара.

Пристигнаха в закусвалнята „E-Z“ пет минути преди уреченото време, но майката на Лейън вече ги очакваше, седнала напрегната на най-предната маса, със скръстени върху чантата си ръце. Щом зърна Емили (всъщност, когато зърна Джина), тя сякаш разцъфна като цвете. Лицето й просветна от радост, ръцете й сами се отпуснаха, а перата върху шапката й потрепнаха.

— Ах! — възкликна тя. Стана от мястото си и леко докосна с бузата бузата на Емили. — Страхувах се, че няма да дойдете — каза тя. — Не бях сигурна, че ще я изведеш в такова време.

— О, извеждам я във всяко време — отвърна Емили.

Мисис Мередит настани Джина на високото въртящо се столче, което предварително бе навила нагоре.

— Студено ли ти беше? — загука тя. — Не замръзна ли малкото личице?

Разсъблече Джина така, сякаш разопаковаше колет, и я потупа по гъстата тъмна коса.

— Същата коса като на Лейън — каза. (Не пропусна да го каже и този път.) — Я гледай колко е пораснала! За един месец така е израснала, че изобщо не бих я познала! Макар че бих я познала навсякъде, разбира се — забеляза тя, изпадайки в явно противоречие.

Джина впери в нея замислени очи. Винаги ставаше по-кротка в присъствието на баба си.

Закусвалнята не бе в стила на мисис Мередит, но тук можеха да се справят с Джина. Беше на самообслужване, не чакаха сервитьора да вземе поръчката им и можеха да тръгнат веднага щом детето станеше неспокойно.

Доста време им трябваше, за да стигнат до варианта със закусвалнята. По предложение на мисис Мередит първата им среща бе в „Бряста“, близо до Тоусън, но Емили трябваше да пътува с автобус дотам. „Брястът“ бе единственият ресторант в Болтимор, известен на мисис Мередит. А в интерес на истината, тя не знаеше, че кани на обяд и малко дете. Всъщност ето какво се беше случило. Когато Емили се ожени, тя естествено съобщи в Тейни на леля Мърсър. Леля й не остана много доволна, но направи каквото бе по силите й. Върху дебелите листи за писма, обрамчени със сребърни линии, които миришеха така, сякаш ги бе съхранявала в мазето си през последните десет години, тя писа на Емили, за да разпита за този млад Мередит.

Как се казва баща му? Дали не познавам някой от рода му? Да не е случайно от онези Мередитови от Нашвил?

А щом получи отговор, естествено се почувства задължена да се представи на родителите му с официално писмо. После Лейън получи писмо от майка си, изпратено направо на нюйоркския адрес — За мистър Лейън Мередит. Името на Емили не фигурираше на плика. Той го захвърли, без да го отвори.

— Ех, Лейън! — възкликна Емили. Вярно, че не се чувствуваше удобно с родителите му, но човек не може да се откаже току-така от роднините си.

Лейън й се сопна тогава:

— Казах ти, че бъркаш, като пишеш на леля си! Не ти ли казах!

Писмото остана в кошчето за боклук.

После се преместиха в Болтимор, но писмата ги следваха, защото майка му трябваше само да попита леля Мърсър за новия адрес. Лейън продължи да ги изхвърля. Може най-накрая да бе отворил някое (това не би могло да продължава вечно, нали?), но точно тогава родителите му извършиха нещо непростимо. Съобщиха на военната комисия адреса му в Болтимор.

Не го направиха от злонамереност. Емили бе сигурна в това, но Лейън мислеше точно обратното.

— Виждаш ли ги какви са? — рече той. — Предпочитат да умра в джунглата, отколкото да съм жив и щастлив без тях!

Продължи да ги ругае дори и след като бе освободен от лекарската комисия. Откриха, че единият му крак е с четири сантиметра по-къс от другия вследствие на счупена през детството му бедрена кост. Никой не бе забелязал това досега. Той се върна, накуцвайки мъчително, и каза:

— Свободен съм, но няма да забравя какво се опитаха да ми сторят!

Ако името на Емили бе изписано също върху пликовете, тя щеше да ги отвори. Вече беше бременна и й се искаше да има майка. Леля Мърсър не бе от полза; със своя неясен, твърд почерк тя й пишеше:

… Тази година минзухарите закъсняха, а гризачите са нападнали луковиците на…

Мисис Апъл й съчувствуваше, но нямаше спомен от раждането на Виктор. („Може да са ми сложили упойка — каза тя. — Слага ли се упойка при раждане? Като че ли съм проспала всичките девет месеца.“) Емили си мечтаеше, как мисис Мередит ще пристигне внезапно, като по чудо омекотена и майчински настроена, как ще я приласкае и ще я признае за своя дъщеря. Но мисис Мередит така и не дойде.

После, три месеца след като роди Джина, най-сетне се получи писмо и за „мисис Лейън Мередит“. Емили се почуди, че е дошло след толкова време. Тя тайно отнесе писмото в банята и заключи вратата, за да го прочете.

Знам, че сигурно ти не даваш на нашето момче да ни вижда. Още от самото начало разбрах що за студен човек си! Но той е единственото ни дете. Постави се на наше място.

Емили бе поразена. Не можеше да повярва, че човек може да е толкова несправедлив. Очите й се насълзиха, тухлената стена отсреща затрепка пред погледа й.

Защо ми пишете такива неща? — писа тя в отговор. Нямам пръст във всичко това и нищо не разбирам. Оправете се сами с Лейън.

Майка му й писа:

Изглежда, си се обидила. Моля те, нека започнем отначало. Какво ще кажеш да се срещнем в ресторант „Бряст“ в сряда по обяд?

Емили нямаше желание да се срещне с нея. Идеше й да накъса писмото на парченца. Погледна към Джина, която гукаше в кашона си, и се опита да си представи какво би могла да извърши дъщеря й — да се омъжи, да се разведе, да убие, — дето би я изключило от живота на Емили, както Лейън бе изключен от живота на родителите си. Такова нещо не можеше да има. Тя просто нямаше да го допусне — Джина бе най-важното в живота й; дори чувствата й към Лейън като че ли бледнееха.

Тя разглади писмото върху скута си и пред погледа й изплува изопнатото напудрено лице на мисис Мередит, с изскубаните вежди, тънки като две дъгообразни жички, и клепачите й, винаги леко подпухнали, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Емили бе възпитана да съблюдава известно приличие. Трябваше да отиде, макар и само този път.

Мисис Мередит пристигна с такси чак от Ричмънд. Изглежда, не можеше да шофира и просто бе наела таксито за цял ден. Шофьорът седеше на съседната маса, мажеше пастет върху сух бисквит и четеше списание „Мъж“. Мисис Мередит чакаше зад запотена чаша с мартини. Гърбът й бе много изправен. И точно тогава влезе Емили с Джина в любимата й поза — увиснала на ръката на майка си, с опряно на бедрото й задниче, вперила намръщен поглед в босите си крачка.

— О! — възкликна мисис Мередит и вдигна ръка към гърлото си, като катурна мартинито върху скута си.

Сега, когато си спомняше тази първа среща, Емили си мислеше, че е трябвало да подготви мисис Мередит. Нахлуването й в ресторанта с внуче, за което не й бе съобщила, бе твърде театрално. Беше повече в стила на Лейън. Изглежда, бе приела някои от неговите особености. Той от своя страна беше приел част от нейните (рядко говореше вече за местене в друг град). Също като леките катастрофи по паркингите, при които калникът на една кола ожулва калника на друга. Винаги я бе учудвал фактът, че върху калника на всяка кола се появяваше боя от другата. Би трябвало да има боя само върху едната, а не върху двете. Сякаш колите си разменяха боите.

Опита се да каже на Лейън за състоялия се обяд. Подхвана разговора отдалече:

— Майка ти вече пише на мен, знаеш ли? — попита го тя.

Но Лейън я сряза:

— Емили, не искам да чувам за това и не желая да имаш нищо общо с майка ми, ясно ли е?

— Добре, Лейън — отвърна тя.

Странно, но дори и мисис Мередит изглеждаше доволна, че никой не насилва развоя на събитията. Явно искаше само да влезе във връзка; за нея бе безразлично кой я бе осъществил. Приятно й беше да чува от Емили за плановете на Лейън. Помагал ли й в грижите за Джина?

— Разхожда я вечер и я гледа, докато съм в магазина — каза й Емили, — но все още не може да се насили да й смени гащичките.

— Също като Бърт — забеляза мисис Мередит. — Съвсем същият!

Но тя никога не се опита да се приближи повече от това. Може би намираше нещата за по-лесни такива, каквито бяха. Често се отплесваше в истории за детството на Лейън, когато го е разбирала. „Беше красиво бебе — разказваше тя. — Всички медицински сестри ми го казваха. Най-хубавото бебе, което някога са виждали. Не можели да му се нарадват.“ Всичко, което говореше, някак си се изплъзваше от контрола й. Дори докторите се спираха да го погледат. Имаше един лекар, сърдечен хирург, който излезе от операционната зала, за да го види. „Мисис Мередит, каза ми, никога в живота си не съм виждал такова красиво бебе. Да, този млад господин ще стане нещо голямо, когато порасне. Ще видите!“ После се обади на жена си по телефона — чух го от коридора: „Да видиш само какво бебе имаме тук! Какво бебе!“

Емили си помисли, че сега ще чуе как над родилното отделение изгряла звезда… Започна да разбира защо Лейън става раздразнителен в присъствие на майка си. Покритото с руж лице на мисис Мередит, чиито блеснали очи се взираха в нейното невидимо за другите момче, изглеждаше преднамерено затворено и упорито. Всъщност тя изнервяше и Емили и тези обеди никога не й доставяха удоволствие, нито пък я сближиха с нея. Когато й разказваше нещо или дори докато говореше на Джина в присъствие на мисис Мередит, Емили чуваше как собственият й глас придобиваше фалшиви нотки, неприсъщи за нея. Чувствуваше, че нищо от онова, което би могла да каже, не ще оправдае някога очакванията на мисис Мередит. Но какво можеше да направи? Още на другия ден след обяда им в „Бряст“ мисис Мередит започна шофьорски курс. След месец тя имаше шофьорска книжка и чисто нов буик, който караше сама през целия път от Ричмънд до Болтимор, макар да твърдеше, че се плашела до смърт от магистралите с техните многобройни платна и не обичала да кара с повече от петдесет километра в час. Когато се обаждаше задъхано на Емили от някой уличен телефон: „Успях! В Болтимор съм, за да ви изведа на обяд!“, нима Емили можеше да й заяви: „Не, благодаря!“ и да затвори телефона?

Уговориха си определен ден — първата сряда на всеки месец. Емили изобщо не каза на Лейън. Знаеше, че рано или късно Джина ще каже. Сега, когато тя вече говореше, това бе въпрос на време. „Като обядвахме с баба…“ — щеше да каже, а Лейън щеше да попита изненадан: „С кого си обядвала?“, а после щеше да настане истински ад. Но дотогава Емили ходеше покорно на всички обеди, леко намръщена от усилието.

Веднъж дойде и мистър Мередит. Изглеждаше объркан от присъствието на детето. Остави жена си да говори през цялото време, а той наблюдаваше мръсните старци, които сърбаха супа в закусвалнята „E-Z“.

— Та къде е този мой син? — попита най-накрая.

— Той е… много зает вкъщи — излъга Емили.

— Вярваш ли, че някога не беше по-голям от това малко човече тук? — попита той, като кимна с брадичка към Джина. — Можех да го нося върху дланта си. А сега не си говорим!

— Бърт! — обади се мисис Мередит.

— Винаги беше бърз, щом трябваше да изхвърли нещо.

По-късно, когато стана време да си ходят, той попита Емили дали си имала всичко.

— Всичко!? — В гласа на Емили прозвуча изненада.

— Всичко. Нали разбираш?

Може би я питаше дали е с всичкия си, щом се е омъжила за сина му. Но той добави:

— Креватче, кошарка, високо столче, количка…

— О, нямаме нужда от всичко това! — отвърна Емили. — Джина спи в кашон. Много е удобно.

— Ще й изпратя креватче — заяви мистър Мередит.

— Но, мистър Мередит, моля ви, недейте!

— Още утре ще й изпратя креватче. Боже мой! В кашон! — промърмори той и се отдалечи, доволно клатейки глава като човек, чиито очаквания поне са се сбъднали.

Креватчето пристигна — бяло, с малко отвърстие за прикрепване на балдахин. Никога не бе виждала по-голяма глупост. Двамата носачи го изкачиха, пухтейки, по стълбите, и го подпряха разглобено на стената в коридора. Емили пъхна пръст в една от опаковките и напипа някаква металическа капсула. Тогава влезе Лейън, подхвърляйки в ръце зелката, която го бе помолила да купи.

— Какво е това?

— Родителите ти го изпратиха — отвърна тя.

Той отстъпи крачка назад и погледна креватчето.

— Ленън — подхвана тя, — щом като стана дума за това, трябва да ти кажа нещо.

Той я сряза:

— Не искам да чувам, не искам да знам и ако обичаш, това чудовище да го няма, когато се върна!

После се обърна и излезе, все така със зелката в ръце.

Емили се замисли. Смачка един банан за вечеря на Джина и я нахрани с разсеян вид, опитвайки един-два пъти от пюрето. Погледна през отворената кухненска врата към коридора, където стоеше креватчето, елегантно подпряно на стената. Тогава Джина беше на шест месеца и кашонът бе започнал да й става малък. Все по-често спеше при родителите си, сънливо премлясквайки от гърдата на Емили. Хубаво щеше да е да имат сигурно място, където да държат детето, помисли си Емили. Обра с лъжица банановото пюре от брадата на Джина и го натъпка в устата й. Погледна отново към креватчето.

Когато Лейън се върна, то беше още в коридора, но той не каза нищо. Може би бе размислил. На другия ден Емили се зае със сглобяването му. Сглобяваше две части, а после спираше за малко; можеше приятно да пропилее времето си с това занимание — сякаш бе кръстословица или бродерия. После отново се залавяше за работа: затягаше някой болт, прелистваше инструкцията. За няколко дни го сглоби. Видя й се глупаво да го остави насред път в коридора, затова го избута на колелцата му в спалнята. Ефектът бе поразителен. Белотата му накара всичко останало в стаята да изглежда опърпано. Матракът им й се стори на буци, изтърбушен. Върна се в коридора за Джина, отнесе я в спалнята и я сложи в креватчето. Детето се кокореше по металните болтове, ваденките и пръчките на преградата. „Какъв ужас — сякаш говореха очите му, — с какво заслужих този затвор?“

Той бе създаден сантиметър по сантиметър. Нещата в живота просто се наслагват.