Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (48)

7

Една вечер през август звънецът на вратата иззвъня несигурно — две бързи иззвънявания. Морган бе излязъл на пазар. Емили си помисли, че може да е той, натоварен с много покупки, за да се справи сам с ключа. Но когато отвори, видя блед дебел момък, който се потеше обилно и се олюляваше върху тънките си крака, стиснал букет червени карамфили.

— Мисис Мередит?

— Да.

— Кучето хапе ли?

Искаше й се да каже, че хапе, макар това да не бе вярно. Хари клечеше до нея, заинтригуван от госта не повече от необходимото, и пляскаше с опашка по пода с гумен звук.

— Ей, приятел! Не мърдай! — рече момъкът, като пристъпи вътре. Емили се отдръпна назад. — Вие не ме познавате — каза й той. — Казвам се Дъруд Линтикъм от Тиндел, Мериланд.

Потта на челото му придаваше отчаян, решителен вид. Емили сметна, че няма повече от осемнадесет години. Интересно, дали цветята бяха за нея? Тогава момъкът каза:

— Този букет е за вашия съпруг.

— За моя съпруг?

— Мистър Мередит — отвърна той и проникна още по-навътре в коридора. Тя направи нова крачка назад и се блъсна във варела с порцелановата колекция. — Баща ми беше преподобният Джонас Линтикъм — каза момъкът. — Помина се. Помина се през юни…

— Моите съболезнования. Мистър Линтикъм, съпругът ми отсъствува в момента…

— Разбирам, че моето име нищо не ви говори.

— Хм…

— Няма значение, съпругът ви ще се сети.

— Да, но, хм…

— Баща ми и мистър Мередит си кореспондираха. Или поне баща ми му пишеше. Той ръководеше театралната трупа „Свещена дума“.

— А, да.

— Чували сте за нея.

— Спомням си, че баща ви искаше да отидем в… и да даваме куклени представления с библейски сюжети.

— Сега вече се сетихте.

— Хм, виждате ли, мистър Линтикъм…

— Дъруд.

— Вижте, Дъруд.

Вратата зад него се отвори по-широко и Морган влезе с десетлитрова бъчонка, в която имаше обезмаслено мляко на прах, с мокро петно в единия й край.

— Мистър Мередит! — обърна се към него Дъруд. — Тези цветя са за вас.

— Ъ? — изненада се Морган. Остави бъчонката на пода и пое карамфилите. Носеше тропическия си костюм — бяла панамена шапка и бял костюм. На фона на тази белота карамфилите изпъкнаха с поразителна сила, толкова ярки, че приличаха на изкуствени, като от реклама за алкохол в илюстровано списание. Морган зарови брадата си в тях и ги помириса, вдишвайки дълбоко и продължително.

— Исках да се срещна с вас още като бях тринадесет-четиринадесет годишен — подхвана Дъруд. — Винаги когато пристигахме в Болтимор, аз молех и не оставях баща си на мира, докато не ме заведеше на някое ваше представление. Дъруд Линтикъм — представи се той, произнасяйки името си с театрална обиграност. Протегна към Морган голямата си мека ръка. Върху дебелите му пръсти се бяха врязали два пръстена: със смарагд и рубин (или от цветно стъкло). — Знам, че ме познавате след всички тези писма, които получихте.

— Линтикъм! — възкликна Морган. Той разтърси ръката му, като хвърли бърз поглед на Емили.

— От театралната трупа „Свещена дума“ — добави Емили.

— Да, да.

— Не се говори лошо за умрелите — каза Дъруд, — но баща ми невинаги имаше нюх към добрата сделка. Например веднъж гледа едно ваше представление и много го хареса, после чете рецензии за вас във вестниците, но единственото, което измисли, беше: „Този момък би могъл да постави някоя чудесна библейска история. «Данаил в бърлогата на лъвовете».“ Знаех, че ще му откажете. Та вие поставяте други пиеси, като „Червената шапчица“ и „Красавицата и Звярът“. Много добре знам.

Морган поглади брадата си.

— Не може ли да седнем? — попита Дъруд. — Трябва да изложа пред вас един план.

— Ами да, разбира се!

Морган се отправи по коридора към всекидневната, следван от Дъруд. Емили тръгна последна с неохота. В цялата история имаше един момент, който й се бе изплъзнал. Възнамеряваше да го изясни, но вече й се струваше твърде късно.

Във всекидневната Луиза се люлееше на стола си и плетеше. Тя погледна бегло към Дъруд и ловко преметна вълнения конец върху куката.

— Мамо — обърна се Морган към нея, — това е Дъруд Линтикъм.

— Приятно ми е — рече Дъруд. Седна на дивана и се наведе към нея, като сплете пръсти пред себе си. — Госпожо, предполагам, че знаете какъв син имате?

Луиза изгледа Морган, вдигнала нагоре гъстите си и рошави, остри като два покрива черни вежди.

— Години наред викам на татко — подхвана Дъруд: — „Татко, наеми този момък, колкото и да е трудно. Така или иначе, трябва да се отделим, днес никой вече не се интересува от тези библейски глупости. С всичките ни връзки — училища, клубове, църкви — пипнали сме сигурна работа!“ Съществува една друга трупа, която също харесвам — „Стъкленият акордеон“. Аз съм просто луд по тяхната музика, ала той каза: „Не, ние ангажираме за нашата трупа само изпълнители на госпели.“ Не искаше и да чуе за тях. Дори не пожела да ги прослуша. Но това е друга история. Смятам да ги посетя веднага след като си тръгна от вас. Всъщност към вас проявявам специален интерес. Мистър Мередит, вие сте едва ли не моят идол! Следя всичко писано за вас. Намирам ви чудесен!

— Благодаря! — каза Морган, като помириса карамфилите си.

— Само че, странно, не приличате много на снимките си.

— Пуснах си брада, както виждате.

— Да, от брадата е, предполагам.

Дъруд погледна към Емили.

— Но, надявам се, това не означава, че сте станали… хипи или нещо подобно?

— А, не — отвърна Морган.

— Е, добре тогава! Добре! Защото, сега си мисля, може би аз и баща ми не гледахме на всичко с едно и също око, но, знаете ли, аз все още държа на едно християнско облекло, все още искам да имам почтена трупа, която да не ме е срам да представя пред училищна аудитория… — Той млъкна и по лицето му премина сянка. — Искрено се надявам, че онези приятели от „Стъкленият акордеон“ не са на наркотици. Как мислите?

— Не, не, не мога да си представя, че това е възможно! — успокои го Морган.

— Ще ви хареса в Тиндел, мистър Мередит.

— Тиндел?

— Е, нали няма да живеете вечно в Болтимор? Имаме връзки по целия щат Мериланд и чак до Южна Пенсилвания.

— Била съм в Тиндел — обади се Луиза.

— Ето, виждате ли! — възкликна Дъруд.

— Никак не ми хареса.

— Тиндел не ви хареса?!

— Стори ми се безлюдно.

— Как може да говорите така?

— Пусто като гробище. Всички магазини бяха затворени.

— Навярно сте били там в неделя?

— Наистина беше неделя — отвърна тя. — Неделя, шести март 1921 година. Морган не беше роден още.

— Кой Морган?

— Ей този.

— Това е семейният ми прякор — обясни Морган. — Емили, би ли завела мама да си ляга вече?

— Да си легна ли? Няма още девет часа.

— Днес нали имаше тежък ден? Емили!

Емили стана и се приближи към майка му. Хвана я за жилавия лакът и внимателно й помогна да се изправи на крака.

— Какво му стана? — рече Луиза с възмущение. — Не забравяй плетката ми, Емили!

— Вземам я.

Тя поведе старицата по коридора към нейната стая. Бриндъл беше вече там и пишеше нещо в дневника си. Вдигна поглед към тях и каза:

— Време ли е вече за сън?

— Морган има гост.

— Как ми се ще да се върнем в къщата на Бони. Там има простор! Тук ме прехвърлят от стая в стая като излишна мебел — рече Луиза.

— Съжалявам, майко Гауър.

Емили отиде до гардероба и извади нощницата на Луиза, която бе закачена вътре на една кука. Копринените рокли на Бриндъл и Луиза висяха плътно наредени на закачалки, а в дъното бяха дрехите на Джина: две училищни униформи, две бели блузи и син хавлиен халат. Емили се натъжи, като ги видя. Откачи нощницата и затвори вратата на гардероба.

— Можеш ли да й помогнеш да се разкопчее? — обърна се тя към Бриндъл. — Трябва да се върна във всекидневната.

Но когато излезе от стаята, тя все пак не отиде във всекидневната. Остана за миг в коридора, заслушана в глухия глас на Дъруд — мистър Мередит това, мистър Мередит онова.

— Никога не съм обичал да гледам куклен театър, никога не съм си падал по Пънч и Джуди, но вашите кукли, мистър Мередит, те са съвсем друго нещо!

Тя прекоси коридора и влезе в спалнята. Първо отвори вратата, така че да вижда само тънка ивица светлина от коридора, а после се преоблече с нощница и се пъхна между чаршафите. Срещу нея Джошуа се раздвижи в детското креватче и изсумтя в съня си. Прозорецът беше отворен и тя чуваше всички звуци на лятната нощ — полицейска сирена, свиренето с уста на някой минувач, музика от транзистор. Дъруд каза:

— Помислете как ще се освободите! Помислете си, мистър Мередит! Ние се грижим за ангажиментите, за афишите, оставяме ви само да си гледате работата. Ами да, дори получаваме хонорар за професионални артисти, национална осигуровка и кредитна карта за Американската банка.

В звученето на гласа му имаше нещо различно, като го слушаше от легнало положение: беше по-нисък, но по-ясен. Тя дори чу Морган да драсва клечка кибрит, за да запали поредната цигара. Помириса острия й пушек. Това й напомни за къщите, които бе посещавала като дете — острият лютив пушек от ръчно свитите цигари, миризмата на пържена сланина и газ за лампи в кухните на Шъфордови и Бидиксови, където се чувствуваше неудобно, беше външен човек. Затворена в себе си, както искаха близките й, тя чакаше току до вратата някоя своя съученичка да си вземе учебника или няколко бисквита за обяд. Но през всичките тези години бе копняла да влезе по-навътре в тези кухни и да ги разгледа. Усмихна се в мрака и се унесе в сън, докато слушаше боботещите отговори на Морган. После апартаментът изведнъж утихна и Морган влезе в спалнята. Застана в светлината, която се процеждаше от коридора, загледан в огледалото над един от скриновете. Широкополата шапка още бе на главата му. Свали очилата и разтърка носа си. Изпразни джобовете си от дребни монети, шумолящ пакет цигари „Камълс“ и нещо, което се изтърколи по скрина и падна на пода. Той се наведе да го вдигне със сумтене.

— Морган! — обади се Емили.

— Да, мила?

— Онзи замина ли си?

— Да.

— Цялата тази работа с „мистър Мередит“… Защо не му каза?

— Ами щом му харесва…

Той се приближи и седна на ръба на леглото. Наведе се, за да я целуне — все още с шапка, която всеки момент щеше да падне върху нея, но точно в този миг чуха шум от бавни, несигурни стъпки по коридора. Морган се изправи. На вратата леко се почука.

На осветения праг леко се открои силуетът на Луиза. През дългата бяла нощница прозираха тънките й като клечки крака.

— Морган!

— Да, майко.

— Страхувам се, че няма да мога да заспя.

— За бога, майко, та ти току-що си легна.

— Морган, как се казваше мъжът, с когото се виждахме толкова често?

— Какъв мъж, майко?

— Все се навърташе наоколо. Живееше в нашата къща, Морган, как му беше името?

— Мамо! За бога! Иди да си легнеш! Махни се оттук!

— Извинявай.

Излезе от стаята. Чуха я да ходи из всекидневната — първо в единия й край, после в другия, като че ли се разхождаше безцелно. Пружините на дивана изскърцаха точно зад главите им.

— Не биваше да бъдеш толкова груб с нея — каза Емили.

— Да — съгласи се той и въздъхна.

— Да й крещиш така! Какво ти става?

— Не мога да се сдържам вече! Тя никога не спи! Стигат й три часа на нощ.

— Но такива са старите хора, Морган.

— Нямаме никаква възможност да останем сами. Мама, Бриндъл, бебето… сякаш са трансплантирани. Аз трансплантирах целия хаос от къщи тук. Всичко ми прилича на дебелашка шега. Не е ли така? Дори отново имам дъщеря в пубертетна възраст! Или почти пубертетна — днес момичетата зреят по-рано.

— Нямам нищо против това — прекъсна го Емили. — Дори ми доставя удоволствие.

— Лесно ти е на теб! Всъщност това не е твой проблем. Стоиш си необременена от нищо, като онези хора, които постоянно се тъпчат с храна, без да пълнеят. Дори още носиш същата онази пола с прехвърлена предница. Същото цяло трико.

Какво ли знаеше той! Колко много трика беше сменила през всичките тези години. Очевидно той си представяше, че те траят вечно. Тя отмахна падналата върху челото му коса.

— Ще се почувствуваш по-добре, когато се преместим — каза. — Естествено трудно е, шест души в две спални…

— И с какви пари ще се преместим?

— Ще намеря други магазини, където да продавам моите кукли. Струва ми се, че мисис Апъл не ми плаща достатъчно. И ще започна да изработвам повече кукли. Ами Бриндъл — защо да не работи и тя?

— Какво да прави? Да помпа бензин ли?

— Все може да има някоя работа и за нея.

— Емили, не ти ли е хрумвало, че Бриндъл не е съвсем с всичкия си?

— Е, не бих казала…

— Живеем в къща със смахнати.

Тя мълчеше. Сякаш той бе развъртял бурма на телескоп.

— Както и да е — рече той по-меко. — Тя трябва да помага на мама. Може да е напълно загубена в някои отношения, но поне ти спестява, например, прескачащата памет на мама, храната и хапчетата й.

Смушка я с лакът да се отмести, легна до нея, напълно облечен, и облегна глава о стената.

— Трябва да изчезнем!

— Какво?

— Просто да зарежем всички и да заминем. Имаме нужда от по-малко, а не от по-голямо жилище.

— Морган, не говори глупости!

— Скъпа, знаеш, че Джина ще е по-добре осигурена материално при Лейън.

Тя седна рязко в леглото и извика:

— Това не е вярно!

— Що за живот е тук за нея? Някакви чужди жени са се настанили в спалнята й… Помни ми думите! След този луксозен лагер, след като гостува на Лейън няколко дни и отиде на разходка с яхтата на дядо Мередит и на пазар за дрехи с баба си, тя ще ти се обади и ще те помоли да остане там. Искаш ли да се обзаложим? Сега е в такава възраст; осъжда всички отклонения от нормалното. Ще хареса плувния басейн пред жилищния блок на Лейън, тенис кортовете и всичко останало. Той може би има и сауна? Помислила ли си за това?

— Не мога да живея без Джина, Морган.

— А другите — продължи той, — мама и Бриндъл. Смяташ ли, че Бони няма да ги вземе пак да живеят при нея? Ако се махнем оттук и ги оставим, Бриндъл ще позвъни по телефона на Бони, преди кракът ни да е стъпил на улицата. „Бони, мила, те ни зарязаха! — Морган каза това с висок радостен глас. — Божичко, сега отново можем да се върнем към цветния телевизор и цивилизацията!“ А Бони ще отговори: „О, господи, предполагам, че на мене се пада честта да се грижа сега за вас“ — и хоп, ще довтаса, ще върти към тавана очи и ще цъка с език, но тайно ще е доволна. Страшно обича вълнението, врявата. Много перушина да лети в гнездото й. Ще я помоля отново за развод и този път тя ще се съгласи. Не, няма да мога, не искам да знае къде сме. Не искам да се юрне с колата си след нас с шапки, кучета и роднини! Ще взема един костюм, една шапка, тебе и Джош. Просто ще изчезнем — ще си вдигнем чукалата и дим да ни няма.

— Да, но къде? — попита Емили. Отново бе легнала по гръб, със затворени очи. Нямаше смисъл да приема думите му сериозно.

— В Тиндел, Мериланд — каза й той. — Ще се включим в трупата на този Дъруд.

— Всъщност той покани Лейън.

— За него аз съм Лейън.

— Морган, моля те!

Той мълчеше. Очевидно размишляваше. Най-после произнесе:

— Не ти ли се вижда странно? Никога не съм сменял името си. Най-многото, което съм правил, е да го обърна. То е единственото, последното нещо, на което държа.

Тя отвори очи.

— Говоря ти сериозно, Морган. Нямам намерение да изоставям Джина.

— Добре, добре.

— Съвсем сериозно ти говоря!

— Просто се разбъбрих.

Той стана, отиде до гардероба и тя чу как широкополата му шапка се удари в другите шапки и падна между тях с глух, тъп звук.