Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (46)

5

Пътнически сандъци и закачалки за дрехи, ръждясал кафез за птички, варели, в които се съхраняваше огромна колекция от чаени и кафени чашки с чинийки, опаковани в слама, купища стари броеве на „Нашънъл Джеографик“, модните каталози на Бриндъл, албумът с автографи на Луиза, самовар, картонена кутия с плочи, дамско колело, плетен стол. Всъщност това бяха само нещата, струпани в коридора, който някога беше празен като тунел. Във всекидневната: два комплекта енциклопедии (обща и медицинска), наредена картинна мозайка, столът-люлка на Луиза с няколко метра омотана прежда върху седалката, пет-шест размазани акварела с праскови, круши и грозде — творения на Бриндъл от един курс по рисуване отпреди двадесет години, още когато бе омъжена за първия си мъж. Самият той (с розово лице и плешиво теме, боядисано с бяла боя, лъскаво като ябълка) висеше в позлатена вълнообразна рамка над една библиотечка пълна с разни ръководства.

В стаята на Джина подът не се виждаше — беше просто море от скринове и неоправени легла. В спалнята на Морган и Емили имаше още скринове (два и половина бяха само за дрехите на Морган), леглото, шевната машина, старото пожълтяло детско креватче с дрипавия балдахин, което бяха качили от мазето за Джошуа, и куклите, закачени по пироните за картини, тъй като за тях нямаше място в гардероба. В него бяха дрехите на Морган. И в тази стая също не се виждаше под — нямаше дори достатъчно въздух. Ако човек престъпеше прага й, веднага биваше обгърнат от плътен като кече мрак, леко ухаещ на нафталин.

Емили обичаше всичко това.

Тя започна да разбира защо дъщерите на Морган постоянно се връщаха у дома, когато трябваше да се съвземат от нещо. Очевидно човек може да черпи живот от самите предмети — от изобилието на сувенири за десетки човешки живота, препускащи покрай него. Майката и сестрата на Морган (и двете по свой начин досадни, вечно оплакващи се жени с големи претенции) не я тревожеха ни най-малко, защото не бяха нейни близки. Бяха й твърде чужди. Чужди — това беше точната дума. Всичко, до което Емили се докосваше — бършеше от праха и предпазливо заобикаляше, — бе част от една чужда страна, тайнствена и екзотична. Поемаше с пълни гърди въздуха, сякаш се опитваше да открие разликата в мириса му. Бе запленена от сина си, който й се струваше, че не беше в пълния смисъл на думата неин, истински неин, макар да го обичаше безмерно. На вечеря бе склонна да мълчи и да наблюдава всички с лека, доволна усмивка. Нощем в леглото не преставаше да се учудва от факта, че лежи до този брадат мъж, до този толкова различен човек. Чувствуваше се привлечена към него от нещо извън себе си — от конци, които я дърпаха, от въжета дори. Будейки се в мрака, тя се обръщаше към него с някакво зашеметяващо чувство. Имаше съвсем осезаемото усещане за телата им, които се срещаха като масло и вода.

Но Морган казваше, че трябвало да се преместят в по-голяма къща — поне с повече бани. Съжалявал, казваше, че я бил подложил на такова изпитание. Знаел, че тя никога не била давала съгласието си да приеме неговите роднини от женски пол, стоварени пред вратата й като бездомни котки. (Всъщност те се бяха качили по стълбите сами, с ръкавици на ръцете, но истината бе, че Бони просто ги беше стоварила от колата си пред къщата.) Желаел, казваше, да има къща на село — голяма, празна фермерска къща. Обаче това беше въпрос на пари. Дори поддържането на този апартамент в днешно време бе трудно. Мисис Апъл беше вдигнала наема. Емили намираше, че тя не бе така любезна, както някога. А и Морган беше загубил работата си. Емили чувствуваше, че това бе твърде злобна проява от страна на Бони. Защо трябваше личните работи на Морган да влияят на службата му в железарския магазин? Но Морган каза, че затова бил виновен вуйчо Оли, а не Бони. Всъщност, каза той, вуйчо Оли, както изглежда, се бил възползувал от положението — бил се втурнал в магазина веднага щом чул новината, и изхвърлил целия гардероб на Морган на тротоара, същия този гардероб, който Бони била изхвърлила там по-рано. („Хората изгарят от нетърпение да се отърват от дрехите ми“ — оплакваше се Морган.) Случило се така, че по това време Морган бил излязъл. Като се върнал, намерил вуйчо Оли да го чака пред магазина. Главата му едва се подавала над купа от шапки.

— Вярно ли е това, което научих?

— Да.

— Тогава си уволнен!

Ако бил отговорил „не“, твърдеше Морган, вуйчо Оли без съмнение щял да остане разочарован. Той сигурно през цялото време очаквал да му се представи такава възможност.

Сега Морган нямаше постоянна работа, макар че няколко пъти седмично помагаше като продавач в магазина за водопроводни части на тяхната улица. Емили се опитваше да шие повече кукли, все по-бързо и по-бързо, като оставаше да работи до късно през нощта, докато Джош спеше. Винаги когато я виждаше приведена над шевната машина, Морган й се извиняваше. Казваше й: „Изглеждаш като излязла от профсъюзна диплянка.“ Той не разбираше, че сега Емили се чувствуваше по-щастлива от всякога. Тя се движеше бързо в този нов живот като… хм, може би като Морган с някоя шапка на главата. Но той все й се извиняваше. Не можеше да повярва, че тя няма нищо против да работи до късно през нощта.

Когато наближи времето Лейън да пристигне в Болтимор, за да вземе Джина, Емили изчисти апартамента, та той да не си помисли, че е занемарила всичко. Но не се опита да въведе някакъв ред или да накара Бриндъл да свали хавлиения си халат. Не скри също колекцията на Морган от стари пътни карти, както и последния му дърводелски проект — безформен сноп летви, подпрян в един ъгъл на банята.

Лейън щеше да дойде в събота. В събота сутринта тя стана рано — нямаше друг избор: Джошуа я събуди. Занесе го в кухнята и го нахрани, като балансираше топлото му влажно телце в скута си. Той размаха юмручета и зарита, щом видя закуската си. Четирите му долни зъбчета, твърди като оризови зърна, потракваха по лъжицата. Беше красиво бебе — мургаво и с матова кожа като на Джина, но по-лесно за гледане. Лейън още не беше го виждал.

Влезе Джина, облечена с новите си бели панталонки и тениска с инициалите на лагера.

— Защо си станала толкова рано? — попита я Емили.

— Бриндъл хърка.

— Защо не облечеш новите си дрехи по-късно? Ще ги изцапаш, преди да ги е видял баща ти.

— Той каза, че ще тръгне на разсъмване.

— А!

Емили погледна кухненския часовник. Изтри устата на Джошуа с ъгълчето на лигавника му, вдигна го и го отнесе в банята, за да го изкъпе.

Когато след малко го внесе мокър в спалнята, Морган стоеше пред един скрин и прекарваше колан през гайките на джинсите си. Тананикаше си полка. После млъкна. Емили вдигна поглед и видя, че я наблюдава в огледалото, докато тя триеше детето с хавлията; очите му бяха потъмнели и сериозни под периферията на черната му каубойска шапка.

— Какво има? — попита тя.

— Да се махна ли?

— Как така?

— Когато той дойде, искам да кажа. Искаш ли да ви оставя двамата сами?

— Не, моля те. Имам нужда от теб.

Морган често се виждаше с Бони. Всеки път, когато изпадаше в мрачно настроение, тя довтасваше у тях с колата и стоварваше нещо ново — някоя вещ на Бриндъл или Луиза, някоя мебел, за която внезапно бе решила, че всъщност е повече Морганова, отколкото нейна. Но Емили не беше виждала Лейън от деня, в който той се изнесе. Дори за Коледа тя просто качваше Джина на някой междуградски автобус и я пращаше при него.

Морган се приближи и застана срещу нея. Напоследък бе започнал да носи очила без рамки с осмоъгълни стъкла — истински, а не от обикновено стъкло за прозорци. Те му придаваха любезно и търпеливо изражение.

— Ще направя всичко каквото искаш, Емили.

— Трябва да си до мен! Не мога да се срещна с него сама!

— Добре.

Спокойствието му се предаде и на нея.

— Не мисли, че срещата ни има някакво значение за мен — каза тя, — хич не ме е грижа!

— Така ли?

— Изобщо никакво значение няма.

— Разбирам.

Той се върна при скрина и пъхна цигарите в джоба си. Джошуа размахваше ръце върху леглото и неочаквано загука.

В кухнята Луиза и Бриндъл закусваха, докато Емили миеше чинии. Луиза превзето дъвчеше препечения си хляб. Бриндъл седеше, подпряла брадичка с юмрук, и бъркаше с разсеян вид кафето си.

— Снощи сънувах Хорас — рече тя на Емили. Хорас бе първият й съпруг. — Каза ми: „Бриндъл, какво направи с чорапите ми?“ Почувствувах се ужасно. По всяка вероятност ги бях изхвърлила на боклука. Отговорих му: „Защо питаш, Хорас, те са на мястото си. Само си отваряй очите!“ После, докато отиде пак да ги търси, изтичах до кофите за боклук и зарових в тях, за да ги открия.

— Аз сънувах, че ям мексиканска храна с люти чушки — каза Луиза. — Ах, Морган умираше за нея! Беше от онези деца, които обичат да се навъртат около тенджерите. Винаги се интересуваше какво готвя. Колко пъти ме е питал какво точно слагам в яденето. „Защо запържваш първо лука?“ Или: „Кое е по-хубаво за спагетите — доматен сос или доматено пюре?“ — „Нито едното, нито другото — отговарях му, — ще си приготвиш сам доматено пюре от пресни домати.“ Хм, това е друга история. Всъщност той най-много обичаше мексиканската храна. Но днес, не знам защо, ми е по-трудно да разговарям с него за храна, струва ми се, не проявява вече същия интерес. Едва ми отговаря. Понякога ми се струва, че дори не ме слуша. Но, разбира се, може и да бъркам.

Звънецът на входната врата иззвъня. Емили се обърна от мивката и погледна Бриндъл.

— Кой може да е? — попита Бриндъл.

— Не знам.

— Може да е Лейън.

— Още е много рано!

— Хм, за бога, иди виж! Винаги се държиш така сковано! — каза Бриндъл.

Емили избърса ръцете си и отиде да отвори. Пред нея застана Лейън, облечен с нов сив костюм. Изглеждаше по-елегантен от всякога — косата му бе подстригана много ниско, кожата му бе мургава и гладка — беше си пуснал дълги увиснали мустаци. Емили бе виждала толкова много подобни мустаци, със същата форма, на млади мъже с дипломатически куфарчета, адвокати, административни чиновници. Имаше чувството, че са взети на заем и залепени.

— Лейън!

— Здравей, Емили.

Тя отстъпи крачка назад. (Не бе имала време да си обуе обувките.)

— Готова ли е Джина?

— Да, струва ми се.

Появи се Морган, който подхвърляше Джошуа във въздуха и подвикваше весело: „Хопа-ла!“ Той спря и възкликна:

— Я, ти ли си, Лейън?

— Здравей, Морган.

— Няма ли да влезеш?

— Нямам време — отвърна Лейън, но престъпи през прага.

Емили затвори вратата след него. След моментно колебание Лейън последва Морган към всекидневната. На Емили й се искаше Морган да свали очилата си. С тях той изглеждаше като покорен домашар. Държеше бебето на рамо и се движеше чевръсто из стаята, като се опитваше да освободи място, за да седне госта.

— Ето тук, сега ще преместя тези неща, ще вдигна това плетиво… хм, а… да извикам ли Джина?

— Ако обичаш, моля те.

Морган стрелна Емили с поглед, който тя не можа да изтълкува, и излезе от стаята, понесъл и Джошуа.

— Хм! — произнесе Лейън.

— Как си, Лейън? — попита Емили.

— Добре.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

Настъпи пауза.

— Знаеш ли, следвам отново в колежа — обади се Лейън.

— А, така ли?

— Да, когато взема дипломата, ще се запиша в курс за повишаване на квалификацията в банката на татко. Работата е интересна. Изглежда скучна, но всъщност е много интересна.

— Чудесно.

— Така че бих желал Джина да остане при мен през цялата година.

— Какво?

— Хайде, Емили, не бързай! Размисли добре. Имам хубав апартамент, спокоен живот, училището е наблизо. Обещавам ти, че тя ще може да те посещава винаги когато пожелае; заклевам ти се, Емили! Сега ти имаш син. Имаш друго дете.

— Джина ще остане при мен — произнесе Емили. Зъбите й тракаха от вълнение.

— Що за обстановка е това за нея?

— Чудесна обстановка!

На вратата се появи Луиза; запристъпя предпазливо по дъските на пода, сякаш бяха потопени под една педя вода. Отиде при Лейън и му каза:

— Седнали сте на моя стол!

— Извинете.

Той стана от мястото.

— Хм, помниш ли Лейън, майко Гауър? — попита Емили.

— Да, отлично — отвърна тя.

Лейън се премести на дивана до Емили. Миришеше на одеколон след бръснене — нещо ново за Емили. Луиза се настани на своя стол и нагласи диплите на полата около себе си.

После влезе Бриндъл с голяма, пропукана порцеланова чаша с кафе. Седна на ръба на дивана, близо до Лейън.

— И така, какви са плановете ви? — попита го тя.

— Възнамерявам да се запиша в един квалификационен курс в банката.

— А, да, квалификационен курс. Хм, тук нещата са в плачевно състояние, мога да ви кажа!

— Бриндъл! — извика Емили. Но Луиза внезапно изтърси:

— А къде е вашата хубава съпруга?

— Извинете?

— Къде е онова момиче, което ми носеше плодов кейк?

Лейън погледна Емили.

— Ще отида да потърся Джина — рече тя.

Когато излезе от стаята, дори раздиплената й пола изглеждаше като изопната по тялото й.

Джина и Морган чоплеха лагерното фенерче на Джина сред неоправените легла в стаята.

— Естествено, че не работи! — казваше Морган. Изтърси батериите върху дланта си. — Заредила си го неправилно.

— Как така неправилно! Използувах батерии според инструкцията.

— Да, но полюсите са разменени.

— Какви полюси?

— Знаеш, че всички батерии имат полюси.

— Не… но трябва да тръгвам вече, Морган.

Тя бе нервна и неспокойна; навиваше кичур коса на пръста си и нетърпеливо поглеждаше към вратата. Джошуа беше допълзял до един скрин и дърпаше някаква сатенена презрамка от отвореното чекмедже. Морган не забелязваше нищо. Вниманието му бе погълнато изцяло от фенерчето.

— Забележи — рече той, като вдигна нагоре една батерия, — знакът плюс на положителния край. Знакът минус — на отрицателния.

Емили изпита болка от назидателния му тон на възрастен човек. Приближи се до него и го целуна по бузата.

— Остави това. Караме Лейън да чака. Джина, тичай да поздравиш татко си. Ние ще ти оправим фенерчето.

Джина излезе — изхвърча навън като изстреляна с прашка. Морган поклати глава и зареди правилно фенерчето.

— На единадесет години е, а не знае, че батериите имат полюси. Как ще се оправя в днешния свят?

— Морган — прошепна Емили. — Лейън иска тя да остане при него.

— При него ли? Подай ми онази капачка, моля те.

— Мислиш ли, че може да ни принуди да се откажем от нея или нещо подобно, а? Чрез съда?

— Глупости! — отсече Морган и завинти капачката на фенерчето.

— Морган, не разбирам как двамата с него си разменихте местата. Той често твърдеше, че съм го ограничавала в действията. А сега изведнъж той работи в банка, а аз водя „неуравновесен“ живот, както каза.

— Нима има по-уравновесен живот от нашия? — учуди се Морган, пусна фенерчето в куфара на Джина, затвори капака и щракна закопчалката.

Но във всекидневната очевидно всички се бяха надумали да представят живота им колкото се може по-неуравновесен. Джина седеше върху коляното на Лейън — нещо, което не бе правила от години. Имаше скован и стеснителен вид. Луиза плетеше вечния си шал. Кучето искаше да излезе навън — разхождаше се нервно нагоре-надолу пред Лейън и ноктите му потракваха по голите дъски на пода. А Бриндъл някак си бе успяла да завърти разговора на любимата си тема: Хорас.

— Никога и през ум не ми е минавало, че ние двамата имаме много общо помежду си, защото той бе човек градинар, все нещо ровеше из градината. Къщата му беше до нашата, още от времето, когато бях дете. Дворчето ни бе колкото една локва, а той имаше ъглов парцел зад къщата, с рози и азалии и няколко ниски плодни дръвчета. Никога не съм ги харесвала тези дървета. Имаше и истинско шадраванче със статуя на някаква богиня. Е, не беше оригинал; само гипсова отливка или нещо подобно, но все пак статуя. Всяка сутрин поливаше цветята, кастреше храстите само ако забележеше, че някое малко клонче стърчи не на мястото си. Подигравах му се за това. После той ми носеше прясно откъснати рози, още с росата и листните въшки по тях, а аз му казвах „благодаря“, без да му обръщам внимание, но ако не дойдеше, забелязвах отсъствието му — като предмет, към който си се привързал и който изведнъж изчезва, оставяйки след себе си празно място. Струва ми се, че беше самотен. Казваше ми, че съм му напомняла за гипсовата богиня, но това само ме разсмиваше още повече. Едната й гърда се подаваше навън от туниката и беше без зърно. А в действителност той бе един старец или ми изглеждаше стар с жилавите си бели крака в къси градинарски панталони… но когато идваше да ме види, беше облечен с елегантни дълги панталони и бяла риза с разперена яка, като криле на птица. Той наистина ми липсва и предполагам, че винаги ще ми липсва. Сега аз съм тази, която му носи рози, когато отивам на гроба му.

— Багажът е готов — каза Емили на Лейън.

— Добре.

Той отмести Джина и стана.

— Най-странното е — продължи да говори Бриндъл, като също се надигна, — че сега съм по-стара от Хорас, когато той започна да ме ухажва. Можете ли да повярвате?

Лейън изгледа Емили многозначително и сурово. Ясно бе какво искаше да й каже: „Това ли наричаш подходящ за едно дете дом?“ Луиза, сякаш го бе разбрала, вирна брадичка и втренчи в него изпълнените с гняв очи.

— Искам да знаете — рече му тя, — че бих предпочела да живея в много по-елегантна къща от тази.

Бриндъл се завъртя към нея.

— О, майко, млъкни! Кой не би предпочел? Млъкни!

Въпреки всичко Емили не отговори на въпроса на Лейън.

Лейън и Морган понесоха багажа през коридора. Хари тичаше най-отпред, радостно забързан, следван от Джина със спалния чувал в ръце. Емили държеше Джошуа на хълбока си. Той вече изглеждаше мръсен — толкова скоро след къпане. Емили притисна буза към него и напълни гърдите си с мириса на мляко, урина и детска пудра, който той излъчваше. После тръгна след другите надолу по стълбите.

— Дойдох с буика на баща ми, защото знаех, че ще ни трябва място за багажа — говореше Лейън на Морган. — Но може би ще трябва да намеря и едно въже отнякъде. Не съм сигурен, че капакът ще се затвори.

— Необходимо е винаги да държиш въже в колата си — каза Морган. — Или по-добре едно от онези найлонови въженца с кукички от двата края. Просто влез в някой магазин за спортни стоки с намалени цени…

Лейън остави багажа на земята и затършува из джобовете си за ключовете от колата. Слънцето придаваше на косата му яркосин блясък, като блясъка на въглища. Емили го гледаше от входа на сградата. Странно, макар да не го обичаше вече, тя имаше чувството, че това бе само поредната стъпка в брака им: Лейън отваря буика на баща си, Морган му помага да натовари багажа, Джина хвърля вътре спалния си чувал. В някои отношения те бяха свързани завинаги. Той се върна при нея и протегна ръка за сбогом. Може би за първи път в живота си тя се ръкуваше с него.

— Емили — каза й, — помисли за моето предложение.

— Не мога — отвърна тя. Вдигна Джошуа. Босонога, с издаден напред хълбок, тя се почувствува в неблагоприятно положение.

— Просто си помисли. Обещай ми!

Вместо да отговори, тя отиде до колата и се наведе да целуне Джина през стъклото.

— Бъди внимателна! — каза й. — Приятно прекарване! Обади ми се по телефона, ако ти домъчнее за вкъщи; моля те, обади се!

— Ще се обадя.

— Върни се у дома.

— Добре, мамо.

Емили се отдръпна от колата, Морган я прегърна, тя се усмихваше и притискаше Джошуа здраво към себе си.