Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (17)

2

Емили и Лейън често се бяха чудили какво представлява съпругата на Морган, като се вземе под внимание времето, което съпругът й прекарваше далеч от нея. Той постоянно се отбиваше у Мередитови, споменаваше им другите места, откъдето идваше, и тези, където щеше да отиде след това. Всъщност дали изобщо се прибираше у дома? Дори за уикенда? Тъй като в събота той бе зает с неповторимия си начин на пазаруване. Впускаше се в дебрите на Болтимор и се връщаше с необикновени стоки: очукани консерви, обемисти пакети, увити в кафява хартия, с омотана около тях връв, завързана на десетина калпави възела. (Като че ли там, където Морган пазаруваше, още не бяха чували за найлонови торбички.) В неделя ходеше по панаири и фестивали. И по празници, на които Емили и Лейън изнасяха представления. (Винаги съществуваше вероятността да се натъкнат на него съвсем случайно.) Поглеждаха през прозрачната завеса към насядалата публика и го откриваха, застанал в дъното на залата, по внезапно щръкналата странна шапка, винаги сам, винаги замислен за нещо, обвит в кълбета цигарен дим. (Но когато след представлението излизаха да се поклонят, забелязваха сияещото му в щастлива усмивка лице и енергичното му, като на горд родител, ръкопляскане.) През зимата, когато панаирите замираха, той тръгваше по църковни базари и училищни тържества, организирани за набиране на средства. Нямаше събитие, което да не е достатъчно важно за него. Никога не бе прекалено зает, та да не спре, за да разгледа апликираното с филц коледно дърво върху някоя пола или стиропорния снежен човек с очи от пайети. И така, коя бе тази Бони, която той зарязваше тъй нетърпеливо? Може би е някоя мърморана, каза Лейън. Може би е някоя от онези елегантни фризирани дами, които седят сами в грижливо подредените си всекидневни, сред излъскани статуетки, които Морган не бива да пипа, и кристални пепелници, в които му е забранено да тръска пепелта от цигарите си. Но Емили не мислеше така. Съпоставяше всичко, казано й от Морган, вземайки предвид многобройните му злополуки и премеждия, възхищението му от голия апартамент на Мередитови, тя си представяше Бони като повлекана, облечена с домашна рокля с цип отпред, с прическа на ситни къдрици. Не се изненада, когато Морган паркира колата пред добре поддържана тухлена къща в колониален стил — в края на краищата знаеше, че има пари и аспидни плочи за покрива, — но премигна изненадана, когато излезе от колата и се намери лице срещу лице с една жена с кестеняви коси, облечена със спретната пола и блуза. Тя плевеше петуниите, които растяха по цялата дължина на пътеката, водеща до входа на къщата. „Хм, това може би е сестрата“ — помисли си Емили, но Морган извика:

— Бони!

Бони се изправи и избърса чело с опакото на ръката си. От колебливата й усмивка около очите й се образуваха бръчици. Напуканите й устни бяха начервени с червило без блясък, изядено на места. Тя бе в добро настроение, но явно нямаше желание да се ангажира с гости; изглежда, очакваше някакво обяснение от страна на Морган.

— Бони, това е Емили Мередит — рече Морган.

Бони все още изчакваше.

— Емили и съпругът й са кукловоди — поясни Морган.

— О, така ли?

До този момент на Емили не бе й хрумвало, че Бони не е чувала за нея. (Та нали тя бе чувала за Бони все пак!) Почувствува се леко засегната. Протегна ръка към Бони и каза:

— Приятно ми е да се запознаем, мисис Гауър.

Бони се ръкува с нея.

— Хм, дошли сте тук да… видите Морган? Или какво?

— Тя е тук да види тебе! — отговори вместо Емили Морган.

— Мене ли?

— Ето какво се случи — заговори Морган. — Откраднаха ми колата, но после си я откраднах обратно, много скоро, но още съм така развълнуван, отгоре на всичко и този Робърт Робъртс…

— Искаш да кажеш, че си я поканил у дома?

— О! Разбира се, че не желая да прекъсвам работата ви — побърза да каже Емили.

— Няма нищо! — отвърна Бони. — Морган, защо не спуснеш надолу навития крачол на панталона си?

Тя се обърна и ги поведе по пътеката към къщи.

— Но, мисис Гауър…

— Остани, остани! — настоя Морган от наведено положение, тъй като изопваше маншета на крачола си. — Тя е просто изненадана. Дошла си чак дотук; остани!

Емили последва Бони нагоре по стълбите. Чувствуваше, че няма избор, макар че би предпочела да е някъде другаде. Минаха покрай глинена саксия, в която растяха подправки — зелен лук и навярно риган или мащерка. Погледът й се изпълни с копнеж. При други обстоятелства, помисли си, би могла много да хареса Бони, но бяха започнали зле. Вината за това носеше Морган. Беше толкова неделикатен и безцеремонен. Изпита раздразнение от куполовидната му тропическа каска, която подскачаше до нея.

— Забележи розите на Бони — каза й той.

Това можеше да мине за намек — указание за слабото място на Бони, — но жена му рече, без да се обърне:

— Как да ги забележи? Те не са цъфнали още!

Тримата влязоха в антрето. Върху радиатора се издигаше куп библиотечни книги в мръсни найлонови обвивки, имаше лейка и кутия бисквити. Емили трябваше да гледа внимателно в краката си, докато газеше през изобилието от обувки и гуменки, а веднага след това се озоваха във всекидневната.

— Гледай! — извика Морган и се спусна към някаква ваза. — Тази ваза е направена от Ейми в един летен лагер, когато беше на десет години.

— Много е хубава — каза Емили.

Вазата беше крива; от горния й ръб се спускаше пукнатина.

— Иска ми се да се запознаеш с Ейми, но сега тя живее в Роланд Парк. Обаче мога да те запозная с мама и Бриндъл.

— Бриндъл излезе да купува годежен пръстен — каза Бони.

— Пръстен ли? Да, аз разказах на Емили всичко за Бриндъл. Я виж тук, върху полицата на камината — снимката на Моли. Нали е красавица! Снета е в една училищна пиеса; казват, че имала талант за актриса. Не виждам от кого го е наследила! В нашето семейство никога не е имало артисти. Какво ще кажеш за нея, а? Бони, сватбеният албум на Джени още ли е у нас?

Има нещо трескаво в него, помисли си Емили. Той сновеше из стаята, ровеше по претъпканите с предмети и книги лавици. Емили и Бони стояха на прага на стаята и го наблюдаваха. По едно време срещнаха случайно погледите си, но съзирайки някаква странна прикритост в изражението на Бони, Емили побърза да отмести очи.

— Моля те — обърна се тя към Морган, — трябва да си тръгвам. Ще взема автобуса.

— Но ти не си се запознала с майка ми! — рече той и изведнъж спря да снове из стаята. — Освен това исках Бони да те опознае; исках вие двете… Бони, в днешния вестник пише за Емили.

— Така ли? — попита учтиво Бони.

— Къде е вестникът? Изхвърлила ли си го?

— Май че е в кухнята.

— Елате с мене в кухнята. Хайде всички в кухнята! Да пийнем по чашка кафе! — предложи той и хукна напред.

Бони, която себе подпряла на рамката на вратата, се изправи и го последва, а Емили тръгна след тях. Ех, защо не можеше просто да изчезне! Дали да не се измъкне безшумно навън, без да я забележат? Отдръпна се, за да не се блъсне в няколко хартиени корабчета, провесени от тавана, и влезе в кухнята.

Върху кухненския плот бяха струпани купища мръсни чинии, а подът бе задръстен от купички с храна за домашните животни. Върху едната стена бяха залепени пожълтели комикси, изрезки от вестници, програма за хокейни мачове, рецепти, календари, снимки, телефонни номера, записани върху парченца вестник, картончета за час при зъболекаря, покани, дори една гимназиална диплома. Емили се почувствува обсадена, затрупана. Близо до черния вход Морган ровеше в куп вестници.

— Къде е той? Къде е? Дойде ли днес? — питаше, нетърпелив, Бони. — Аха!

Вдигна един вестник. Разстла го върху пода, наплюнчи палец и започна да прелиства страниците.

— Новини… уводната статия… Възраждане на художествените занаяти в Болтимор.

Надничайки през рамото му, Емили видя сериозното лице на Лейън. Той сякаш се взираше в нея от някакъв друг свят.

— Бони, ето го Лейън. Съпругът на Емили — извика Морган.

— Много добре! — отбеляза Бони, докато нареждаше чашите за кафе.

— Знаеш ли — каза замислено Морган, — някога приличах малко на Лейън.

Бони хвърли бегъл поглед на снимката.

— На този мъж тук ли? Никога не си приличал! — сряза го тя. — Нямате нищо общо!

— Е, добре де — съгласи се Морган, — все пак имаме някаква прилика, в очите може би, знам ли. Или в устата? А може би в челото? Не съм сигурен.

Надигна се от пода, като забрави вестника там, и издърпа изпод масата един стол.

— Сядай! Сядай! — нареди на Емили.

Той самият се настани срещу нея и я гледа настойчиво и втренчено, докато тя не седна. Емили се чувствуваше като хваната в капан. Чиниите върху кухненския плот се издигаха толкова високо над нея, че за миг си представи, как ще се олюлеят, наклонят и рухнат, затрупвайки я. Върху масата, в средата на локва портокалов сок, се мъдреше пишеща машина с лист хартия… бе взето решение чрез гласуване, прочете тя, и Матилда Грейсън пожела да…

Бони сложи пред нея картонена чашка прясна сметана и смачкано книжно пликче със захар.

— Върху нещо специално ли работите? — попита Емили, като кимна към пишещата машина на масата.

— Да — отвърна Бони. Тя подаде на Емили чаша с кафе и седна до нея.

— Хм… каква е професията ви, мисис Гауър?

— Съпруга съм на Морган.

— О, разбирам — промърмори Емили.

— Да, но разбирате ли, че това е работа с пълен работен ден? — попита Бони. — Всяка минута ми е ангажирана, вярвайте ми. О, отстрани той изглежда толкова весел и безгрижен, скица, чудак, но представяте ли си какво значи да си имаш работа с него? Имам предвид дреболиите: ето на, стоя затворена в тази къща и си блъскам главата на какъв ли се прави днес, докато той е бог знае къде. Да не би ние с вас да не можем да бъдем като него? Да се шляем по улиците, издокарани с лъскави кадифени пелерини и шапки с перо? Тази роля е най-лесната. За минута си представете какво е да му бъдеш съпруга: трябва да намериш химическо чистене, което приема щраусови пера, да го чакаш с топла вечеря, без да знаеш кога ще се върне. Представяте ли си какво значи да го чакаш за вечеря, докато той е навън с някой от приятелите си нехранимайковци, които никога не съм виждала: безделници от Армията на спасението, астролози или други отрепки, които той изравя отнякъде.

Емили остави чашата си на масата.

— Мислите, че не го ценя ли? Питате се защо се е оженил за мене?

— Не, не!

Емили погледна към Морган, който седеше невъзмутим. Беше наклонил стола си назад, люлееше се на него като дете, което знае, че е център на вниманието, и пушеше цигара. Главата му се губеше в облак от дим.

— Емили — произнесе Бони.

Емили се обърна към нея.

— Емили, Морган е управител на магазин за железария.

Емили почака, но Бони не каза нищо повече. Изглежда, очакваше Емили да заговори.

— Да — промълви Емили след минута.

— На магазина „Кълън“ — поясни Бони.

— Тя знае това, Бони — обади се Морган.

— Така ли? — Бони се втренчи в него. После попита Емили: — Значи не мислите, че е равин или грък, собственик на частна флота?

— Не — отвърна Емили.

Реши да не споменава при какви обстоятелства се е запознала с Морган.

Бони притисна пръсти към устните си. Емили видя, че ръката й е осеяна с лунички. Все пак тя бе приятна жена.

— Сигурно мислите, че съм изгубила ума си — рече Бони и се изсмя. — Лудата Бони, така ли? Лудата съпруга на Морган?

— О, не!

— Просто съм притеснена, че може да ви е… заблудил. Морган е такъв шегаджия…

— Да, знам.

— Знаете ли? — В гласа на Бони прозвуча изненада. Тя погледна бързо към Морган. Той се усмихна с ангелска благост и издуха облаче дим.

— Но струва ми се, че той се опитва да се откаже от всичко това — каза Емили.

— Ах, дано! — въздъхна Бони. — Колко много енергия хаби за глупостите си… като си помисля само какво би могъл да постигне, ако използуваше мозъка си за нещо разумно! Ех, ако се оправи, ако реши да влезе в правия път…

— Много малко! — обади се с весел глас Морган.

— Какво, скъпи?

— Бих постигнал много малко. Какво си въобразяваш, че щях да правя?

— О, ами… просто щеше да си гледаш работата. Искам да кажа, че щеше да обърнеш внимание на работата си. — Тя се извърна към Емили. — Няма нищо лошо в това да си управител на железарски магазин, нали? Моето семейство винаги е било в железарския бранш — няма нищо унизително в това! Но вуйчо Оли казва, че тази работа не допада на Морган. „Каква е ползата от един магазин, казва, когато буквално трябва да изтръгваш стоката от ръцете на управителя? В случай че го намериш на работното му място.“ Викам на вуйчо Оли: „Остави го на мира! В края на краищата магазинът не е всичко на света!“ Така му казвам, но е вярно, че Морган би могъл да съсредоточи вниманието си върху нещо. Той не умее да отказва. Никога не отказва да бъде повлечен нанякъде.

— В повечето случаи е от мускулите — вметна Морган.

Изглежда, и друг път го беше казвал, защото Бони направи отчаяна физиономия. Морган се обърна към Емили и повтори:

— Въпрос на мускули.

— Не разбирам.

— Трябва просто да ги следваш там, където те водят. Влизала ли си в кухнята, да речем, и да не помниш защо си дошла? Стоиш и се мъчиш да си спомниш. И тогава ръката ти леко помръдва. Аха! — казваш си. Тя мърда така, когато пускаш кранчето на чешмата. Сигурно си дошла за вода! Просто се доверявам на мускулите си, да ми подскажат за какво съм дошъл в кухнята. Те ще ми подскажат един ден истинската ми същност. Оставям се да ме водят.

— Оставя се да го подведат да разправя, че е духач на стъкло — намеси се Бони, — капитан на влекач и индианец, който сега е строителен работник. Всичко това съм го чула съвсем случайно, господ знае за какъв още се е представял… — Устните й потрепнаха, сякаш да сподави смеха си. — Вървиш си с него по улицата — продължи тя — и изведнъж някакъв напълно непознат човек го спира и пита кога ще се проведе следващият международен конгрес на илюзионистите. Слушаш речта на някой политик и внезапно съзираш Морган на подиума, седнал до съпругата на сенатора, с карамфил в бутониерата. Чакаш си реда на опашката за раци на пазара и не можеш да повярваш на очите си — зад щанда, препасал гумена престилка, стои Морган и обяснява на купувачите къде е хванал тези хубави стриди. Имал лодка, завещана му от някакъв вуйчо, малка плоскодънна лодка без мотор…

— Моторите нарушават покоя на морското дъно — прекъсна я Морган. — Освен това не харесвам лодки с такелажи и платна. Това, което е вършило работа на вуйчо ми, ще свърши работа и на мен.

Бони му се усмихна и поклати глава.

— Излизаш за две минути да купиш хляб, оставяш го у дома на сигурно място по пижама, а на връщане минаваш покрай самия Морган, застанал на ъгъла, облечен с лъскава алена риза и с атлазено кепе на глава, да разказва на четири малки момчета тайната, която го била направила единствения непобедим жокей в историята на Пимлико. Жокей, висок метър осемдесет и два! Само не мога да разбера защо му се хващат на приказките! Никога не бил използувал камшика, казва, само шепнел нещо в ухото на коня. Прошепвал нещо, което звучало като изпляскване с камшик. Каква беше думата?

— „Святкай!“ — отвърна Морган.

— Ах, да! — засмя се Бони.

Морган заподскача в тръс на стола си, стиснал в ръце въображаеми юзди.

— Святкай, святкай! — шепнеше той, а Бони се смееше все по-гръмогласно и бършеше очи.

— Невъзможен е! — каза тя на Емили. — Той просто е… непредсказуем.

— Мога да си представя — забеляза учтиво Емили. Беше започнала да харесва Бони (нейното розово весело лице и безпомощния начин, по който се облягаше назад на стола си), но мнението й за Морган постепенно се рушеше. Никога не беше й хрумвало, че той много добре знае как изглежда в хорските очи и тяхното удивление му доставя удоволствие, дори се домогва до него. Погледна го намръщено. Морган подръпна замислено носа си.

— Тя е права — каза той. — Аз усложнявам живота й. Но смятам да се променя. Чу ли, Бони?

— Така ли? — отвърна Бони. Тя стана, за да отвори прозореца на кухнята. — Не мога да разбера градината си — рече, като погледна навън. — Сигурна съм, че засадих някъде зеленчуци, а навсякъде никнат само цветя.

— Сериозно ти говоря — продължи Морган и се обърна към Емили: — Не ми вярва. Бони, не виждаш ли кой е тук пред теб? Дошла е Емили Мередит: аз я доведох. Казах им и на двамата с Лейън кой съм. Разказах им за теб и за момичетата. Знаят за второто бебе на Ейми и за катастрофата на Кейт.

— Вярно ли е? — попита Бони.

Емили кимна.

— Хм, не мога да разбера защо — каза Бони. — Не мога да разбера защо ви е отегчавал с всичко това.

— Обединявам моите светове! — рече Морган и вдигна чашата с кафето си към Бони.

Но Бони отбеляза:

— Тук има нещо. Нещо ми се губи. Не го разбирам какво цели.

И Емили не разбираше. Тя поклати глава; Бони също. Всъщност изглеждаше така, сякаш Бони и Емили са стари приятелки, а Морган е новодошлият. Той седеше леко встрани, с тропическата каска на глава, също като джудже под гъба, и въртеше лице ту към едната, ту към другата, докато те го наблюдаваха с присвити очи и се мъчеха да проумеят какво пак е намислил.