Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (41)

8

С голям труд успя да прилъже кучето да влезе в пикапа. Хари не обичаше да пътува. Наложи се да го тегли по тротоара, а той дращеше с нокти по него. Но Морган не можеше да го остави в магазина, защото Бъткинс бе започнал да киха. Морган вдигна Хари и го стовари в пикапа, напъха опашката му вътре и затвори вратата. После се върна в магазина, за да каже на Бъткинс:

— Не знам колко ще се забавя. Ако не се върна, моля ви, затворете магазина. И не позволявайте на никого да ми рови из дрехите.

Беше късен следобед, когато децата се връщат от училище — спретнати малки ученици с чанти на гърба, гимназисти, издокарани с модни войнишки куртки, увиснали като чували, и момичета със стърчащи от джобовете на джинсите пластмасови гребени. На пресечките се тълпяха младежи, които затрудняваха уличното движение.

По Кросуел Роуд майките очакваха децата си пред къщите. Засланяха с ръце очите си и коментираха времето, бейзболния отбор „Ориълс“ и менюто за вечерята. Някаква дебелана с рокля, която приличаше на долна фуста, бе отворила бира и я предлагаше на жените около себе си. Гълъби с лъскави бледолилави пера кръжаха около разсипано пакетче пуканки.

Морган бутна стъклената врата с надписа „Художествени занаяти“, помъкнал и Хари след себе си. Той се дърпаше и скимтеше, но Морган го затегли нагоре по стълбите с въжето, което бе взел от магазина. Почука на вратата на Мередитови. Отвори му Емили.

— Слава богу, че си се върнала! — извика той и влезе вътре.

— Морган! Какво правиш тук?

— Дойдох да уредя въпроса. — Спря се в антрето и се огледа за Лейън. — Къде е той?

— Отиде да вземе Джина от училище. Наш ред е да приберем с колата нея и приятелките й.

— Каза ли му вече?

— Не.

Обърна се да я погледне. Тя кършеше нервно ръце.

— Не мога! — промълви. — Страх ме е. Не знаеш колко е избухлив.

— Емили… седни, Хари! Седни, по дяволите! Емили, какво говориш?

Струваше му известно усилие да зададе следващия си въпрос, но той попита:

— Нима изобщо не желаеш да го направиш? По-скоро ти се иска да живееш така, както сте живели досега, да се уреди нещо между вас двамата, така ли? Ако това е вярно, трябва да ми го кажеш сега, Емили! Само ми кажи какво искаш от мене.

— Искам да бъда с тебе — рече тя. — Ех, да можехме просто да избягаме.

— Ах! — Идеята й веднага го въодушеви. — Да! Да избягаме! Без багаж, нанякъде… Мислиш ли, че Джина ще дойде доброволно?

— Не знам — отвърна тя и преглътна. — Не мога да се изправя пред него лице срещу лице. Може би ако му се обадя от някоя телефонна кабина, да му го кажа отдалеч…

— Хм, това е идея!

— Или ако му кажеш ти…

— Аз?

— Можеш… да застанеш зад някоя маса или нещо, където той не би могъл да те достигне, и тогава да му съобщиш новината.

— Предпочитам бягството.

— Но как да взема Джина; не бих могла да постъпя така с Лейън. А нея никога няма да я изоставя!

— Добре! Аз ще му кажа!

И като реши, че въпросът е уреден, отиде в кухнята да чака Лейън. Но Емили се понесе след него, без да спира да кърши ръце:

— Ах, не, какво си въобразявам! Защо съм такава страхливка? Разбира се, че аз трябва да му го кажа. Сега си отивай, Морган, и се върни по-късно.

— Изключено! Да влача това куче нагоре-надолу…

— Гади ми се — каза тя.

— Миличката! Това е всъщност много просто! Та нали сме възпитани хора! Разумни същества! Какво си въобразяваш, че ще стане? Мога ли да те помоля за малко вода за Хари?

Тя извади една купа от шкафа и я напълни с вода от кухненската чешма. Сложи купата пред Хари, който започна лакомо да лочи. След това вдигна чантата си от стола и седна до Морган.

— Ако избягаме, ще трябва да си намеря друг вид работа — забеляза тя. — Такава, по която да не могат да ме открият. Толкова е лесно да се открие куклен театър на някой панаир или църковен базар.

— В такъв случай не можеш да избягаш. Как ли би живяла без твоите кукли?

— Мога да се оправя и без тях.

— Не, не…

— Никога не съм имала намерение цял живот да се занимавам с кукли.

— Не бива да ги изоставиш, Емили, скъпа моя.

Тя се отпусна на стола и започна да масажира слепоочията си. Хари вдигна глава и я разтърси, ръсейки вода по целия кухненски под.

— Дръж се прилично! — нареди му Морган.

Пресегна се към масата за чантата на Емили. Ако се съдеше по тежината вътре сигурно имаше интересни неща. През повечето дни съдържаше връзка ключове и портмоне, но винаги когато имаше представление, Емили я пълнеше с внимателно подбрани предмети. Човек може да изкара цял месец в някой пущинак, стига да има тази чанта, помисли си Морган. Зарови из нея и извади отвътре кълбо конци, ролка скоч, джобно ножче, пинсети с остри връхчета…

— Това за какво е? А това? — питаше той.

— Струва ми се, че ще повърна — каза тя.

— За какво е тази торбичка с бонбони?

— За кошничката на Червената шапчица.

— Ах, да! Чудесно!

Постепенно бе обзет от радостно чувство. Наблъска всичко обратно в чантата и затананика, тактувайки с ръка върху коляното си, докато се оглеждаше наоколо за някакво ново занимание.

— Как работи газовият ти котлон? — попита я.

— Добре.

— Виждаш ли? Казах ти, че трябва само да се почисти фитилът.

Изтананика още няколко такта. После рече:

— Не искаш ли да знаеш защо това куче е с мен?

Тя, изглежда, не искаше. Въпреки това той продължи:

— Бони го доведе. Изхвърли всичко на тротоара: шапки, дрехи, упътването за прахосмукачката… и Хари. Но Хари е на мама. Майка ми винаги е имала куче. Това трябва да е нейното десето или дванадесето куче. Как се казваше кучето й, когато се запозна с нас Емили? Елмър? Люсил? Тя не им обръща никакво внимание, не ги поглежда, аз ги извеждам на разходка… Но винаги е имала куче и винаги ще има. Ето по какъв начин се отнасят към всичко вкъщи! Този Хари, разбираш ли, е отмъщението на Бони. О, тя много добре знае какво прави! Да ме затрупа с вещи, та да не мога да си отида! Чудя се защо не е домъкнала и котката.

— Винаги съм искала да имам куче — рече неочаквано Емили.

— Ъ?

— Но не можех, защото майка ми беше алергична.

— Да, това е болестта и на Бъткинс. Алергия към кучета.

— Бъткинс?

Чуха да се отваря вратата на апартамента. Емили се поизправи на стола.

— Мамо! — извика Джина, втурвайки се в кухнята. — Познай колко имам на контролното по биология. Здравей, Морган, какво прави Хари тук?

— Доведох го да пийне нещо — обясни Морган. — И така, мис Джина, колко имаш на контролното по биология?

— А плюс^[1] — отвърна тя. Прегърна го с едната си ръка и погледна към Хари, който се пощеше от бълхите. Влезе Лейън.

— Здравей Морган!

— Лейън!

— Свободен следобед ли имаш?

— Да, хм, има нещо, за което искам да поговоря с теб.

— Какво?

Морган погледна към Джина. Тя бе свалила ръката си от раменете му, но продължаваше да стои до него, толкова близо, че той долавяше нейната солена, лятна миризма на прясна пот и дъвка. Почеса се по главата.

— Лейън, искаш ли да… дойдеш с мен да разходим кучето?

— Какво да правя?

— Да разходим кучето.

Лейън погледна кучето.

— Не идвай, ако не искаш — каза Морган. — Искаш ли да дойдеш?

— Добре, Морган — отвърна спокойно Лейън.

Морган се изправи, напъха ризата в панталоните си, нагласи широкополата шапка на главата си. Излязоха заедно от апартамента. В мига, в който Лейън се готвеше да затвори вратата, Джина извика:

— Почакайте!

— Какво има?

— Забравихте кучето!

— О! — възкликна Морган. Върна се обратно с ленива походка и пое от нея въжето с Хари.

Слязоха по стълбите и излязоха навън. Тъкмо започваше часът на оживеното улично движение. Покрай тях се нижеха с грохот камиони, леки коли с неотстъпчиви шофьори и таксита, в които се возеха жени, отрупани с големи и малки пакети. Необходимо им бе известно време, за да пресекат улицата. После поеха в северна посока. Лейън вървеше напред, свободно размахвайки и двете си ръце по такъв естествен и непринуден начин, че Морган изпита внезапна болка.

— И така — промърмори Морган.

Изчака Хари да потърси с душене подходящо място в тревата. Лейън оправи някакъв пътен знак, който се бе изкривил върху подпората си.

— Малко ми е трудно да започна…

— Говори, Морган.

— Става въпрос за Емили.

Не спряха. Морган се сети за старите жени в квартала, където беше израснал — те никога не съобщаваха за нечия смърт направо, а първо подготвяха опечалените, като постепенно посаждаха дребни семенца новини и по този начин им даваха време да покълнат сами, не по-бързо, отколкото опечалените можеха да ги приемат. Като спомена името на Емили, Морган се надяваше, че то би могло само по себе си да бъде такова едно семенце. Лейън, изглежда, го прехвърляше из ума си. Спряха на светофара и изчакаха да светне зелено, макар да нямаше никакви коли.

— Емили и аз… — започна Морган. Пресякоха улицата. Заобиколиха стъклата от счупена бутилка уиски. — Тя очаква дете!

Лейън не забави ход. Морган го погледна косо и установи, че лицето му е все така безизразно.

— Знаел си през цялото време!

— Не — отвърна Лейън. — За детето не знаех.

— Но за останалото си знаел?

— Да.

— Но… как?

— Може би осмоза. По едно или друго.

— Трябва да ми повярваш! — подхвана Морган. — Никога не съм ти мислил злото. Наистина не мога да обясня… Искам да кажа, ден след ден, разбираш ли, това не ми изглеждаше толкова ужасно. Но знам как изглежда отстрани.

— Какво смятате да правите? — попита Лейън учтиво.

Спряха, обърнати един към друг, а Хари приклекна между тях. Ако Лейън имаше намерение да употреби сила, сега бе моментът. Но той, разбира се, не го направи. Морган така и не разбра защо Емили беше убедена, че Лейън ще налети на бой. Навярно грешеше, измъчвана от някоя от онези нелепи заблуди, в които често изпадат омъжените жени. Или може би говореше за един по-млад Лейън; възможно бе и това, помисли си Морган. Отмести поглед от човека, когото виждаше за последен път и за когото бе слушал от години разни работи. Въздъхна и подръпна носа си.

— И така — рече, — ако си съгласен, ще се преместя с Емили и Джина в друг град. Не знам.

— Искаш ли апартамента?

— Твоя апартамент?

— Искаш ли куклите, целия реквизит, работата? Искаш ли аз да си отида?

— А, хм, не мога да искам такова нещо…

— Наистина, защо ми е всичко това? Вземи го! — бързо изрече Лейън.

— А, не.

— Вземи го!

— Е, щом настояваш…

После Лейън въздъхна:

— Ах, боже мой, Морган! — Тези думи бяха произнесени с умора и отвращение, но без никаква злоба.

Въпреки това Морган потръпна.

Тръгнаха отново, този път в обратна посока, към къщи. Минаха покрай ресторант „Юнола“, където тримата често бяха пили кафе. После наближиха пералнята, в чийто вход Морган се беше крил безброй пъти и бе наблюдавал как Емили и Лейън излизат на разходка с малката Джина. Може би, помисли си Морган, това не е историята на една любов, а на едно приятелство, и се натъжи, като гледаше търпеливия Лейън, пристъпващ тежко до него. (Къде изчезна онзи слаб мургав младеж, повдигнал завесата, за да извика лекар, и дали Емили отново щеше да го погледне някога с онзи спокоен, прям поглед, с който го бе погледнала при първата им среща?)

Пресякоха улицата и влязоха в сградата. Когато Морган видя високото стълбище пред себе си, за миг му се стори, че няма да може да го изкачи. Беше изтощен, усещаше болки в гърдите. Но се случи нещо странно. Настроението му се повдигаше с изкачването на всяко стъпало. Избърза напред, като изостави Лейън след себе си, вземайки по две стъпала наведнъж. Как искаше по-скоро да стигне горе! Да започне своя нов живот!