Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (22)

5

В четвъртък към обяд се появи и Бриндъл. Никой не я очакваше. Морган, отпуснат върху люлеещия се стол на верандата, прелистваше един том на енциклопедията. Погледна случайно към улицата и видя малката червена спортна кола, сватбен подарък на Бриндъл от Робърт Робъртс, да спира точно пред тях. Бриндъл издърпа ръчната спирачка и излезе разплакана от колата. Главата й бе омотана в бяла кърпа от тънък воал, с която винаги спеше, за да не разваля фризурата си. Беше облякла огромно, до глезените, бяло палто. Напомни на Морган за първите шофьори на автомобили.

— Много ми харесваш — каза й той, когато тя тръгна по стълбите към верандата. — Тюрбанът, мантото…

— Това не е манто, а хавлиен халат — отговори Бриндъл. Издуха носа си в мокра книжна кърпичка. Плачът бе омекотил чертите на лицето й, изглеждаше почти хубава. Миглите й лъщяха, а жълтеникавата й кожа бе порозовяла. Отпусна се на стола до Морган и извади от пакетчето суха кърпичка…

— Купих ги миналата седмица от „Стюърт“ с намаление, от 32,98 цента на 16,49 — обясни тя.

— На половин цена; никак не е лошо — забеляза Морган. — Ето, скъпа, вземи си цигара.

— Не пуша!

— Вземи, вземи. Ще ти подействува добре.

Той й предложи пакета с подканващ жест, но тя само попи с кърпичка сълзите си.

— Не мога да го понасям повече! — изхлипа. — Сигурно не съм била с всичкия си, за да се омъжа за това… дърво, за този пън, седи като пън по цяла сутрин вкъщи — нищо друго не прави. Не мога да го понасям повече!

— Вземи си хапче против киселини. И едно против кашлица. И ментова дъвка — затършува Морган из джобовете си.

— Поставил е абитуриентската ми снимка върху телевизора. През повечето време се преструва, че гледа телевизия, а всъщност зяпа снимката. Щом вляза в стаята, той бързо отмества погледа си от нея и го насочва към екрана. Когато си мисли, че съм заета с нещо из къщи, отива до снимката, вдига я и се вторачва в нея. После тръсва глава и отново я връща на мястото й върху телевизора.

Лицето й се изкриви и тя отново зарида. Морган погледна към улицата. Е, не си тананикаше, но от време на време се чуваше едно „мм-мм-мм“, а пръстите му барабаняха по отворената книга.

Малко момче на колело мина покрай тях, подрънквайки със звънчето. Две жени по бански костюми, върху които бяха облекли поли, носеха помежду си кошница с пране.

— Разбира се, всеки си има своите трудни моменти — каза Морган. Изкашля се.

В този миг на верандата излезе Бони.

— Бриндъл! Какво правиш тук!

— Бони, не мога повече да го понасям! — извика Бриндъл.

Протегна ръце към Бони, а Бони се приближи до нея, за да я прегърне и успокои:

— Е хайде, Бриндъл, няма нищо! — Тя винаги знаеше по-добре от Морган какво да каже. — Не се тревожи, Бриндъл!

— Започвам да ревнувам от самата себе си — рече Бриндъл с глух глас. — Ревнувам моята снимка и посребрената гривна с моето име, която му подарих като тринадесетгодишна. Той никога не я сваля. Спи с нея, къпе се с нея. „Свали я! — ще ми се да му викна. — Не можеш ли да я забравиш онази Бриндъл?“ Седи в стаята с телевизора и се взира в снимката ми… няколко пъти дори забелязах сълзи в очите му. Казвам му: „Робърт, моля те, нека си поговорим“, а той отвръща: „Да, да, след малко.“

Бони приглади подалия се изпод белия шал на Бриндъл кичур коса.

— О, това ще мине, не ще и дума! — рече Морган.

— Никога няма да мине! — изправи се Бриндъл в стола си и му хвърли гневен поглед. — След като не мина цели две години, как можеш да си мислиш, че изобщо някога ще мине? Казвам ти, няма нищо по-лошо от това двама души с една и съща мечта да се съберат най-накрая. Тази сутрин се събудих и разбрах, че не си е лягал снощи. Слязох долу в стаята с телевизора и го намерих там, заспал дълбоко, прегърнал с една ръка снимката ми. Грабнах ключовете на колата и напуснах къщата. Дори не си направих труда да се облека. Бях направо като обезумяла. Отидох до вас, паркирах и слязох от колата, преди да се сетя, че сте в Бетани. Знаете ли, че онзи идиот — пощальонът — още ви носи вестниците? Бяха разпръснати по тревата в градината. Неделният вестник беше така пожълтял, сякаш някой е пикал върху него — и нищо чудно да е така! Слушай, Морган, ако оберат къщата ти в твое отсъствие, имаш пълно право да дадеш пощальона под съд. Помни ми думата! Това е открита покана за обир към всеки минаващ покрай къщата ти престъпник.

— Но вие започнахте толкова добре — прекъсна я Морган. — Какви надежди хранех, когато Робърт Робъртс ни навести за първи път. Позвъни на входа с букет рози…

— Рози ли? Никога не е носил рози.

— Как да не е носил!

— Не е!

— Много добре си спомням, че носеше.

— Морган, моля те — намеси се Бони. — Престанете с този спор!

— Добре тогава. Ами когато те грабна в прегръдките си… спомняш ли си?

— Преструвал се е! — отвърна Бриндъл.

— Как така се е преструвал?

— Ако е бил наполовина искрен — рече тя, — щеше да грабне в прегръдките си абитуриентската ми снимка! И да я целуне по устните! И да й подари спортна кола!

Брадичката й се сбърчи отново и тя притисна свитата на топка мокра кърпичка към устата си. Бони погледна Морган над главата на Бриндъл, сякаш очакваше от него да предприеме нещо. Но какво да бъде то? Никога не бе се чувствувал истински близък с Бриндъл; никога не бе я разбирал, макар естествено да я обичаше. Имаха такава голяма разлика в годините, че едва ли можеха да се считат за брат и сестра. Когато тя се роди, той вече беше ученик в горните класове, играеше на улицата и имаше приятели. Смъртта на баща им не ги сближи, а само им показа колко се бяха отдалечили един от друг. Скърбяха за него по толкова различен начин. Бриндъл се държеше здраво за майка си, а Морган се губеше навън, затворен в себе си, сякаш скърбяха за съвсем различни хора.

Морган се намести по-напред в стола си и се почеса по дъното на сомбрерото.

— Знаеш ли — наруши мълчанието, — бях сигурен, че той донесе рози.

— Никога не е носил рози.

— Мога да се закълна, че донесе: червени рози. Огромен букет червени рози…

— Ти си ги измисли тези рози! — рече Бриндъл троснато и пъхна книжната носна кърпичка в джоба на халата си.

— Колко жалко! — въздъхна тъжно Морган. — Това бе най-хубавата част от цялата история.