Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (29)

2

Разходките й продължиха през цялото лято и цялата есен. Разбира се, правеше и други неща — изнасяше куклени представления, шиеше костюми за куклите, готвеше, помагаше на Джина в домашните. Но нощем, когато затваряше очи, виждаше лабиринт от улици, така както вманиачените шахматисти сънуват шахматни дъски. Спохождаше я споменът, дори за най-дребните подробности от тези разходки — металният звук от подметката й върху някой капак на канализацията, блясъкът на парче слюда в асфалта и пожарникарските помпи с разперени встрани ръчки като две сакати ръце, които й напомняха за децата с вродени недъзи. Отваряше очи, сядаше в леглото и започваше да оправя възглавницата си.

— Какво има? — питаше я Лейън.

Би могла да му даде най-различни отговори, до един верни. Понякога казваше, че в брака им нещо не било наред, нещо куцало, но не можела да определи какво точно. „Може би имаш право — отвръщаше Лейън, — но какво искаш от мен?“ Не вярвал, казваше, че на този свят имало нещо, което да я направи истински щастлива. Освен ако успеела евентуално да въведе ред в цялата слънчева система съвсем по свой вкус, да подчини всички планети на волята си. „Какво собствено очакваш от мен?“ — питаше. Тя мълчеше.

Друг път му казваше, че се безпокояла за Джина. Не било хубаво едно деветгодишно дете да се държи така сериозно, казваше. Сърцето й се късало от мъка, като я виждала все нащрек, да дебне настроенията им: наблюдавала ги отстрани и само гледала да заглади кавгите им. Но Лейън възразяваше, че Джина просто растяла — това било всичко. „Природа — повтаряше й, — остави я на мира!“

Освен това, казваше Емили, представленията им вече не минавали добре. Играта им била някак объркана — героите застъпвали репликите си: несинхронизирани, непълни или изцяло липсващи, неумело подхвърляни. Приказките се разпадали на части, на откъслечни изречения. Когато Пепеляшка танцувала с Принца, облечените им тела се прилепвали, но ръцете вътре в тях се отдръпвали една от друга. Струвало й се, че публиката щяла да се досети за това. Сигурна била, че щяло да стане така рано или късно. Лейън казваше, че това са глупости. Печелели повече от всякога, трябвало дори да отказват покани. Нещата вървели чудесно, казваше той.

В съня си тя вървеше по въртящи се в кръг тротоари, а когато се събудеше, продължаваше да се чувствува уморена.

Често, когато имаше да свърши някаква работа, тя прекарваше сутрините си в магазина долу. Сядаше на някое високо столче зад щанда и докато шиеше, слушаше мисис Апъл. Мисис Апъл познаваше стотици майстори на художествени занаяти, с целия им разпасан, живописен живот, и можеше да говори часове наред за тях с живия си маниер, нижейки една след друга истории за напълно непознати на Емили хора. Емили се успокояваше, отпускаше сърцето си, гледаше как добре облечени баби купуват куклите й. Веднъж дойде и синът на мисис Апъл — Виктор. Сега той живееше във Вашингтон и бе пристигнал неочаквано с колата да види майка си. Беше доста наедрял и обръснал мустаците си. Съпругата му, красива жена с руса и мека като коприна коса, носеше малкия им син на ръце.

— Ах, ах, ах! — възкликна Виктор, като видя Емили. Пъхна палци в малките джобчета на жилетката си. — Виждам, че все още правиш кукли.

Тя почувствува, че трябва да се оправдае:

— Да, но сега те са много по-различни. Правя ги по съвсем нов начин.

Обаче, когато слезе от високото столче и отиде до масата, за да му покаже един крал със съсухрено лице, тя осъзна, че навярно изглежда страшно безлична в очите на Виктор — в същата сграда, със същата професия, облечена със същите дрехи. Внезапно си помисли, че навярно и плитките й се бяха втвърдили от времето върху главата й. Ех, защо се бе оставила Морган Гауър да я убеди да започне да носи отново ниски обувки! Виж, ако Джина бе тук — единствената промяна, за която биха могли да я попитат. Виктор пружинираше леко на пръсти и пети, докато разглеждаше внимателно краля. „Мелиса“ — внезапно й мина през ума. „Мелиса Тибет“ — така се казваше онова дете, което имаше рожден ден на първото им представление. Тогава Виктор играеше ролята на Бащата, който се чудеше какво да донесе на своите деца от пътуването си. Мелиса трябва вече да е прехвърлила тринадесет години — бе най-малко на шестнадесет; отдавна й бе минало времето за кукли. Емили остави краля върху масата и приглади кадифената му роба.

— Какво прави Лейън? — попита Виктор. — Играе ли в пиеси?

— А, не много. Не, няма много ангажименти в момента — отвърна тя.

Той кимна. Неприятно й стана от разбиращия поглед, с който се вторачи в нея.

Същия следобед тя извади от килера картонена кутия и разопакова марионетките си. От няколко години експериментираше с кукли-марионетки. Харесваше й предизвикателството — с тях се работеше по-трудно. Бе измислила свой начин за подреждане на конците, които излизаха от една-единствена кръстатка, направена от две клечки от захарни петлета. Ръцете се управляваха от два конеца, коленете от още два, а главата и гърбът — от един. (По панаирите бе виждала двойни и тройни кръстатки, като биплани, и с половин дузина допълнителни конци, които като че ли не бяха толкова важни.) Емили извади една Червена шапчица, най-успешния й опит, и влезе във всекидневната. Лейън седеше на канапето и четеше следобедния вестник. Джина пишеше домашното си по литература.

— Виж! — обърна се Емили към Лейън.

Той вдигна очи от вестника. После рече:

— О, Емили, не започвай пак с тези марионетки!

— Но виж! Виж колко е лесно!

Тя задвижи конците така, че Червената шапчица заподскача първо по пода, после нагоре по дивана до скута на Джина. Джина се разкикоти. После Червената шапчица се отдалечи с подскоци, като люлееше малка жълта кошничка, ловко преметната през лакътя й.

— Какво мислиш, а? — попита Емили Лейън.

— Много е хубава, но не е за нас — отвърна той. — Емили, нашите стари кукли могат да правят и това, и още много други неща. Могат да поставят кошничката долу и отново да я вдигнат. И без всички тези конци, които само пречат.

— Същото казваше и за куклите-сенки. Не искаш да опиташ нищо ново! — каза тя. — Омръзнаха ми старите кукли!

— Така ли? Не можеш всеки път, когато нещо ти омръзне, просто да завъртиш земното кълбо в обратна посока.

Тя прибра марионетките отново в кутията. Излезе на разходка, макар че трябваше да се заеме с приготвянето на вечерята. Спря се на светофара на ъгъла на Кросуел и Хартли Стрийт и в същия миг до нея застана Морган Гауър. Носеше официален черен костюм, риза с колосана яка и бомбе — толкова старо, че бе станало ръждиво. Поклони й се и леко докосна бомбето си. Емили се засмя. Зад брадата му цъфна широка усмивка, но той, изглежда, предугади настроението й и не каза нищо. Всъщност, когато светофарът светна зелено, Морган отново изостана, макар тя да усещаше присъствието му — вървеше на прилично разстояние след нея и си тананикаше някаква мелодия, без да я изпуска от очи.