Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (44)

3

Емили заведе Джина да си купи някои неща. През август момичето щеше да ходи за един месец на лагер във Вирджиния, на издръжка на Лейъновите родители. Време било да се научи да живее далеч от дома, казаха те. Емили изпитваше безпокойство. Не й харесваше, че ще остане толкова дълго време без Джина, а освен това се страхуваше, че във Вирджиния, близо до Лейън и родителите му, Джина ще й бъде отнета по някакъв начин — ще бъде обърната срещу нея. Те щяха да изтъкват пред нея, че Емили е неморална, изменчива, безотговорна и какво ли не още, сигурна бе в това; а тя нямаше да бъде там, за да се защити. Но нищо не сподели с Джина. Вместо това й каза:

— Толкова си малка, може би ще се почувствуваш самотна. Спомняш ли си как Морган трябваше да те върне у дома от Рандълстаун? Не можа да изкараш дори една нощ в къщата на приятелката си.

— Но, мамо, това бе къщата на Кити Потс и у тях се бяха събрали онези момичета, които не ме харесват.

— Все пак.

— Всички ходят на лагер. Вече не съм малка!

Емили взе Джошуа на ръце и тръгна заедно с Джина по Кросуел Стрийт към Мърджър Стрийт, където се намираше магазинът „Бедният Джон“. Със списъка на необходимите вещи, изпратен от управата на лагера, в свободната си ръка, Емили каза на продавачката, че са им необходими шест чифта къси бели панталонки. Шест чифта! Добре, че родителите на Лейън плащаха и за дрехите. Джина отнесе купа шорти в пробната кабина, а Емили остана да чака отвън. (Напоследък Джина бе станала срамежлива.) Продавачката, тромава върху сандалите си с дебела подметка, приличаше на хилаво копитно животно, докато се навърташе наоколо, хванала единия си лакът. Джошуа започна да нервничи и да иска да се освободи от прегръдката на Емили, но тя не можеше да го пусне долу, защото подът бе мръсен — почернели дъски, осеяни със станиолови обвивки и посивели късове дъвка. Джошуа все повече й тежеше. Емили извика:

— Джина, скъпа, побързай, моля те. Наближава обяд.

Отговор не последва. Почука по стената на кабината, а после дръпна завесата. Джина стоеше пред огледалото в лекьосана тениска и чифт ослепително бели къси панталонки, от чийто колан висяха картонени етикети. По лицето й се търкаляха едри сълзи.

— Скъпа — промълви Емили, — какво има?

— Изглеждам като ненормална — отвърна Джина.

— О, Джина!

— Дебела съм.

— Дебела! Та ти си кожа и кости!

— Гледай какви големи буци тлъстина! Дебела съм! И коленете ми са огромни.

— Това е нелепо! — възрази Емили и погледна продавачката за подкрепа. — Нали?

Продавачката направи с дъвката си чудесно розово балонче.

— Искам да умра! — заяви Джина.

— Не ти ли се ходи на лагер?

Джина подсмръкна.

— Не, ще отида!

— Знаеш, че не е задължително.

— Искам да отида!

— Не могат насила да те накарат.

— Искам да отида! — настоя Джина. — Искам да се махна от тук! И никога да не се върна! Повдига ми се от този вечен хаос, бебета, пелени и онези две стари жени, които се настаниха в стаята ми! Ти просто ги остави да ме изхвърлят оттам! Радваше се, че ги приемаш у дома. Никое друго момиче от „Сейнт Андрю“ не спи на походно легло. И онова куче, дето хърка, идиотските инструменти и вещи на Морган, разхвърляни навсякъде, където река да седна. До гуша ми дойде от него! Защо носи тези смахнати шапки? Постоянно се прави на палячо!

— Но, Джина!

По-късно обаче, когато се върнаха у дома, Джина се държа най-любезно с Морган. По време на обяда двамата непрекъснато се кикотеха, а след това тя погледна предизвикателно Емили със спокойните си непроницаеми черни очи.